Kristin Dimitrova

проза в превод на хърватски на Danijela Moretić

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

Agneza pod stolom

 

Kristin Dimitrova

 

          Mrak pod prozorom, kao i uvijek miriše na rastopljeni vosak, no danas je pun naroda. Lokalna crkva, u principu prazna, sada je puna želja da se zavuku pod "posteljinu" posebno prilagođenu za posebne slučajeve. Zapravo to je jedan stol na kotačiće, na kojem je stajalo veliko kartonsko raspeće Isusa Krista. Rastegnut, prikovan s rukama u smjeru sjever - jug, obraz se poslije svakog klanjanja vjernika prema stolu i svatko se trudi da održi ravnotežu. Prisilna mu golotinja nekako užasno stoji na pozadini, na ogrtačima. Na noge mu se gomila cvijeće, ikone i kasice, kako i dostoji tom velikom prazniku. Taj isti stol s kotačićima se koristi i za spomen službu.

 

         Rep, širine pet ili šest hodočasnika, se proteže po unutrašnjosti crkve, započinje kod stola i završava opet tamo. Oni, koji su već uspjeli kratko su se spojili s onima, koji još uvijek čekaju, danaprave isto. Razmijeniše se pogledi pobijede i ugnjetavanja.

 

         Zajedno s Agnez već sam stigla do sredine - ne sasvim naprijed, no sasvim blizu do cilja. Naše nezapaljene svijeće se savijaju od topline ruku kao uvenuli. Pokušavam da držim svoju samo s dva prsta. Ona se ipak zagrijala i nagnula se pod kutem. Nešto poput dubokog poklona u neočekivanom smijeru. Međutim mi smo Od nas se vidi svećenik, koji s rukom otečenom od cjelivanja dijeli krizanteme i narcise. Zadimljeni zrak ispod svodova odjekuje postojanom jekom. Taj zvuk se pojavljuje kada pet stotina ljudi na jednom mjestu, pokušava šutjeti.

 

         Promjene me muče. One su tu i nisu, crkva je ista ali ipak za 30 godina to nije moguće. Bez da tražim, gledam stalno, kao amaterski astronom u planetariju. Važni, nevažni, suptilni detalji su isčezli i stvaraju ožiljak u očima. Kad sam bila mala, imala sam zbor a sada ne čujem ikoga da pjeva. Ponekad, kao djeca, išla sam s Agnez u crkvu i polumrak visokih kupola.

                                   

         Svijeća je svijetlila kao životi ljudi, koji su ih bili zapalili. Zbor je pjevao prodornim ženskim glasovima i tu i tamo u prolazu neki bariton među njima. U mojim očima to je imalo smisla. Podsjetilo me na gravure Danteove "Božanstvene komedije" , gdje ljudska tijela se grče u grijehu, ali iznad mase.

 

         Agneza dolazi k meni, stisnuvši svijeću i tanka usta u uporit odraz. Za nju ne znam što da kažem, osim da je postojana u mom životu. S prozora gledaju jedni druge na ulici. Kao dijete, još prije nego što sam bila sigurna kako izgledam, znala sam kako Agneza izgleda i mislila sam da svi izgledaju tako. Kasnije se ispostavilo da je mala i kovrčava kao umjetnica, koja je do mirovine igrala Crvenkapicu, a ja sam visoka i da sam željela mogla sam kupiti muške cipele. Svake godine, na Veliki petak zajedno idemo pod platno u mjesnu crkvu.

 

         - Evo ovo je kolona. Točno na kraju te kolone Raul me poljubio i napisao mi adresu na ruci.

 

         Oh, znači to je bilo. Čovjek bi pomislio da ćemo prijeći prevlaku na Gibraltaru uz Herkulesove stupove. Mogu sama da se sjetim da će mjesto pobuditi relevantna sjećanja.

