Петър Краевски

хумористична проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска литература

 

ШАРЕНО ХВЪРЧИЛО

 

Петър Краевски

 

 

        Чух я случайно. Пътувах с автобус №44 към центъра на града, за да изпия една бира в „Дупката” – барчето на университета. Събирахме се там поети, критици и обикновени литературни навлеци – все хора, изкушени от тънкостите на художественото слово. Една спирка преди Тунела, малко след колелото на Панаирни палати, тя се измуши от кабината на шофьора и задълба в главата ми като винт. Мелодиката й бе в духа на италианското белканто, ритъмът – не повече от три четвърти, темпото – нещо средно между Allegro moderato и Allegro ma non troppo, а тоналността – дискретен минор, който рефренно преливаше във възторжен и жизнеутвърждаващ мажор:

    Шарено хвърчило тича по небето
    в този светъл час.
    Някой е написал на това хвърчило:
    “Теб обичам аз!”

 

        Припевът беше ефирен и обсебващ. Върволицата от думи се завъртя по гънките на мозъка ми като влакче в Дисниленд и започна да набира скорост – първи лупинг, втори лупинг, трети... Докато стигна до „Дупката”, вече танцувах в ритъма на „Шарено хвърчило”, все едно бях на четири бири.
        – Охо, Петре, кога успя да направиш главата? – посрещна ме академичната тайфа и ми връчи първата халба.
        – Не е от пиене. Чух една песен. – рекох. – Странна композиция. Вие как го разбирате този рефрен:

    Шарено хвърчило тича по небето
    в този светъл час.
    Някой е написал на това хвърчило:
    „Теб обичам аз!”

 

