Венцеслав Константинов

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | „Невидимите сигурни неща“

 

СЕГА, КОГАТО ЕСЕНТА СЕ СТАПЯ...

 

Венцеслав Константинов

 

     

    Сега, когато есента се стапя
    и слънцето, повехнало, изтича
    от клоните на старата череша,
    а тишината се изпълва с блясък
    на стихнало небе и дюли
    и с тази утолена смърт
    в зениците на уличните котки,
    които по стрехите се припичат
    и реят погледи подир врабците,
    замаяни от преснотата на ноември...
    Сега, сред мириса на капещата есен,
    във мене кротко се възправя
    изстиващият спомен за жената,
    която сред сълзи и срамни ласки
    докрай от себе си изтръгнах,
    за да запазя любовта си
    от нейните нестройни песни
    и мамещата й невярност...
    Очите ми отново дирят тази,
    която толкоз леко ме привлече
    към своите съмнения и тайни,
    към капещите звуци в мрака
    на нашите любовни нощи
    и със неловките си длани
    приспиваше горчиви думи,
    поникнали сред смърт и пустота...
    Сега, под сенки на листа и грак на птици,
    сърцето ми, повехнало, изтича
    от клоните на старата череша,
    за да си спомни за ръцете,
    преплели вече бавните си пръсти
    в косите на мъже приветни,
    сънувани във моите прегръдки.

     

    1969

 

 

 

 

 

 

 

 

предишно стихотворение | следващо стихотворение

 

Електронна публикация на 04. февруари 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]