Йордан Костурков

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

В затвора, или разказ за мен

 

Йордан Костурков

 

 

 

         Сънувам, че съм в затвора. Всичко е както трябва да бъде. Уверявам ви. Защото съм бил и аз в някой и друг затвор. Не за изпълнение на наказанието, а по друг повод. Единият път беше, за да взема два буркана кисело мляко. Към затворите има помощни стопанства и ми обещаха кисело мляко, обикновено, краве, но много гъсто, направено както трябва.
         Докато чаках да го донесат, огледах едно-друго. Картините. В затвора има доста картини. Много от затворниците по различни причини започват да рисуват и това се насърчава. Тук има и хора, чиято криминална дейност е близка до рисуването и за тях това е едно професионално облекчаване. Рядко, но в затвора попадат и истински художници.
         Всички те си даряват картините на затвора и не си ги прибират, дори когато изпълнението на присъдата им приключи. Защото има и такива случаи.
         Тези, чиито картини разгледах, не бяха първокласни, с изключение на една. Някой ще възрази, че е имитация. Да, беше копие, но почти едно към едно на известна картина от неизвестен за мен художник. Очевидно, тя беше работена от специалист.
         В затвора, или както е прието да се говори, в местата за изпълнение на наказанията, се развиват и други изкуства, но живописта се оказва най-трайното в сравнение с театралните и музикалните изпълнения (не на наказанията). Ще стане дума по-късно и за това.
         Сега за киселото мляко.
         Щях да забравя, че докато чаках, се отбих в тоалетната. Добре поддържана, както всичко в затвора, вътре срещнах един поп. Той бил тук по работа, както ми обясни. Не за излежаване на наказанието. Възможно беше, не попитах. Освен ако не беше някаква грандиозна дегизировка. Беше ме страх обаче да се заключа в тоалетната. Защото тя се обслужваше от друг затворник и ме беше страх от него. Не знам точно от какво.
         На вратата (не на тоалетната, на специалната стая, където бях поканен) се почука. Влезе друг затворник с киселото мляко. Както си му е редът се представи по полувоенному, получи разрешение, извади бурканите.
         Това беше. Обаче тези буркани сам си ги изядох. Вкъщи жената и детето категорично отказаха да ядат кисело мляко. От затвора. Мисля, че ги беше страх нещо да не се отровят. Както мене ме беше страх от тоалетната.
         Добре че не донесох нищо друго от помощното стопанство. Например телешко месо. Там има едно от най-добрите телешки меса в страната. В нашата страна телешкото месо не е хубаво, всички го знаят, готвиш, готвиш, все е жилаво и кораво. Налага се да се смесва. Попитах един мой приятел, Заки, арабин (той, между другото, също попадна по-късно в затвора, ще разкажа и неговата история по-долу), собственик на магазин за месо. И той се съгласи. “Ваше теле трудно се яде”, каза. Ставало само за кайма, за да го смесва с овчето.
         Това телешко не е от “на стария вол от баща му”, както най-често хората смятат, а защото не е узряло. Никое месо у нас не узрява. Предпочитаме го “прясно заклано”. В затвора, обаче, има специални охладителни уредби за зреене на месото. Затворът в много отношения е нещо, на което гражданското общество и култура, индустрията и прочее, трябва да подражават.
         Като стана дума за културни занимания, те са от всякакъв род, но, както отбелязах, развива се главно изобразителното изкуство. Един мой приятел, поет, ходи и той в затвора, не защото беше задържан, а за да рецитира на истинските затворници от своята книга.
         - Имах голям успех – призна ми той. – Тези хора, първо, са много търпеливи. Разполагат с предостатъчно време. Изслушват те много добре. Ценят те. Задават въпроси. Много от тях и да не пишат са родени поети по душа.
         В нашите затвори поетите, изглежда, са само по душа. Защото не ми е известно от затвора да е излязъл някой поет. Може и да има, но това да не е много популярно. Дори сред поетите-антифашисти няма. Ако не броим Вапцаров, но той всъщност не влиза в затвора, а направо му изпълняват наказанието, но на друго място. Или един белетрист, също покойник сега, но не е ясно дали наистина е бил в затвора или белетризира. Белетристите обичат да белетризират. Защото това им е работата.
         Не, нямаме ние такава традиция. Нямаме скандални истории, като тази с Езра Паунд или Жан Жьоне, когато цялото общество се вдига, за да ги извади от затвора, а те се оказват творци от световен мащаб, нали така?
         Но няма да изследвам тук тази проблема. Нали си има професионални изследвачи, както се казва, това е просто една благодатна тема за дисертация или хабилитационен труд “Затворът и литературата”.
         Както се вижда дотук – ще се види и по-нататък, аз зная що е това затвор, бил съм и преди там.
         А сега бях тук. Вярно, на сън, но в един истински затвор.
         Повечето от колегите (ние тук също си викаме “колега”, в нашата страна “колега” е като в Италия “дотторе”, там пък всеки е доктор) са, естествено, невинни. Какво говоря, всички, въсщност, са невинни. Като мен, не бях ли и аз невинен? Случайно попадаме ние в затвора, така е. Затворите са пълни само с невинни хора, а истинските престъпници са на свобода и заемат достойно обществено положение.
         Ето, да вземем за пример Емилия. Емилия е беше, или почти беше бебе. На три годинки е, а е осъдена на лишаване на свобода и изтърпява наказанието си. Не, Емилия не е дете, родено в затвора или поне заченато там, каквито легендарни случаи има много. Емилия е осъдена с присъда и е в затвора, колкото странно и да ви се вижда това. Налага се и на майка й да влезе в затвора, за да я гледа, защото случаят е уникален и не са предвидени специални условия за бебета и малки деца. Но това е. Така е. Лежи си Емилия и си излежава (изтърпява) присъдата или наказанието.
