Петър Краевски

хумористична проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска литература

 

СЪДБОВНИ ИНТЕРВЮТА

 

Петър Краевски

 

        Откакто е измислена журналистиката, интервюто е идеалната възможност да блеснеш на фона на своя събеседник. Каква радост за душата e да надприказваш някой суяк, който се мисли за по-голяма работа от теб! Какво удовлетворение – да прекъсваш често жалката му мисъл, да я дробиш на късчета като салата, да изолираш егото му безпощадно, чак до остракизъм, и да го сриташ в ъгъла на студиото с една изящна, пищна, слънчева реторика! Прекланям се чистосърдечно пред таланта на онези обиграни водещи, които виждат в гостите мишена за скорострелното си красноречие и в крайна сметка ги превръщат в чудесен повод за авто-интервю.
        Не се гордея с успехите си в журналистиката. Липсва ми умението да съм център на обществен интерес. Затова няма да ме видите в мейнстрийма на централните ни медии. Работя в местно радио. Нещатен репортер. За мен е чест да взема интервю от кмета на район „Централен” или от шефката на РИОКОЗ. А когато кабеларката в квартала внезапно ме потърси за съдействие, изпадам в истински възторг! Че нямат навика да плащат, нямат, но какво пък – престиж с пари не се купува. Това ми казва всеки път съдружникът Евстати Теодоров, когато иска да направя интервю за телевизията. И аз му вярвам, защото тайно си мечтая да стана популярен. Да ме познават извън квартала, извън града, защо не и на областно ниво? Понякога сънувам как изгрявам от първите корици на списанията, как ви помахвам уж небрежно, ала с чар, от разни постери и лъскави билбордове, тук-там из центъра на София, как ръся мъдрости от малкия екран и давам интервюта, интервюта...
        Като нещатен репортер бях свикнал с лузърската максима: „Мечтите са за мен, успехите – за вас, да пукнете дано!” Но с времето разбрах, че всеки има своя шанс в живота. Пред всекиго небето спуска стълбица, която може да го отведе до върховете.
        При мен, конкретно, тази стълбица се спусна във формата на дъжд. След едноседмични порои, изневиделица, река Марица придойде. Излезе от коритото си най-безцеремонно. Първоначално чух това по радиото. Пиех трета бира в кафето на Адата, но дори не успях да си допуша цигарата, когато видях реката да нахлува по улица „Крайбрежна” и да превръща махалата в кварталче на Венеция.
        Докато мътните води ме влачеха в посока Пловдив - Три Водици, по мобилния ми звъннаха колегите от сутрешния блок. Умираха от ентусиазъм да предавам апокалипсиса на живо, по възможност, с отзиви на оцелели. Обърнах се по гръб, огледах се и... о, Господи!... за мой късмет видях не кмета на район „Централен”, дори не шефката на РИОКОЗ, а много по-жадуван събеседник – министърката на бедствията и авариите! Тя плуваше срещу течението елегантен бътерфлай, заобикаляйки умело понесените от потока мебели, хладилници, перални и прочее заносан ваданалък.
        Това бе моят шанс! Поемайки си въздух, пресрещнах челно г-жа министърката и, без да спазвам изискванията на протокола, започнах импровизираното интервю:
        - От мястото на събитието разговарям с министърката на бедствията и авариите, здравейте, г-жо министър, къде така?
        - Инспектирам бедствията и авариите в региона. Както виждате, държа се на повърхността, следователно повод за притеснение няма.
        - Да, вие добре сърфирате на гребена вълната. Как ще коментирате изненадващия потоп?
