Йордан Костурков

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Милко, или мечтите на майка

 

Йордан Костурков

 

 

 

         - За такъв мъж трябваше да се оженя – не веднъж и не два пъти бе казвала майка ми.
         Това ставаше в моменти, когато в кухнята бе тихо и по радиостанция “Христо Ботев” пееше Марио Ланца или някой друг.
         Вярно е, че радиото, “Блаупункт”, ни беше и за телевизор, и за какво ли не, но не бива да си представяте, че сме седнали ние, петимата, като на концерт пред него. Много често майка ми всъщност търчеше напред-назад и дори и затова музиката сякаш й звучеше още по-прекрасно.
         - По цял ден щеше да ми пее – добавяше замечтана тя.
         Майка ми беше мечтателка по своему, въпреки че иначе беше всъщност радикална реалистка. В думите й, естествено, се съдържаше и укор.
         Аз, обаче, съм тръгнал сега да разказвам друга история, за Милко, защото специално съм си отбелязал, че съм длъжен да го направя.
         Мисля си, сега, че майка ми можеше, или е можело, наистина да се ожени, щом така й се искаше - с всичките последици за мен, за брат ми, и за Него, - не за Марио Ланца и не за някой друг, а и за Милко, за някой Милко, който да може да пее.
         Милко всъщност имаше вид на типичен провинциален мошеник. От тези, по които жените падат. Изресваше косата си албатрос, като на връхчето, където албатросът се събираше на бухнал перчем, косата се разсипваше леко надолу. Най-лесно е да се направи сравнение с Елвис Пресли, но Милко няма как да го е познавал и по огледалцата от онова време, когато е бил млад, се залепяха съвсем различни снимки. Това е времето на Марио Ланца всъщност (може да го е гледал във филма “Карузо”), на малкия Робертино Лорети и на Ив Монтан. За последните двама пък вие няма как да сте ги виждали.
         Когато го срещнах, Милко вече бе започнал да застарява. Макар че той е един от онези мъже, които не стареят.
         - Искате ли да хвърлим по едни карти? – попита Милко и пусна едни фини кръгчета от цигарата си. Гласът му беше познат, мъжки, ясен и леко стържещ от цигарите.
         Ние дотогава и бездруго пляскахме малко скамбил, малко чист белот. И затова се и позачудихме.
         - Имам предвид петте карти – снизходително ни обясни той. – Лесно е. Бързо ще ви обясня.
         Аз се въздържах и останах да наблюдавам. Аз съм наблюдателен. И наблюдател. В онези години в болниците се лежеше безкрай според тогавашната методика – докато оздравееш. Никой не биваше рехабилитиран, нито интубиран, нито дефебрилиран, нямаше интензивно, но и никой не умираше. Стутрин прилежно чакахме визитациите, хапвахме – закуска, обяд, пак закуска, по-ранна вечеря – вкусно, питателно, богато, защото следваше дългата вечер за свободни занимания преди лягане. Имахме си и собствени припаси. Помня едно момиче, страдаше от булимия, тогава друго й казваха, носеха й от село варени кокошки, които ние изяждахме. Майка й и баща й много се радваха. Не съм ял нищо по-вкусно.
         - Как си, бай Борисе? – рано-рано преди визитацията с бодра стъпка и свежа усмивка ни навестяваше лекуващата лекарка.
         - Какво да ви кажа, доктор Ангелова... - започваше бай Борис. Ала доктор Ангелова така и не го изслушваше, смятайки, че с тези думи се изчерпват оплакванията му.
         Накрая аз не се стърпях и обясних с характерната си наблюдателност и осведоменост насаме на доктор Ангелова, че това е само една стилистична фигура, която бай Борис използваше, сигурно я беше научил от някой филм. Човекът беше истински киноман. Разказвал ни е филми от преди Втората световна война. Бай Борис имаше много да споделя с доктор Ангелова, но заради този негов специфичен маниер, не се получаваше. Доктор Ангелова ме погледна внимателно и проницателно и на другата сутрин смени тактиката.