        Доц. Валдимир Янев от катедрата по „Българска литература” авторитетно се облакъти на масата.
        – Това е добър пример за очарователния нонсенс на българските естрадно-поетични мотиви. – подхвана той, намествайки си очилата. – Предполагам няма да възразите, че поантата на текста е в надписа: “Теб обичам аз!”. И точно тук се генерира проблемния дискурс на творбата.
        – Проблемът на творбата е, че такава просто липсва. – внесе полемичност проф. Огнян Сапаринов, гуруто в специалността „Литературознание”. – Като чуя някой да римува „час” и „аз”, безапелационно си правя пас.
        – Другаде е заровено кучето. – продължи доцeнт Янев. – Проблемът е, че за да прочете посланието „Теб обичам аз!”, любимата на лирическия герой трябва да страда от мощно далекогледство т.е. hypermetropia от порядъка на двайсет диоптъра. Не е ли това логически нонсенс? Е. Жена с такава зрителна мощ би могла да следи успешно метеорологичните балони на БАН, та дори и разположението на руските военни спътници. Тайните служби не биха пропуснали да я засекретят като важен елемент от националната сигурност. Ето защо строфите преднамерено са лишени от здрав разум за заблуда на противника. Независимо от тази дезинформация, е допуснато известно изтичане на класифицирани данни. Става ясно, че секретната сътрудничка работи по високите етажи на ДАНС, защото нейният сърдечен протагонист й праща любовен хабер с хвърчило.
        – Вижте, значи. – обади се Дейвид Дженкинс, който водеше лекциите по „Американска литература”. – Аз мислим, че ако доц. Янев е право, то ние, американци, не бихме пропуснало да инвестира в такъв жена-феномен. А вие пита ли се кой е този „някой”, написало на хвърчило „Теб обичам аз!”?
        – Любопитна подсказка, да. – отново взе думата Валдо Янев. – Хвърчилото - оригинален опит за вербовка от ЦРУ. С малко повече въображение, можем да осмислим песенния мотив като мигриращ в традицията на американския кънтри уестърн. Удивително е как само в четири строфи проследяваме зараждането на връзка тип „Бони и Клайд”, но осмислена в контекста на международното сътрудничество по сигурността.
        – Стигате твърде далече. – махна с ръка проф. Сапаринов. – Тази hypermetropia, в смисъл на далекогледство, се задълбочава с напредването на годинките и прераства в presbyopia. Двайсетте диоптъра са ясен знак, че женицата е на преклонна възраст. Тогава защо някой ще й отправя любовната позивна: „Теб обичам аз!”? Очевидно става дума за богата реститутка, преследвана от безскрупулен геронтофил.
        Смехът се смеси с глухия звън на халбите.
        – Съществува алтернативна вероятност. – реших да се разпиша и аз. – По-логично е да предположим, че жената има дамски превръзки с крилца и гони хвърчилата в простора, за да прочете някъде: „Теб обичам аз!”.
        Смехът секна и настана неловко мълчание. Чуваше се дори пукането на балончетата в бирената пяна. Очевидно моите събеседници не бяха узрели за такъв искрен и по дилетантски смел прочит на цитираната творба. За да спася положението, побързах да запълня тишината как да е:
        – Неведоми са пътищата на любовта. И рекламата. Наздрависимо!
        Всички надигнаха бокалите и отпиха. Бях единственият нехабилитиран в именитата компания. Избивах чувството си за малоценност с чести наздравици. Те ми даваха утехата, че и аз дирижирам нещо на тази маса.
        – В текста можем да открием и по-неочаквани послания. – спаси ме от изолацията политологът Сербезов, който пописваше на злободневни теми в пресата. – Смисловото ядро е „шарено хвърчило”. Да се съсредоточим върху прилагателното „шарено” в смисъл на „разноцветно” т.е. „състоящо се от части в различни цветове”. Защо да не допуснем, че то е направено от разноцветни предизборни бюлетини?
        – Ако наистина е така, това очевидно е на баба ви хвърчилото. – не пропусна да се заяде доц. Янев. – А в крилатия лозунг „Теб обичам аз!” вече се долавя очевидна логическа непълнота.
        – Пояснете? – наежи се Сербезов.
        – Поради политическото си късогледство, лирическият герой не може да прочете надписа в неговата пълнота и цялост, а той е: „Не ме гледай така, българино! Теб обичам аз!”. Което доказва, че в направата на тази хвърчаща конструкция е било употребено дърво от натурален балкански кютук. С което анализът не свършва до тук. Ако продължим нататък, ще установим, че за да полети, шареното хвърчило има нужда от вятър. Това е вятърът на промяната. А той духа от Брюксел т.е. от запад–северозапад. Следователно шареното хвърчило уверено се носи в югоизточна посока и съществува опасност да се закачи на някое от истанбулските минарета. Турците, като знаят положението на бойната ни авиация, сигурно ще си кажат: “Вай, Аллах! Българите ни атакуват по въздуха с хвърчила!” и като едното нищо ще свалят нашето шарено хвърчило с някой Ф-16, който им се намира под ръка. Това придава на хита “Шарено хвърчило” ярък антивоенен характер, превръща го в зов срещу войната, в призив за подобряване на международното положение.
        – Браво бе, колега! – удари по масата проф. Младен Влашкин, виден литератор и критик, редактор на мастито списание за култура, единственият, който навремето не пожела да ми разпише студентската книжката с аргумента: „Колега, аз вас не ви познавам”. – Ако ще се гъбаркаме, можем да открием в текста къде-къде по-абсурдни конотации. – поглади брадата си той. – Още много може да се каже за въпросния рефрен, стига да направим семантичен разрез по отношение на глаголната температура. Тя се определя от „тича”, „написал” и „обичам”. Да започнем с първия глагол „тича”. Кой тича? Хвърчилото тича. Къде тича? По небето тича. Не се ли питате как и защо тича едно хвърчило по небесната шир? Що за конструктивни особености трябва да има то, за да извършва действието „тичане” и то по въздуха в „този светъл час”? Няма рационално обяснение. А необяснимото се приема с вяра. Повярвайте и ще доловите вдъхновяващо сходство с онова „ходене” на Христос по водата, когато Той възвестява, че наближава „този светъл час” на Страшния съд и Второто пришествие. Не случайно един енигматичен „Някой” е „написал” в светите книги извечното послание – човеко, теб „обичам” аз, в смисъл „Аз”, Господ, „обичам” тебе, грешника, и те въвеждам в тази благодат с помощта на едно шарено хвърчило, което „тича” по небето като малко дете. Нужно ли е да напомням библейското: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене”. (Матей. 19:14). Само детската чистота и любовта към ближния ще спасят този греховен свят...
        И прочее, и така нататък, и все в този дух...
        Диспутът продължи до обяд. Дойде време за следобедните лекции. Тайфата се разтури от само себе си. Тръгнах от „Дупката” като зомби в делириум тременс. Рефренът все така се въртеше в Дисниленда на мозъчните ми гънки и нямаше никакво намерение да дерайлира. Ако си останех само с академичните задявки, сутринта ми щеше да е минала напразно. Хрумна ми, че мога да напиша разгромяваща статия за текстовете в българската поп музика. Те упорито се напъваха да минават за висока култура и донякъде успяваха на фона на откровената чалга. Всъщност – все тая боза. Не толкова резлива, но затова пък гъста и блудкава, с онзи типичен радомирски привкус от времето на социализма. Леле, как само щях да ги подредя...
        Потънал в мисли, тръгнах по „Иван Вазов”, свих по „Руски”, стигнах до Дома на младоженците и оттам – право в Енергото. Няма как, дори и една светла глава, като моята, трябва да си плаща тока понякога. Застанах на опашката и се отдадох на критически съждения. От мисъл на мисъл неусетно си затананиках:

    Шарено хвърчило тича по небето
    в този светъл час.
    Някой е написал на това хвърчило:
    “Теб обичам аз!”

 

        Точно на поантата „Теб обичам аз!” тя се обърна. Точно тя. Жената с главно „Ж”. Зеленооката красавица пред мен, която не смеех да заговоря от година насам. Живеехме в един блок, в един вход и си плащахме тока на една каса.
        – Мен обичаш ти? – изтананика тя в слънчево белканто и ме хвана за ръката.
        Излязохме навън. Седнахме на току-що боядисана пейка в градинката срещу Четвъртък пазара. И се целунахме. О, неочакван обрат! О, светъл час! Сърцето ми се затича по небето като шарено хвърчило, върху което грееше надпис: „Теб обичам аз!”. Едва сега схванах дълбокия, същностен смисъл на пъстрия рефрен. Литературните му качества нямаха абсолютно никакво значение. За мен цената му се равняваше на една целувка. Рефренът – целувка. „Хубав се оказа тоя текст, дявол да го вземе!”, казах си. Хубав и то именно в качеството му на рефрен. Защото устните ни се сливаха отново, и отново, и отново... Като в онези антични строфи на Катул за безброя на целувките, ако изобщо се сещате какво имам предвид.

 

 

Пловдив, 06.05.2010 г.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. май 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]