        - Като грижа за населението, разбира се. Още Уистън Чърчил ни иронизираше, че когато се изкъпем, си пожелаваме “Честита баня!”. Срамен факт. Ниска ни е хигиенната култура, господине. Народът тъне в нечистотии. Затова ние, от министерството на бедствията и авариите, оставихме коритата на реките да се затлачат и така предизвикахме масовото къпане. В това си начинание срещнахме неочаквана подкрепа – вижте онези хубавци ей там. Това са депутатите с различна сексуалност, които клечат по бреговете и раздават сапунчета на поразия.
        - Предполагам, че сте съгласували масовата баня и с министъра на здравеопазването?
        - То се знае. Специална подкрепа получих и от министърката на социалните грижи, която заяви: “Щом бедните не могат да отидат на море, морето ще отиде при тях!”. Ето един чудесен акцент от новата програма за курортно обгрижване на хората. Знаете ли колко къщи по Черноморието са далече от водата? Не стават за туризъм. Петдесет процента от легловата база стои неизползвана. За щастие наводненията активизираха свлачищните процеси по крайбрежието и сградният фонд заприлича на хотелите в Дубай.
        - Тези, които са построени в самия залив?
        - Именно. Това не е ли чудесно?
        - Удивително е! Но тази програма не се ли базира на една лъжа? Морето е солено, а потопът е сладководен!
        - Спокойно, ще обясня. Позволете да се обърна директно към нашия електорат. Скъпи избиратели, вярно, потопът е сладководен, но бъдете сигурни, че солен ще ви излезе!
        - Това е добър аргумент. А откъде дойде толкова много вода, само от дъжда ли?
        - Водата дойде от София.
        - Моля?
        - От София дойде водата, от София. Изчистете си калта от ушите, за да ме чувате по-добре! Значи цялата тая вода на потопа дойде от триъгълника на властта. Това е един бермудски триъгълник, в който постоянно си подливаме вода. Както виждате, напоследък доста се пооляхме, но все в името на народа, за благото на народа и така нататък... Опа, пазете се! Онзи дънер ще ви халоса...
        - Ауч!
        - Предупредих ви. Сега ще можете ли да формулирате смислен въпрос?
        - Ще се опитам. Защо преляха язовирите?
        - Задавате ми много наивен въпрос. Очевидно дънерът здраво ви е цапардосал. Все пак ще отговоря. Навремето язовирите си имаха помпени станции. Те обаче бяха преместени в по-апетитните сектори на икономиката. С тяхна помощ изпомпахме стотици печеливши предприятия. Ще се съгласите, че да изпомпваш предприятие е доста по-рентабилно от развиването на някакво си производство. Ако в язовирите ни вместо вода имаше пари за изпомпване, те щяха да имат по-голям шанс.
        - Разбирам. Да очакваме ли скоро и българско цунами?
        - Цамбур!
        - Г-жо министър, къде изчезнахте? Да не се удавите?
        - Тук шъм, тук шъм.
        - А! Изплувахте с рибка между зъбите.
        - Пфу. Знаете, че ние, политиците, ловим риба в мътна вода, та не се сдържах. Подарявам ви тази каракуда. И без това става само за прокуратурата и медиите. Имате ли още въпроси?
        - За цунамито... Очаква се разместване на политическите пластова, а оттам и вълна на възмущение...
        - Българското цунами е по-особено. Веднъж посрещнах едно такова популистко цунами и знаете ли какво стана, след като взехме властта?
        - Какво?
        - Цуна ми гъзо.
        - Възмутително!