 

         Agnezina glava je kao kutija. Što uđe, ostaje zauvijek, osim ako je netko ne razbije. Taj Raul, koji je došao za vrijeme nekakve srednjoškolske razmjene, ona je nastavila s dopisivanjem mnogo godina. Te godine su mogle biti kraće, ako Agneze bude sklona da ograniči svoje snove u realnosti. Agneza je konstantno sanjala o tome da sretne Raula i za završi započeto.

 

         Mrzila sam, kad bi Agneza govorila o ljubavnim odnosima, zato jer je samo o tome govorila. Vječno nesretne priče su se redale i izmjenjivale nekim slučajnim redosljedom. Nadam se se da sad neće prebaciti na aktualne teme, kao složeni odnos s Vasilom naprimjer. Ne treba na to da ni pomislim. Znam i ono što su učinili i ono što će učiniti ako ih sudbina ne bude razdvojila. Po Agnezi, među njima još ima nešto, ali po Vasilu vjerovatno ne.

 

         - Kad pomislim da u trenutku mogu više ne biti ovdje, u novom mu stanu.
         - A on sigurno sada
         - Možeš li zamisliti, u toj dobi?
         - Tko, Raul?
         - Gluposti.
         Raul je samo sjećanje.
         Rekoh Reduta.
         I onaj gad!
         - Jasno Vasil?
         Počinje. Ona(j) gad je kolegica mu.
         Otkako ju je napustio, Agneza se trudi da ga vrati sa povremenim slučajnim susretima, puštajući glasine među poznanicima i tužnim telefonskim razgovorima. Onda, hoćeš - nećeš mi sve ispriča. Novosti nakon svake nove mjere su očajne ali obično kriju neko malo zrnce nade uz koje uspijeva da izdrži sljedećih nekoliko mjeseci. Mrzim kad Agnez mi govori o problemima jer poznajem njene probleme toliko dobro da kad ih slušam ih smatram kao svoje.

 

         I oni su dosta različiti. Agneza radi kao računovođa u jednoj bugarskoj podružnici europske banke. A ja sam diplomirala povijest umjetnosti ali s 35 godina sam toliko u umjetnosti koliko u povijesti. Vodim jedan tečaj aerobika, dok dvorana ne padne od mog skakanja. Volim lijepo, dobar posao, kako imaju drugi ljudi. Svatko je nešto zauzet, našto radi. A ja kao da nosim oblak neuspijeha oko sebe. Kako se bliži, aktivnost zamre, muzej se zatvorio, trgovina bankrotirala, vijesnik je prestao da izlazi, a tvrtka se preselila u drugi grad. To sam ja ,točka na nezaposlenosti u tom radnom svijetu. Povrh toga ima strah od intervjua. Gledaju me tako, svatko mi traži neki nedostatak, kojeg ni ja još nisam svijesna.

 

         - To je smiješno - kaže Agnez.
         - Oni samo žele da te vide.
         Da, da ali kako da znam kako me vide.

 

         Samo ih dvadesetak ljudi dijeli od svećenika. Ljudi su pobožno prolazili pored stola i izlazili sa spokojnim licima. Gledam im pobožne osmijehe i pitam se što da mislim. Ako su poput mene i Agneze, onda su sa duhovnim zanimanjem. Mi smo ovdje zato što vjerujemo, da ako se pomolimo na nešto, dok prolazimo pored stola, to će se ostvariti. No ipak pitala sam se zašto moramo proći pored stola da se čuje moja molitva. Kao da prolazim kroz skener. Što se tiče Agnez, i bez nadnaravnih sposobnosti znam što će biti njena želja. Nešto s Vasilom. Pored toga i Agneza zna moje. A Bog sigurno vidi kako svaki Veliki petak dođemo puzati pod stolom s ciljem da ga postavim i da se osjeća dužan da nam da ono za što sami ne mogu da pronađu snagu. Ne smijem ni zamisliti što misli o nama. Gornji dio crkve je restauiran, što znači obojan sa svježom plavom bojom, a u uglovima leprša glave od rozog. Njihova krila su obojana s bijelom masti. Stari murali su bili oplemenjeni i dimljeni.

