Животът на Франц Кафка е имал една-единствена цел - литературата. Всичко останало е било подчинено на нея, страдало е заради нея. Първата жена, с която Кафка - вече тридесетгодишен - се сближава сърдечно, е берлинчанката Фелице Бауер. Това е грозновато, посредствено момиче „с костеливо пусто лице, което открито носи своята пустота“. Фелице е дошла за кратко време в Прага по дела на фирмата за грамофони „Одеон“, където работи като машинописка. Тя не се интересува от литература, а по-скоро от писателите, обича красивите дрехи и лекия, забавен живот. Изцяло от „мира сего“, двадесет и петгодишната чиновничка е подчертано трудолюбива и практична в житейското поприще - качества, които липсват на самия Кафка и заради които той е склонен да се възхищава от всекиго, който ги притежава.      

         И ето че писателят съзира в тази кокалеста мома бленуваната спътница, възможната съпруга - Фелице прилича външно, а може би и по характер, на майката на Кафка. И той започва да я обсипва с писма - Фелице се е завърнала в Берлин, - да крои планове за семейно щастие, за дом и деца. (На този първоначален порив дължим разказите „Присъдата“ и „Преображението“.) Не знаем как е отговаряла Фелице на този нестихващ възторг, на този несекващ порой от доказателства за любов, вярност и безогледна откровеност във всичко. Но когато се стига до годеж, Кафка изведнъж е потресен. Разбира, че творчеството му или "писането", както скромно го нарича, е сериозно застрашено. А той си е наложил безпощаден режим на работа: пише главно нощем, когато шумът на града заглъхне, често стои над листа до зазоряване, а сетне отива на служба - и той е чиновник, но в осигурително дружество. Недостига от сън се мъчи да навакса в следобедните часове, но преуморен и свръхнапрегнат, обикновено само се върти в леглото.      

         Оставаме с впечатление, че за жизнената Фелице „писането“ на нейния годеник е нещо като младежки каприз, който бързо ще се уталожи в уюта на брака. Тя неотстъпно воюва за женските си права - както ги разбира, както й ги предоставят. Можем да предположим доколко този ужасен „процес“ се отразява върху извънредно впечатлителната душа на писателя. Но ето че той притежава дарбата да превръща болката в творчество - за Кафка важат думите на Гьоте:                                                

Ако човек в скръбта си онемява,                                                
бог позволи да кажа колко страдам.

         Така се ражда романът „Процесът“.      

         За всичко това и за други неща узнаваме от писмата, които след време отритнатата годеница не се посвенява да продаде. По този начин „любимата търговка“ за сетен път доказва деловите си качества, на които Кафка придавал голямо значение и от които, по думите на Елиас Канети, дори се разнежвал.      

         Друга музика, по-дълбока и по-скръбна, звучи вече в голямото, никога неизпратено писмо до бащата, а също в немногото писма до късната любима, Милена Йесенска, и до приятелите. И тук Кафка се разкрива като Велик любещ, ала изоставил всяка надежда, просветлен от съзнанието за мимолетността на човешкия дял на земята. Ако Рилке мисли със сърцето си, Кафка чувства с мозъка си. Писмата му са сеизмограми на един разтърсван от емоционални взривове разсъдък.      

         На едно място Пражанинът отбелязва: „Нищо не може да ти се случи, когато си сам.“ Нищо лошо, но и нищо добро. Това писателят е разбирал мъчително ясно. Затова и през целия си кратък живот той е устремен към другите, към жената, към света. За да се оттегли оттам наранен и знаещ. За да превърне самотата в творческо усамотение.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!