Курт Тухолски

поезия

Литературен клуб | страницата на преводача | „Усмивката на Мона Лиза“

 

МЪЖЪТ ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО

 

Курт Тухолски

 

Превод от немски: Венцеслав Константинов

 

     

    Внезапно погледът ти се спира на огледалото
    и се заковава.
    Виждаш:

     

    Избръснатите до блясък страни
    - "бузка": това е добре за другите, -
    изящно изваяната уста, гладката горна устна,
    вратовръзката стои хубаво - не, все пак:
    поправй я!

     

    Сега си безукорен.
    Коси, нос, врат, яка, рамене - всичко е добре
            композирана картина -
    изцяло те одобрява твоят поглед.

     

    С наслада се взираш в себе си,
    разглеждаш копринените къдрици покрай ушите,
    незабележимо се поизпъчваш -
    толкова си самодоволен
    и усещаш здравата сърцевина на живота си.

     

    Впрочем по стъклото са кацали мухи
    или пък някакъв химически процес е разял амалгамата:
    там виждаш малки мътни зеници...

     

    А сега пак пренастрой вътрешния далекомер на очите си:
    На дясното слепоочие
    - но само ако се взреш внимателно -
    личат няколко ситни бръчки,
    стрелкови окопи на кожата -
    не, това не са още бръчки,
    но все пак там, на същото място, някога ще се появят.

     

    Тогава ще бъдеш старец;
    тогава хората ще говорят: "Старият Каспар...";
    тогава леко ще подиграват момичето, на което
        прошепваш нещо -
    "С този старец ли?..." - ще кажат приятелките му.
    Старец.

     

    Как само се гледате -
    мъжът от стъклото и ти!
    Никога,
    никога друг човек не ще те гледа така -
    без следа от ирония.
    Изобщо не смееш да се гледаш в огледалото.
    Tat tvam asi?...*
    Гладко е лицето ти, добре измито, избърсано.
    Времето се е плискало в него.
    Това лице, пепелище на твоите чувства, ти си съсипал
               с лъжи,
    смях,
    целувки, мълчания, мъки, въздишки - с живот, -
    виж, под лявото око имаш малки петна.

     

    Оправи лицето си в огледалото!
    От преживяното през тези последни години
    нищо не ти личи.
    Всичко ти личи.

     

    Казват, понякога факирите се хипнотизират сами.
    Ако дълго се взираш в огледалото, тъй пише в енциклопедията,
    изпадаш в транс...
    Гледаш човека насреща,
    който гледа как ти гледаш -
    ти гледаш как той гледа как ти...
    Отвърна очи! Събуди се.

     

    Тъй, подпрян на лакът, би излязла хубава снимка
        за илюстрованите списания:
    поетът гледа строго абоната,
    изисква страхопочитание - признат, докато трае един
        разсеян поглед; недостъпен, напълно уверен,
    сякаш изваян от замръзнала мас - съвършена вещ.

     

    В двете искрящи точици,
    поставени в центъра на очите ти,
    блещука животът.
    Всъщност сме много красиви, нали?...
    Ти се разглеждаш, както се гледат мъжете в бръснарниците,
    когато, подстригани, стават:
    "Всичко е, слава богу, на мястото си, а ние сме все тъй
        представителни!..."
    Дълго се наблюдават в огледалото:
    проверка на ротата, извършена от фелдфебела-поглед -
    не могат да се откъснат,
    после изпъват жилетката си
    и с нови сили излизат на улицата,
    напълно готови за битката с другите, неподстриганите.

     

    Но изведнъж
    трайната сигурност на твоето изгладено сако изчезва;
    идва страхът.
    Страх се таи в тъмните отвори на носа ти,
    с който вдишваш въздух;
    тенекията върху камината тихо потрепва,
    ти чуваш с очите си...

     

    Кажи нещо!
    Говори!
    Пророкувай какво ще стане нататък!
    Дали ще умра сред грижи, в легло: наобиколен от строг
        професор, медицинска сестра в бяло и сладникаво
        миришещи шишенца;
    или ще пукна без шум на някое шосе, съвсем сам -
    на другите скитници понякога приказвам по френски,
        понеже все пак съм бил нещо по-добро;
    дали ще си изкашлям дробовете, или кротко ще се отпусна в креслото...

     

    Бялото на очите ти бавно се налива с кръв -
    какво състрадание изпитваш към себе си!
    Обожаваш се с омраза.

     

    Говори!
    Пророкувай:
    Успех... Престиж... Забрава... Безпаричие... Унижения...

     

        Охранените ти другари минават край теб и те тупат
        ободрително по рамото, с леко злорадство.

     

    Кичур. Целувана уста. Живото кълбо на главата.
    С напрегнати мускули се гледате двамата.
    Още не се вижда нищо. Още и двамата сте красиви.
    Дълбоко вътре гризе страхът.

     

    "Върху яката на сакото си - казва мъжът от огледалото
    на другия мъж - имате косъм!
    Виждате ли? Блести в светлината на вечерната лампа -
        странно, ала така не бива; моля, махнете го!..."
    Грижливо отстранявате косъма.

     

    Отдалечавам се от огледалото.
    Другият - също...
    Разговор не е имало.
    Очите се взират в пустотата,
    с огледален поглед -
    без другия от огледалото.

     

    Сам.

     

     

     

     

    ---

     

    * Това си ти? (санскр.) - Б. пр.

     

 

 

 

 

 

 

 

 

предишно стихотворение | следващо стихотворение

 

Електронна публикация на 07. януари 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]