         Ако знаех и можех да разкажа цялата история за бебето Емилия, това щеше да е полезно. Така, както набързо я споменавам, освен че звучи абсурдно, не става ясно и защо я споменавам. Но бебето Емилия наистина е било осъдено, намерено за виновно и изпратено на поправителен режим. Единственото, което не мога, е да се направя, че не е така, че няма такава история, че тя е невъзможна. Но как – прекрасно и в този момент виждам бебето Емилия – затворничка по всички правила, документирана, включена в списъците и повиквана. Вярно, майка й също е там, но бебето намира това за естествено, както е естествена за нея цялата обстановка, както е за нея този живот, животът в затвора.
         Тя дори не може да излиза да обжалва. Защото повечето от нас това правят. Обжалват. Безрезултатно, но така получаваш възможност да излизаш, да ходиш до съда, да си за малко на свобода, да се връщаш. Водят те в съда с кола, връщат те пак с кола. Цяла радост.
         Аз също го правя. Защото съм осъден, изглежда, несправедливо. Доказвам това на съда. Не, виновен съм бил, да изтърпявам.
         Дотук, а и по-нататък, ще повторя, всичко става насън.
         Насън срещам в затвора Заки, арабина. Нищо особено, сякаш съм прескочил до месарницата му. Сега обаче той ножове не държи, нито носи мръсна бяла престилка. Белите престилки излязоха от мода. Така не се вижда кръв, нито мърсотия. Не само в месарниците.
         Заки попаднал невинен, имало недоразумение. Конкуренцията му затворила магазина за меса. С какво да си гледа децата и жената? Отваря друг магазин. Продава съвсем други неща. Без бяла престилка. Продава наргилета. Много се търсели, имало доста араби, но и доста любители на ориенталската култура. Тук го задържат от милицията. С маски, посред бял ден, с коли, шум, както му е редът. Обвинили го, че в наргилетата пренася наркотици. Взели мостри. Намерили у него също два мобифона (макар и по 20 лева единият), и три банкноти по сто лева. Питали го къде са останалите. Валутата. Доларите и еврото. И така нататък.
         - Ти трябва непременно да обжалваш – съветвам го аз. – Повикай ме за свидетел. Купувал съм едно-друго от магазина ти.
         - Аби можи, ама да са изсмисли, теб да не обвинят.
         Прав е. Представете си, че е имало наркотици и в месото. Никой не го е изследвал, магазинът му вече затворен от конкуренцията.
         Така или иначе и той ще обжалва, сигурен съм.
         Тъй като познавам нещата отблизо, ще коментирам затворите според местоположението им. Затворите в провинцията, макар да се славят легендарно в исторически план, според мен, са за предпочитане. Всичко е някак си по домашному там. Имаше един затвор – близо до местната винарска изба. Вземаха затворниците под наем, фактически, дето се вика, ангария. Не знам каква беше ползата и смисълът, но целият затвор добре си подпийваше покрай другото. Доста е идилично, но е вярно.
         Или женските затвори. Там пък какви са ставали, кой ли знае. Във всеки случай не и аз, тъй като не съм бил в женски затвор. Само съм минавал покрай тях. Което често е достатъчно. За да си съставиш представа.
         В интерес на истината тук някъде трябва да призная, че в съня ми, не съм се оказал в затвора случайно. Истината е, че бях извършил престъпление и трябваше да изтърпя. Няма да разкажа какво, не очаквайте това от мен. Пък и как иначе ще продължавам да обжалвам. Най-общо престъплението ми е сериозно, но не е нещо свързано с убийства или подобни. По-невинно и същевременно по-сериозно. Извинявам се, че само го загатвам и не съм по-конкретен.
         Истината е, че аз хем знам какво съм извършил, хем не знам. Има такива мигове в живота на човека, така е. Особено насън. И затова е трудно да се различи реалност от нереалност. Затова и всъщност не мога да обясня какво съм направил, макар че, в съня ми, това не подлежеше на съмнение. Бях извършил някакво престъпление, ако така може да се каже.
         Във филмите има много затвори – и български, и американски, и какви ли не. Проблемът е, че това не са затворите, в които всеки от нас може да се окаже. Както мен. Или Емилия. Или Заки. Аз нямам нищо общо с филмовите затвори. Те все пак са предмет на изкуството.
         Не ми се е случвало никой по никакъв повод да ме заплашва със затвор. Затова и някак си ми е странно, че се оказах там. В един истински затвор, заради едно истинско престъпление.
         Не искам, който прочете горното, по никакъв начин да се паникьосва да не му се случи като на мен. Защото бях, но вече не съм. Което не е гаранция, че няма пак да попадна. Не се притеснявайте, ако ви дойде редът, идете си в затвора. Всички трябва да отидем там. Особено, ако твърдим, че сме невинни. Затворът му е майката на всичко.
         Аз вече съм се събудил и май не съм в затвора. Чакат ме още кой знае колко години на свобода. Защото не съм си изтърпял наказанието като всички. Мисля си и че затворът е като вече почти несъществуващите у нас обществени бани (в другите страни, обаче, ги има). Там всички също бяхме колеги и на всички ни се налагаше да ходим. За да сме, поне за малко, на свобода.
         Ние, аз, бедното бебе Емилия, арабинът Заки, вечните затворници, които не знаем дори какво е свободата.
         Човек, така или иначе, винаги е само на крачка от затвора.

 

 

 

Електронна публикация на 22. октомври 2008 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]