 

         Možda su i bili ružni, ali mene osobno Uspomene mi govore da su bili lijepi. Mogla sam ih gledati satima! Slušam ljude i gledam zidove. Sveti Georgij ubija zmaja! Kraljica sa skupocijenom odjećom je užasnuta i zadivljena. Vojnici u sandalama prate podvig. Sve je bilo jasno i imaše smisla. Crkva nije imala zidove, već priče.

 

         Došao i naš red. Krstili se, cjelivali, razmijenili cvijeće i krenule jedna za drugom. Kad sam se ispravila shvatila sam da sam zaboravila da kažem molitvu. Tako sam se zabrinula da leđima ne srušim stol da mi je sasvim nestalo iz glave. Sad je bilo kasno. Zapalila sam svijeću i otišla prema vani, čekati Agnez.

 

         Dan je bio sunčan i s tri strane su se spustili prosjaci. Ne mogu sakriti da im je draga ta gužva na njihovom radnom mjestu. Agneza se pojavi na vratima, izađe na sunce i raskopča veliku dugmad na svom zelenom kaputu.

 

         - Odlučila sam da potražim posao u policiji - rekla sam.
         - Agneza me iznenađeno pogledala.
         - To pod stolom ti sine?
         - Ne samo tad.

 

         Agneza je voljela pričati o sebi, ali kad je slušala, je slušala.

         - Nisam znala da tražim takvo nešto.
         - Odavno ga želim.
         Ali me bio strah pokušati. Agneza gledaše točno u vrh svojih zelenih cipela.
         - I ja sam nešto zaželila.
         - Znam - rekla sam.
         Obje polako hodasmo prema uglu pločnika gdje ćemo se razići. Odjednom se sjetim jednog glupog pitanja.
         - Agnez sjećaš se Vasila, tamo Raula, svih? Koji je čovjek koji ti je donio najviše sreće? Oklijevala je trenutak.

         - Ti - reče ona. Podigla se na vrhove prstiju i poljubila me u usta. Dok sam gledala njeno udaljavanje, leđa u zelenom kaputu, srce mi se stisnulo. Prvi put sam promislila da je moguće da ju ne poznajem dovoljno.

 

 

---

 

 

Превод на хърватски: Danijela Moretić

 

 

Агнеса под масата

 

Кристин Димитрова

 

 