        - Да, възмутително е как допускате да се говорят цинизми по вашето радио. Ще ви докладвам в СЕМ.
        - Благодаря. Дано дотогава не ви е отнесъл медийния потоп. Все пак, забелязах, че вие плувате срещу течението.
        - Така ме посъветваха моите PR-и. Но, за по-сигурно, ще продължа по брега. Пожелавам ви приятно къпане и до нови срещи, ако оцелеете!
        - Бълбук, бълбук, бълбук...
        На това място интервюто прекъсна, защото потънах сред подводните течения. Ако предавах за някое вечерно шоу, щях да импровизирам, че край мен е пълно със себеподобни, които пляскат с опашки и се стрелват в посока Крушево – Добри Дол като истински лапнишарани, докато от София продължават да прииждат нови облаци и не престава да вали този лек, апокалиптичен дъждец.
        Както виждате, някои интервюта са особено напоителни. Така се накисваш, че после цяла седмица сушиш кюлоти и шушонки. То в това се отличават майсторите – цамбурват смело в медийния поток, но винаги остават сухи, без да са на сухо. Виртуози!
        След първото ми по-значимо интервю, очаквах поне мъничко внимание. Надявах се да ме направят репортер на щат, а при добро стечение на обстоятелствата, и водещ на рубриката „Махалата”. За съжаление, резултатът беше друг. Колегите започнаха да ме отбягват. Успехът ми разби приятелства, създаде ми врагове. Презираха ме с основание, защото не ги бях споменал поименно в интервюто си като инициатори на моята сполука. Но как да го направя като се давех на финалния анонс?
        Нещо подобно ми призна наскоро един мастит редактор на хумористичен вестник: „Бе, има там един Николов!”, каза, „Пише разкази. Разбрах, че книга му издали. Спечелил и награда за това. Как може, бе! Та той дори не е сътрудничил при нас!”
        Ех, оперетни генерали от други времена! Свалихте си пагоните и ето ви – ефрейтори в културата... Знам, такива думи трябва да се премълчават, защото къртят кариери, така че – все едно нищичко не съм ви казал.
        Добре поне, че интервюто ми бе стигнало където трябва. По време на потопа програмната директорка на радио „Еспресо” била на гости в пловдивско и чула разговора ми с въпросната министърка. „Еспресо” беше радио, захранвано с пари на опозицията, затова въпросите ми бяха впечатлили г-жа Варджийска, която ме хвана за ръцете, опипа бицепсите ми и каза:
        - Идвате в София на щат. Поемате ресор „Култура и образование”. Ще гарантирам за вас пред шефа на партийната организация. Работете така, че да не ми пострада репутето.
        Така го каза – „репутето”. Ако ви лъжа, да пукна на мига!
        Не знам дали културата е най-силната страна на един провинциален репортер, да не говорим за образованието, но приех. Скочих в медийния поток с главата надолу. И с обещанието пред шефката да не й пострада „репутето”.
        София ме прие с тотално безразличие. В провинцията бях привикнал на подмятания и махленски клюки, така че столичната сдържаност ми дойде, амен-амен, като балсам. Три дни сновях из редакцията със загадъчна усмивка на идиот, но това не трогна никого. На четвъртия ден Варджийска ме извика в кабинета си, оправи ми перчема и разпореди:
        - Идват избори. Харесай си някой от властта и го примами за разговор. После го мачкай с въпроси. Задавай му отговори. Навирай в очите му компромати. Абе, спретни му интервю за бог да прости. Накрая идваш при мене на отчет. Разбра ли? – и ми опипа трицепсите.
