Преди години присъствах в Берлин на едно особено литературно четене. Наскоро бе починал нелепо (при операция от апендицит) един от най-значимите поети на Германия - Йоханес Бобровски. Диханието на смъртта облъхваше зрителната зала и усилваше магията на словото, трагично обагряше онова бавно и мъчително, ала освобождаващо назоваване на неизразими неща, на съкровените движения и припламвания в съзнанието на поета. Артистът от „Дойчес театър“ четеше стиховете извънредно тихо, почти шепнешком, а пред него нямаше микрофон. И въпреки това гласът му се чуваше добре до последните редове поради отчетливото, заклинателно произнасяне на всяка дума.            

         По-късно осъзнах, че Бобровски не може да бъде четен другояче. Стихът му е тъй наситен, тъй сгъстен, че пулсира като музика - тежка, вътрешно тържествена, макар външно смирена и непатетична. При дългото си общуване с поезията му узнах още, че Бобровски е черпил вдъхновение от хоралите и органовите токати на Бах, че в падините на душата му са отложени философските прозрения на Кант и Хаман, преклонението на Хердер към фолклора, тайнствеността на старопруските предания, носталгията на славянските религиозни песни, езиковата страст на Клопщок. Както при духовния му наставник Хьолдерлин, и при Бобровски висшата форма на изказ си остава МЪЛЧАНИЕТО - онова напрежение между думите, където всъщност се извършва свещенодействието на поетическото откровение.            

         Езикът, това несъвършено средство за междучовешко общуване, служещо за подклаждане на вражди и за обяснения в любов - ето стихията на поета, която като родна среда му позволява да живее въпреки мъчителното чувство за унищоженото "Сарматско време", за неотменима принадлежност към един народ, носещ „злочестието и вината си към народите на Източна Европа - от възникването на Тевтонския рицарски орден до близкото минало“.

Език                                                  
подгонен                                                  
от сломената уста                                                  
по този безконечен път                                                  
към дом на непознат съсед

         - така завършва едно програмно стихотворение на немския поет. Малката книжка с негови творби носи светла духовна стихия, която поради своята мощ става по-действителна от самата реалност.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!