         Мракът под цветните прозорци както винаги си мирише на изгорял восък, но днес е пълно с народ. Кварталната църква, по принцип празна, сега гъмжи от желаещи да се мушнат под “плащаницата”, специално нагласена за случая. Всъщност това е една маса на колелца, върху която са изправили голямо картонено разпятие на Исус Христос. Протегнал прикованите си ръце в посока север-юг, образът се полюлява след всеки гмурнал се под масата вярващ и сякаш се мъчи да запази равновесие. Принудителната му голота някак ужасно изпъква на фона на шлиферите. В нозете му са струпани цветя, икони и касичка, съобразена по големина с нуждите на празника. Същата маса с колелца използват и за панихидите.
         Опашката, широка от по пет-шест богомолци, се извива около вътрешността на църквата, започва от масата и свършва отново там. Тези, които вече са успели да се проврат под “плащаницата”, за кратко се сливат с онези, които тепърва се нареждат, за да направят същото. Разменят се погледи на триумф и угнетение.
         Двете с Агнеса вече сме стигнали до средата – не съвсем начинаещи, не съвсем близо до целта. Незапалените ни свещи се гънат от топлината на ръцете ни като повехнали кукуряци. Опитвам се да държа своята само с два пръста. Тя пак се затопля и се килва под ъгъл. Нещо като дълбок поклон в неочаквана посока. Все пак сме понапреднали. От нас вече се вижда попът, който с подута от целуване ръка раздава здравец и нарциси. Въздухът под опушените сводове бучи с постоянен екот. Този звук се появява, когато петстотин човека на едно място се опитват да пазят тишина.
         Промените ме измъчват. Те са там и не са там, църквата си е същата и все пак за 30 години това не е възможно. Без да искам, се оглеждам постоянно, като любител астроном в планетариум. Важни, дребни, незабележими детайли са изчезнали и така се набиват в очи. Когато бях малка, имаше хор, а сега не чувам някой да пее. Понякога като деца влизахме двете с Агнеса в черквата и полумракът на високите куполи ни поглъщаше.
         Свещите грееха като животите на хората, които ги бяха запалили. Хорът пееше с пискливи женски гласове и тук-там по някой клисар провираше баритон между тях, за да хване исото. В моите очи това имаше смисъл. Напомняше ми на гравюрите от “Божествена комедия” на Данте, където човешки тела се гърчеха в обща греховна, но извисена маса.
         Агнеса пристъпва до мен, стиснала свещта и тънката си уста в упорит размисъл. За нея не знам какво да кажа, освен че е постоянната даденост в моя живот.
         Прозорците ни гледат един срещу друг над улицата. Като дете още преди да съм сигурна как изглеждам, знаех как изглежда Агнеса и си мислех, че всички изглеждаме така. По-късно се оказа, че тя е дребна и къдрава като артистките, които до пенсия играят Червената шапчица, а аз съм висока, и ако исках, бих могла да си купувам обувките от мъжкия щанд. Всяка година на Разпети петък заедно минаваме под плащаницата в кварталната църква.
         - Ето, това е колоната. Точно зад тази колона Раул ме целуна и ми написа адреса си върху ръката ми.
         Ох, значи това било. Човек би си помислил, че прекосяваме провлака Гибралтар при Колоните на Херкулес. Можех сама да се сетя, че мястото ще събуди съответните спомени.
         Главата на Агнеса е като касичка. Каквото влезе, остава завинаги, освен ако някой не я счупи. С този Раул, дошъл по време на някакъв гимназиален обмен, тя продължи да си кореспондира дълги години. Тези години можеха да бъдат и по-къси, ако Агнеса беше склонна да ограничава мечтите си с приливи на реалност. Агнеса мечтаеше постоянно да срещне Раул отново и да си довършат започнатото.
         Мразя, когато Агнеса ми говори за любовните си отношения, защото тя само за това говори. Вечно нещастни истории се редуват в произволна последователност. Надявам се, че сега няма да премине към по-актуални теми, като усложнените отношения с Васил например. Не трябваше дори да си го помислям. Знам и това, което са правили, и това, което са щели да направят, ако съдбата не ги беше разделила. Според Агнеса между тях все още има връзка, а според Васил най-вероятно, че не.
         - Като си помисля, че в момента можех да не съм тука, а на Редута, в новия му апартамент. А той сега сигурно кара кънки с оная гад. Представяш ли си, на тази възраст?
         - Кой, Раул?
         - Глупости. Раул е просто спомен. Казах Редута. И Оная гад.
         - Ясно, Васил.