        Към първата си репортерска цел подходих отговорно. Апетитът идва с яденето, затова се бях наточил на министър. Ресорния, естествено, на образованието. Приготвих си ужасно неудобен въпрос, с който смятах да го целна между очите.
        Цяла сутрин го причаквах пред министерството с микрофон тип „пушка”, все едно дебнех едър дивеч. Към обед видях целта да приближава към изхода на сградата и атакувах:
        - Драги слушатели, застанал съм на гюме пред входа на Образователното министерство. Всеки момент от тази врата ще излезе министърът на образованието, който води разговор с контактната група на протестиращите учители. Ще се опитам да разбера дали... А, ето го и него! Добър ден, г-н министър. Виждам, че бързате, затова ще ви задам един блиц въпрос.
        Направих пауза, наврях под носа му дулото на микрофона и стрелях:
        - Ще увеличите ли учителските заплати?
        - Добър ден и от мен. – мазно отвърна министърът. – Знаете ли, тези дни край Земята преминава Халеевата комета. Това е ярко космическо тяло с орбитален период от 76 години. Наречена е на астронома Едмънд Халей, който доказва периодичността на нейната поява. Халеевата комета е сред най-известните космически тела. Наблюдава се повече от 2000 години. Тя се споменава още в китайските хроники, датиращи поне от 240 г. пр. н.е. Появяването на Халеевата кометата е отразено през 1066 г. върху гоблен от Байо, Нормандия. Следващото й появяване ще бъде през 2061 г.
        Заредих пушката повторно:
        - Г-н Министър, ще увеличите ли учителските заплати?
        Той ме погледна като сръндак, избегнал не едно бракониерско бренеке и продължи:
        - Разбира се, трябва да уточним, че орбитата на Халеевата комета е ретроградна, а инклинацията спрямо еклиптиката е 18 градуса, не по Целзий. Последните й приближавания до Слънцето са през 1910 г. и 1986 г. При преминаването през 1986 г. към нея са насочени пет космически сонди - от СССР, Япония и други такива по-напреднали страни и народи. Ние в България не видяхме добре Халеевата комета, но това се дължеше на информационното затъмнение и не добрата икономическа база, оставена ни от времето на социализма.
        Постоянството е най-доброто оръжие на журналиста. Продължих да стрелям на месо:
        - Г-н Министър, ще увеличите ли учителските заплати?
        - Важно е да се отбележи, че ядрото на Халеевата комета е приблизително 16 на 8 на 8 километра. – поучително отвърна мининстърът. – Противно на очакванията, то се оказва много тъмно - нейното албедо е около 0.03, а плътността на ядрото е много ниска - около 0.1 g/cm?. Това сочи, че самото ядро вероятно е поресто и изградено почти изцяло от прах, останал след сублимацията на ледовете. Халеевата комета е почти уникална сред кометите с това, че едновременно е голяма, активна и се движи по добре дефинирана правилна орбита.
        Напомням ви, че ще я видим по нашите географски ширини през далечната 2061 г.
        Започнах да се чувствам като ловец, който стреля по мюре. Стиснах зъби и артикулирах въпроса си на забавен каданс:
        - Г-н Министър, ще увеличите ли учителските заплати?
        Усмивка озари лицето на министъра.
        - Голямата българска поетеса Елисавета Багряна видя преминаването на Халеевата комета и през 1910, и през 1986 г. В резултат на това, тя написа стихотворение за удивителното космическо тяло, посветено на астронома Владимир Шкодров. Ето няколко строфи по памет:

 

    Аз те чакам, комето Халеева -
    приятелко от младини,
    аз те чакам за новата среща -
    среща втора, за мене последна.
    Ти ми вдъхна любов към всемира,
    към безкрая на звездния миг
    и научи ме да разбирам
    безгласния звезден език.

 

        - И все пак...
        - Изпреварвам вашия въпрос с още един любопитен факт - можем да открием комета и в друго произведение на Багряна, цитирам първия куплет:

 

    Ненадейно на небето —
    в тази съща нощ, огряла
    чудната звезда — комета,
    хубава, лъчисто-бяла.

 

        А в стихотворението си „Мансардни мечти”, вечната и святата споделя:

 

    Тази нощ моята мисъл лети като огнена комета
    в междузвездното пространство.
    Тази нощ моят копнеж опасва като Млечен път земята.
    О, това възнесение на поета,
    това лирическо пиянство,
    тази неутоленост на душата!

 

        И така нататък, и така нататък.... Няма да цитирам произведението до края, защото бързам за коктейл. Някой път може да ви го кажа цялото. Обещавам!
        - Но, г-н министър – примолих се аз. - Кажете, все пак, ще увеличите ли учителските заплати?
        Той ме потупа по рамото и рече:
        - Младежо, ако осмислите току-що даденото ви интервю, ще откриете отговора на въпроса между редовете. В тази връзка, нека да пожелая повече кураж на учителите – тези огнени комети на духа! Благодаря.
        Върнах се в радиото като ловец със сачми в задника. Бях сигурен, че съм поредният провинциален некадърник, кръстосал София, колкото да види свят, за да стигне най-накрая до Подуене и от там – ту-тууу, с експреса към дома. Срам не срам, докладвах за провала си на шефката, а тя ме тръшна на дивана и между целувките призна, че интервюто ми било блестящо. Показвало министъра като празнодумец, а властта като голям балон, който сме щели да спукаме на изборите.
        - Ще ги спукаме на изборите! – цитирам точно. – Ще ги спукаме... ах, ще те спукам... ох, спукай ме, писанчо...”
        Ето така се изкачих до поста „политически репортер”.
        От там насетне доста се потрудих, докато стана заместник главен редактор на радио „Еспресо”, но в медиите, както навсякъде, определени надарености се оценяват, в крайна сметка, по достойнство.
        Възползвах се от поста си и пощръклях. Направих серия от изобличителни интервюта. С нетърпимост към неправдата като моята, не ми бе трудно да причаквам овластените из кулоари, коридори и градинки, да им секвам хапката в луксозни ресторанти или направо да ги сгащвам на околовръстното между бедрата на прелюбодейките. Отстрелвах ги един след друг с микрофона-пушка, без да изпитвам капка състрадание. И резултатите не закъсняха. За месец властта се поразклати, а след още два бе компрометирана тотално. На свой ред опозицията се съвзе, набра мощ и спечели изборите с пълно мнозинство.
        Към взелите властта пожеланието е едно: „Ура и юруш на маслините!”. В тази връзка Варджийска никак не си губеше времето. Хвана Господа за пеша и стана министър на телекомуникациите. За мен остана службата програмен директор на вече официозното радио „Еспресо”. Ликът ми лъсна по билбордовете в Младост, Люлин и Бояна.
        На практика така се получава. Мнозина чакат времето, когато палачинката се обръща, завиват си я с конфитюр и бон апети, колеги съпартийци! Да, сладко нещо е властта. Как лепне по устните на бившите критикари, как ги залепва с гъстите сиропи на келепира – ако не за друго, поне да не мляскат с отворена уста. Не отричам, аз също бях наквасил бърни в казана на насладата и се очакваше да лея захаросани дитирамби. Опитах се, но, да ви кажа, това не се отразяваше добре на диабетичната ми същност. Варджийска, милата, не знаеше това. Дори не можеше да предположи, че съвестта ми е на инсулинова диета. Затова най-безразсъдно уреди да взема интервю от премиера. Ексклузивно. Направо в кабинета му. Директно в ефир.
        Бяха минали стоте дни на правителството – за някои време на равносметка, за други възможност да изчеткат нечии ревери. Въведоха ме в министерския съвет с убеждението, че съм от вторите. Здрависах се с министър-председателя, приседнах на табуретката пред бюрото от абанос и надигнах микрофона-пушка:
        - Г-н премиер, какво направихте за народа по време на мандата си досега?
        Човекът хлъцна. Не очакваше приятелски огън, но се овладя овреме:
        - Това е един доста интересен въпрос. Бих казал, въпрос от особена важност. Глобален въпрос по своята същност и дълбочина. Този въпрос носи в себе си много подвъпроси и подвъпросчета. Аз съм изключително доволен, да не кажа - щастлив, че ми зададохте точно този въпрос и то с една характерната за случая доброжелателна интонация, с един премерен темп на речта и приятен гласов тембър. Зададохте въпроса с интелигентно изражение, хубава дикция и вложихте в него любопитен подтекст, който не остана скрит за нашите слушатели. Въпроси от този порядък са жизнено важни за обществото и за индивида, затова аз винаги съм толерирал задаването на именно такива въпроси като въпросния въпрос... Имате ли други въпроси?