         Бай Борис обаче също се бе преориентирал и бе сменил внезапно не само своята тактика, но и стратегията си. Той по онова време вероятно е нямал и петдесет и беше от същите онези мъже, които не стареят, дори да им викат бай. Гледал го това за мъжете преди Втората световна война в някакъв унгарски филм, от него го знам. Голямата му болка бе, че синът му се оженил за германка, а тя носела кожухче с вълната навън и го излагала пред цялото село.
         Такива ми ти работи. Сега обаче няма да разказвам за другите: за Генчо, готвача симулант, избягал от Либия, когато полковник Кадафи свали краля с помощта на американците и либийците се освободиха от традиционното си италианско влияние от времето на Мусолини; за Теменужка, която беше жена без кости и приличаше на циганка; за Коцето Китариста, който ни пееше “Едно цветенце мила ми дала...”, а по-късно (или преди това?) някой ме караше да му предам много здраве и така нататък.
         Изобщо не съм сигурен дали Милко си даде труда да ги опознае. На него му беше ужасно скучно. Което не му попречи да им обере всичките стотинки на покер. Той само се забавляваше с тези неща.
          То неговото не беше игра, не беше чудо. Голям артист: постоянно сменяше правилата като мизансцен или тежък грим – веднъж двойка валета биеше всичко, друг път не знам какво, други правила. Много му беше забавно.
         Според мен той се отдаде на вдъхновението си в играта и защото никоя от жените не му хвана окото.
         Милко беше женкар. От онези, които седяха на оградата на местното читалище, лющеха семки и оглеждаха минаващите жени. Но не само това. Защото и жените бяха луди по него. По овова време, или преди това, жените се връщали от градската баня, я булки, чер-вени, а такива като Милко искали да им вземат банята.
         Сега, то се получава така, сякаш искам да кажа, че майка ми би се влюбила до полуда в Милко. Или мъж като него. Хипотетично. Но това категорично не е така. Тя би се влюбила всъщност в мечтата си за него. Също като аристотелевата история за яйцето, приписвана на Колумб.
         Ако би прочела всичко дотук, тя, някога, в младостта си, щеше да ме вдигне на балон. Какви са тези истории? Какви мечти? Какви глупости? Какъв Марио Ланца? Какъв Милко?
         Тя обаче държеше на мен и би ми обяснила: Не може да се пише така, за моя и твоя живот. Трябва за нещо по-специално.
         Но това е разказ за любовта, ще възразя аз. За несъстоялата се любов.
         И тогава това щеше да я заинтересува.
         С Милко, обаче, имах други проблеми. Защото го срещнах другаде, на друго място, при други обстоятелства и в друго време.
         Милко беше келнер. Срещнах го двадесет години по-късно на “Бьоф Строганоф” и “Врачанска теменуга” или “Сливенска шевка”, не помня точно. Само беше леко посивял, трябва да е бил над шестдесетте. Уморен и оттегчен. Марио Ланца беше умрял млад-зелен. Доктор Ангелова се преквалифицира в хомеопатка и се прежени. Нямам представа какво е станало с Теменужка, Генчо или бай Борис.
         Майка ми бе престанала да слуша музика. Не й трябваше радио. Не й трябваше и телевизия, разстройвали я. Също и телефоните, и джиесемите.
         - Здрасти, Милко! – поздравих го, но това не му направи впечатление. Толкова години кой ли не го бе поздравявал. – Хвърляш ли картите?
         - Много мошеници се навъдиха – с подозрение ме изгледа Милко. – Не мога да се вредя. Недвижими имоти и игри на щастието.
         - Друго са си петте карти.
         - Същото.
         За мен беше голямо щастие да говоря с него. И за него. С измисления герой. Както и за мечтите на майка ми.
         Аз и радио слушам, и телевизия гледам, по джиесеми говоря, в Интернет влизам. По обикновени телефони не говоря.
         Дали Марио Ланца, който още можеше да пее, пее? По радиото искам да кажа, по медиите. Вероятно не. Други певци други песни пеят. Моите герои ги няма. Останала ми е само проскубаната от четката коса, от толкова усилия да заприличам на Ив Монтан.

 

 

 

Електронна публикация на 22. октомври 2008 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]