         Почна се. Оная гад е колежката му. Откакто я напусна, Агнеса се опитва да си го върне с нагласено случайни срещи, пускане на слухове сред общи познати и скръбни телефонни разговори. После, ща не ща, ми разказва всичко. Новините след всяка нова мярка са отчайващи, но обикновено крият някое дребно зрънце на надеждата, което успява да избуи през следващите няколко месеца. Мразя, когато Агнеса ми заговаря за този неин настоящ приятел на собствената му колежка, защото познавам проблемите й толкова добре, че докато я слушам, се замислям за своите.
         А те са доста различни. Агнеса щрака като сметачна машинка в един български клон на европейска банка. Пък аз съм дипломирана по история на изкуството, но на 35 години съм толкова в изкуството, колкото и в историята. Водя едни курсове по аеробика, докато залата не падне от скачането ми. Имам нужда от хубава, добра работа, каквато имат другите хора. Всеки нещо е зает, нещо прави. А аз като че ли нося облак от бездействие около себе си. Към каквото се доближа, дейността замира, музея го закриват, магазинът фалира, вестникът престава да излиза, а фирмата се премества в друг град. Това съм аз, точка на безработицата в този работен свят. На всичкото отгоре изпитвам ужас от интервюта. Гледат ме така, сякаш ще ми изнамерят някой недостатък, за който аз още не подозирам.
         - Това е смешно – казва Агнеса. – Те просто искат да те видят.
         - Да де, ама отде да знам какво ще видят.
         Вече само двайсетина човека ни делят от попа. Хората прилежно си пропълзяват под масата и изпълзяват със светнали лица. Гледам набожните им усмивки и се чудя какво да мисля. Ако са като нас двете с Агнеса, значи са духовни интересчии. Ние сме тук, защото вярваме, че ако се помолим за нещо, докато минаваме под масата, то ще се сбъдне. Никога обаче не съм се чудила защо трябва да минеш под масата, за да бъде чута молитвата ти. Като че ли минаваме през скенер.
         Що се отнася до Агнеса, аз и без свръхестествени способности знам какво ще й бъде желанието. Нещо за Васил. Според мен и Агнеса знае моето. А Бог сигурно ни вижда как всеки Разпети петък идваме да пълзим под масата, с цел да го поставим в неудобно положение и да се почувства задължен да ни даде това, за което самите ние не намираме сила. Не смея да си представя какво си мисли за нас.
         Горната част на църквата е реставрирана, което означава пребоядисана с прясна синя боя, и по ъглите пърхат херувимски глави от розова охра. Крилете им са тлъсто изписани с бяло. Старите фрески си бяха благородни и опушени.
         Може и да са били грозни, но мен лично ме устройваха. Споменът ми казва, че са били красиви. Можех да ги гледам с часове. Слушах хора и гледах стените. Свети Георги убива змея. Царицата със скъпоценните дрехи е ужасена и смаяна. Войниците по сандали наблюдават подвига. Всичко беше цялостно и имаше смисъл. Черквата нямаше стени, а разкази.
         Дойде и нашият ред. Кръстихме се, целувахме, разменяхме цветя и пропълзяхме една след друга. Когато се изправих, осъзнах, че съм забравила да си кажа наум молитвата. Така се притесних да не обърна с гръб масата, че съвсем ми изхвръкна от главата. Даже да се ядосвам вече беше късно. Запалих си свещите и излязох да изчакам Агнеса навън.
         Денят беше слънчев и от три страни се спуснаха просяци. Не можеха да скрият, че им е приятна тази приветливост на работното им място. Агнеса се появи на вратата, примижа на слънцето и разкопча големите копчета на зеленото си манто.
         - Реших да потърся работа в полицията – обявих аз.
         Агнеса ме погледна изненадано.
         - Това под масата ли ти хрумна?
         - Не, току-що.
         Агнеса обичаше предимно да говори за себе си, но когато слушаше, слушаше.
         - Не знаех, че искаш такова нещо.
         - Отдавна го искам. Но ме беше страх да го поискам.
         Агнеса гледаше право във върха на зелените си обувки.
         - И аз си намислих желание.
         - Знам – казах аз. Двете бавно вървяхме към ъгъла на тротоара, където щяхме да се разделим.
         Внезапно ми хрумна един тъп въпрос.
         - Агнеса, спомни си за Васил, там Раул, всички. Кой е човекът, който ти е донесъл най-много щастие?
         Поколеба се само за миг.
         - Ти – каза тя.
         Повдигна се на пръсти и ме целуна по устата.

         Докато гледах отдалечаващия се гръб на зеленото манто, ми се сви сърцето. За пръв път ми дойде наум, че може би не я познавах достатъчно.

 

 

 

---

 

 

Разказът е включен в книгата на Кристин Димитрова „Любов и смърт под кривите круши“ (Изд. „Обсидиан“, С., 2004 г.) Преводът се публикува за първи път.

Електронна публикация на 21. декември 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]