        Знаех силата на постоянството в журналистиката. Продължих да питам с интонацията на латерна:
        - Г-н премиер, какво направихте за народа по време на мандата си досега?
        Погледът му се промени. Стойката му заприлича на сръндак, избегнал не едно бракониерско бренеке, който трябваше да заобиколи ловджийски трап:
        - Ако калкулираме асоциативните дискурси и диспропорции в структурния базис на социума, – извиси глас той. – приоритетните диспозиции на надстройката релевантно детерминират есхатологичните преднамерености в когнитивната фактологичност на калкулираните същности. Тук не бива да забравяме финансовата резултативност на парадигматичните величини, често параметрични, но понякога и с нефиксиран статус, които, съобразени със социо-културния контекст на епохата, инфлуират, да не кажа - инвазират в сумарната фондова спецификация на споменатите променливи. Включая в това число движението на валутните криви и фиксинга на Дау Джонс... Имате ли други въпроси?
        Започнах да се чувствам като ловец, който стреля по мюре. Стиснах зъби и метнах последните сачми:
        - Г-н премиер, в крайна сметка, какво направихте за народа по време на мандата си досега?
        - Ееее, вижте сега. – лукаво се усмихна оня като човек, който вече ми знае цаката. – Значи, от една страна, погледнато най-общо, а защо не и в цялост т.е. глобално погледнато, така да се каже, пък и отчасти, няма спор, убеден съм в това -дано и вие да сте на това мнение, понеже някак си, така... абееее, нали, всъщност - да. Но, все таки, да не изпадам в излишни подробности. От друга страна бих споменал, с риск да се повторя, че предимно и независимо нещата са... схващате ми мисълта, нали... мммм да... да, точно така. Всъщност, когато и където, а и както е известно, нещата са... ясно е какви са нещата, защото... хайде, да го подмина това... така, де... няма тука да... хм... и прочее. Сиреч, това вие и сами го разбирате и сами може да си отговорите не по-зле от самия мен, ерго, мисля че отговорих доста изчерпателно на вашия въпрос като, че ли, струва ми се, сигурен съм, май... Имате ли други въпроси?
        Нямах други въпроси.
        Вече нямаха нужда и от мен.
        Варджийска беше съсипана.
        - Заради теб ми пострада репутето! – проплака тя и беше права, като и да го погледнеш.
        Уволниха ме от поста главен редактор на радио „Еспресо” по целесъобразност. Спестиха ми и последната заплата. Дори касиерката Емилия, с която бистрех клюките в редакцията, ми каза ледено:
        - Ето ти кинти, колкото за билет до провинцията. Разпиши се тук и тук. Довиждане.
        Бях попаднал в медиен капан. Ловецът беше уловен. Така де, вместо да интервюирам събеседниците си с безкрайни монолози и да ги давя с думи – шербетлии, аз взех да им задавам простички въпроси и настоявах да получа отговор. Че на какво отгоре? Сега си обещавам, че ако стана лектор във факултет по журналистика, ще запозная първокурсниците най-подробно с патилата си и преди сесията ще им кажа: „От мен това да знаете, голубчики – с кураж не се успява в журналистиката, ако не си с харизмата на Лари Кинг. Е, аз не бях.”
        Но да оставим хипотезите и да се върнем на въпроса.
        След злополучното ми интервю с премиера поех към къщи, а там не ме посрещнаха като месия. Не се завърнах и в местното радио, не че там размитаха за мен. Взеха ме направо в кабеларката. На щат. Все пак, идвах им на крака от София. Бях направил биография, дето се вика – мечта за всеки нещатен репортер. Съдружникът, Евстати Теодоров, стар телевизионен вълк с особен нюх към рейтингите, ме привика зад кулисите на „Нашенски истории” и ме въведе в плановете си на четири очи.
        - Искам шоу – рече. – С гости само от жълтите павета. Интервюирай ги на запис. А след монтажа да не могат да се познаят. Ок? Ти по-добре разбираш тънкостите на манипулацията, нали си бил в софийска медия, все пак...
        Така родих предаването „Гости от жълтите павета”. Не се майтапя, такова бе заглавието. Изписваше се върху снимката на парламента от рой танцуващи павета. Жълти. Независимо от дебилската си шапка, шоуто беше обречено на успех. В провинцията има особен пиетет към столичните випове, та дори да са последната дупка на кавала. Разчитайки на този стар комплекс, започнах предаването почти прилично. Първият ми гост бе интересен, благодатен и внасяше в комуникацията особен колорит, ето:

 

        Общ план – кухня, готвач и репортер т.е. аз.
        - Уважаеми зрители, гостуваме в кухнята на бай Ставри, който е главен готвач на парламента. Здравейте, маестро!
        Близък план на Бай Ставри, който е с огромна шапка на готвач, само ушите му я спират да не го захлупи до носа.
        - Добре дошли, чувствайте са като у дома си и, моля, не пипайте кюфтетата!
        Варио към кюфтетата. Операторска ръка посяга с вилица, но е изпреварена от вилицата на репортера т.е. моята.
        - Простете, изкушението е голямо... ммм, май сте прекалили с пипера.
        Близък план на готвача. Едното му ухо поддава.
        - Естествено. Тези са по-лютиви. Трябва да знаете, че рецептата за депутатското кюфте не е константна величина. Тя се променя винаги след поредните парламентарни избори.
        Крупен план – учудени очи на репортера.
        - Нима?
        Близък план на Бай Ставри, който енергично си чеше ухото с кутре. Шапката губи своята опора и щлюп – пропада до нивото на очите.
        - Разбира се. Съотношението на продуктите в каймата зависи от конфигурацията на партиите в парламента. Броят на депутатите с ляво мислене, например, определя процента на свинското.
        Свинска кайма в крупен план. Ръка прогонва муха.
        - Защо точно свинското?
        - Със сигурност не, защото вършат най-много свинщини.
        - Не съм си го и помислил!
        Общ план, в който за миг се показва осветителя Анастас.
        - А процентът на телешкото е в пряка корелация с количеството депутати от малцинствата.
        - Телешко, защото повечето не ядат свинско, нали?
        - Не познахте. Телешко, защото като стане дума за корупция, гледат като теле в железница.
        В крупен план очите на репортера.
        - Логично.
        Неловка метла към Бай Ставри, смяна на фокуса в движение, минаване през дефокус до близък план.
        - Що се отнася до народните представители с дясно мислене, те дават процента на мерудията в депутатските кюфтета.
        - За пръв път чувам за кюфтета с мерудия!
        Стабилизиране на фокуса и вихрена метла към стръкче мерудия.
        - Вече двайсет години е така - десните са на всяко кюфте мерудия. Националистите пък дават количеството на черния пипер в тези симпатични топчици от месо. А всички отлюспени депутати - накълцаната люта чушка. Ето от тук идва лютивия вкус на кюфтетата през този мандат на парламента.
        Камерата търси да покаже люти чушки, но не намира. Лепва се спасително върху лика на репортера.
        - Това е удивително! Рецепта за кюфтета с постоянно променящи се съставки, ох, това последното се произнася много трудно, простете. Интересно, маестро, какво слагате в каймата за процентите на управляващото мнозинство?
        Бай Ставри в близък план. С уши и шапка по регламент. Премигваща картина.
        - Хляб слагам, хляб. Над 40 процента. Знаете, сега в управляващото мнозинство има много хляб. Казват, че предишното управление изяло каймата и затова минах на хляб. Между нас казано, напоследък имам усещането, че вместо кюфтета пека курабийки, но ще ви помоля това да си остане между нас. Все пак не искам да ме преквалифицират като сладкар в Банишора. Диабетик съм.
        Бланк. Няма картина. Батериите сдават багажа. Операторът отива да вземе нови. След час интервюто продължава, откъдето е свършило, с общ план на кухнята. Осветителят Анастас прибягва някъде отзад.
        - Разбира се, маестро. Да оставим кюфтетата. Имате ли някакъв по-завързан специалитет?
        - Имам и още как! Това е ястието „Политически гювеч”.
        Операторът набива върху репортера.
        - Драги зрители, това звучи много любопитно! За да не станете кожа и Костов и за да ви върви по мед и Масларова трябва да си направите политически гювеч.
        - Хехей, ти репортер ли си или смешник?
        - Маестро, днес, за да си репортер, трябва да си и малко смешник. Но това е тема за друг разговор. Ще ни покажете ли как се приготвя политически гювеч?
        Камерата следи движенията на готвача и акцентира върху продуктите.
        - Нищо по-лесно от това. Вземате малко царска туршия и я нарязвате на масонски пирамидки. След това накълцвате едно кило червени домати заедно с люспите и семките - всичко трябва да мине под ножа в името на социалната справедливост. Паралелно с това пасирате сини сливи, без костилките, но без да прекалявате с количеството, за да не ви споходи рядкото щастие. Синята слива влезе ли в гювеча, не прощава! Смесвате доматите, пасираните сливи и туршията на масонски пирамидки, разбърквате и посолявате обилно. От мен да знаете, политическия гювеч винаги излиза солено.
        Пресечка – учуден репортер.
        - Нима това е всичко?
        Панорама на помещението, която спира до Бай Ставри и преминава в бавно варио до план „Кеворк Кеворкян”.
        - Не съм приключил. Във вече получената консистенция добавяте лук на тънки лунички, предварително карамелизирани с шербет на кристалчета. Така обикновеният гювеч се превръща в тюрлю гювеч. Лукът, от своя страна, трябва умело да се балансира с чисто български кисели краставички, за да не ви стане татлъ. Всичко това се поставя в апелативен съд и го оставяте да къкри на слаб парламентарен огън.
        Пресечка – прилежен репортер.
        - За да не загори, нали?
        Общ план, пресечен от детайли – ръка, потупваща репортер и размахан пръст.
        - Парламентарният гювеч никога не загаря, мойто момче. Винаги има кой да бръкне в него я с лъжица, я с черпак, а някои хващат кокала направо с голи ръце. Като казах „кокал”, се изразих метафорично. Политическия гювеч е постна манджа. Той е предястие за месните блюда, които се сервират на отбрани кулинари и само на сянка. За това – друг път. Що се отнася до нашия гювеч, не забравяйте да метнете вътре и няколко независими чукундура за разкош.
        - Колко време трябва да ври гювеча, бай Ставри?
        Варио към гювеча. Запотен обектив.
        - За да разберете колко трябва да продължи топлинната обработка на гювеча, метнете вътре едно паве. Когато павето омекне, гозбата трябва да ври още половин час, за да омекнат и чукундурите.
        - Драги зрители, ето една тънкост на политическата кухня! Запишете си я. Маестро, а как се сервира вече готовата гозба?
        Общ план. Маса за сервиране, от която на пожар става осветителят Анастас.
        - Гювечът се сервира на народната маса с предизборна усмивка и щипка английска сол. За да се прокара по-лесно. И най-важното - масата задължително трябва да е украсена с роза, гербер и синя теменужка във ваза. Това последното се изисква за по-добър PR на гювеча.
        Бърза камера следи репликите на събеседниците.
        - Невероятно! Имам чувството, че тая манджа вече сме я сърбали.
        - Сърбали сме я, сърбаме я и ще я сърбаме, докато сами си я дробим. Имате ли други въпроси?
        - Не, благодаря, нещо ми приседна.
        - Пийте една студена вода.
        - Хлъц.
        - От заведението! Студената вода е най-добрата напитка за политическия гювеч. До нови срещи!
        - Благодаря!
        Репортерът се здрависва с готвача, а операторът казва нещо от сорта: „Анастасе, добре че бяхме на запис. Ще изрежат бланка при монтажа. Опааа... Между другото, шефе, забравил съм да сложа касетка в камерата”.
        След този гаф, непростим за професионалист от моя ранг, напуснах кабеларката по собствено желание. Въпрос на достойнство и себеуважение, което, струва ми се, е едно и също, но ако има разлика между „достойнство” и „себеуважение”, да знаете, казал съм ги и двете.
        Най-после ме прибраха в радиото. Възстановиха ме на старата ми длъжност. По милост, то се знае. Колегите направо се гордееха с моите неуспехи, говореха ми кротко и назидателно, дори ме утешаваха на чашка, за да подхранват личното си самочувствие. Защото самочувствието на човека е чувството за малоценност, което превъзмогваме с провалите на другите.
        Така ме врътна медийният кръг. Макар да знаех, че интервюто е идеалната възможност да блеснеш за сметка на своя събеседник, не се възползвах от това. Не направих име в журналистиката. Не ми достигаше таланта да съм център на обществен интерес. Затова и няма да ме видите в мейнстрийма на централните ни медии. Работя в местно радио. Нещатен репортер. За мен е чест да взема интервю от кмета на район „Централен” или от шефката на РИОКОЗ. А когато кабеларката в квартала ме потърси за съдействие, отказвам. Не искам разни навлеци да разпознават лицето ми извън чертите на квартала. На други работи се радвам аз. Предпочитам да си чаткам на компютъра внезапни разкази с игрив сюжет и неочакван край.
        Да кажем, като този:
        До тук 4 911 думи. Завършвам разказа „Съдбовни интервюта” с още 71. Приличен стана. Без много фльонги. Без напъни за остроумие. Дано го публикуват някъде в мейнстрийма на централните издания, та да изгрея на първите корици на списанията!
        Да ви помахвам уж небрежно, ала с чар, от разни постери и лъскави билбордове, тук-там из центъра на София.
        Да ръся мъдрости от малкия екран.
        Да давам интервюта, интервюта...

 

        (Телефон за контакти: 0887928101)

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. януари 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]