Кристин Димитрова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

Посетителят трябва да поема рисковете

 

Кристин Димитрова

 

 

         Беше все още влажно от дъжда и някои плочи хлътваха, за да ме плиснат с вода. Такива са много тротоари в центъра, а криволицата от улици, които всяка сутрин и вечер изминавам, е като минирано поле. Хората, които живеят наоколо, твърдят, че познават квартала, но всъщност само се движат из него без да го забелязват. За тях той е прозрачен, като стъкленица с бром. Наскоро възрастна клиентка ми каза, че апартаментът й е в отсрещната кооперация, жълтата сграда без балкони. Първо сградата не е жълта, а резедава, и второ отстрани, на нивото на третия етаж, има балкон, който се свързва със съседната постройка. И макар целият да е обрасъл в бръшлян, знам за него. Тя изглежда не знаеше. Не я виня. Понякога нещата се променят без да знаем как.
         Докато отключвах ниската врата на книжарницата, в която работя, видях, че някой беше оставил отпред пакет книги, вързани с канап. Знам кой ги оставя и не ми е приятно. Ние се разплащаме честно с всеки клиент. А човекът, който прави това, или иска да ме провери, или да ми се хареса и съвсем не знам кое ме тревожи повече.
         Книжарницата, за разлика от всички останали магазини, в които човек за да влезе се качва нагоре, се намира под нивото на улицата и десетина каменни стъпала въвеждат клиентите в дълбокото помещение, преградено до върха на сводестите си колони от дръвнени лавици. Често пъти тези, които влизат, не са никакви клиенти, а читатели; а по време на дъжд - просто мокри хора без чадъри. Предпочитам да ги наричам наум търсачи. Първо, защото са открили ниската врата сред лабиринта от тесни улички, и второ, защото се спускат сред полумрака от етажерки като спелеолози без въже и не се интересуват кога и как ще излязат. А пещерата от книги около тях е уж същата, но постоянно нова. На мястото на изчерпаните заглавия вечер, преди да заключа, подреждам закупените през деня. Така никой ред не остава празен, просто на другия ден не е същият.
         Понякога виждам указателни знаци, надраскани с молив или изрязани върху дървото в по-отдалечените помещения. Изчиствам ги или ги запълвам със специална паста с цвета на дървото. Посетителят трябва да поема рисковете на средата такива, каквито са. Това са инструкции на собственика. Досега не съм го виждала. Изпраща ми инструкциите си по пощата в бели пликове за писма. Веднъж му писах да сложим по-силни крушки, защото хората трудно виждат буквите. Отговори ми със същите думи. Сгънат на четири лист, върху който пишеше: "Посетителят трябва да поема рисковете на средата такива, каквито са."
         Имам разни идеи как да пораздвижим бизнеса - например, да пуснем реклами по вестниците, да оставим брошури в зъболекарските кабинети - такива работи. Но вече избягвам да го питам за каквото и да било. Просто когато имам някакъв въпрос, си представям, че получавам същия лист, сгънат на четири, и с това нещата приключват.
         Сред "търсачите" имам такива, които се хвърлят надолу по стъпалата, с идеята, че влизат в механа, а после хукват обратно нагоре от страх, че са попаднали в гробница. А имам и други, за които ден не минава без да се гмурнат сред книгите. Всъщност ако пропуснат ден-два знам, че са болни, а не дойдат ли и на третия ден се надявам, за тяхно добро, просто да са напуснали града, но междувременно гледам да не чета некролозите.
         Един от тези редовни посетители не ми е особено приятен. Ходи леко приведен, с кафяво раирано сако, и ме гледа изпитателно, завъртял глава на една страна. Има навика да си прочиства гласа, без да му се налага да говори. По тези гърлени прочиствания мога да преценя докъде е стигнал в разглеждането на книгите. Рядко купува нещо. Веднъж донесе за продан спретнат вързоп книги, досущ като онези, които понякога намирам пред входа. Мисля, че искаше да ми подскаже за себе си, да ме наведе на връзката между някои неща.
         Онзи ден го чух да размества нещо в далечното помещение. Пухтеше като човек, който се катери по лавиците и от време на време си прочиства гърлото. Заобиколих ореховото си бюро, и хукнах да видя какво става. Заварих го да държи стълбата в едната ръка и три томчета с твърди корици в другата. Гледаше ме критично, вирнал брадата си на една страна.
         - Да ви ги завия ли? - попитах аз.
         - Бяха в раздел антропология, а аз бих ги сложил в теософията.
         Видях авторите: Джиду Кришнамурти, Рудолф Щайнер, Ани Безант. "Да, и аз", измънках и си представих как утре получавам писмо, че губя работата си. Той подравни гръбчетата им, отвори им място и сръчно ги пъхна сред другите. В този момент отвън се чу гръмотевица. Странно е, но винаги, когато се правят по-големи и неочаквани размествания, нещо навън се променя. Най-често времето. Когато просто попълвам празните места с нови книги, промените са толкова плавни, че не излизат от рамките на обичайното. Жълтата къща се превръща в резедава. Прозорчетата от таванския етаж на сивата ъглова сграда изчезват. Появява се вход, който не съм забелязвала. Но по-големите размествания водят до непредвидими последици. Веднъж една доста несръчна жена залитна от стълбата и в желанието си да се хване за каквото и да е, събори цяла редица от книги. Тогава изви снежна буря, а после едва се прибрах, защото улицата навън вече не водеше до булеварда, както обикновено, а до река с извит гранитен мост. В двата му края мъждукаха декоративни фенери и осветяваха снежинките в кръг. От кафенето наблизо излязоха двама влюбени и, макар с неудобство, трябваше да ги прекъсна, за да ги попитам за посоката. Упътиха ме без да им мигне окото и продължиха да се целуват.
         Прочистване на гласа.
         - Да?
         Не каза нищо, само ме гледаше изпитателно. Беше подпрял с длан дясната страна на лицето си и барабанеше с пръсти по прошарената си буза. Ръкавът на сакото му завършваше с мазен ръб. Кисела усмивка изгря и залезе през лицето му като бърза луна над суха планета. Вече съм сигурна, че ме проверява, за да ми изпрати после едно от белите си писъмца. Ръцете ми се разтрепериха, но в отчаянието си реших да не му се давам и казах:
         - Посетителят трябва да поема рисковете на средата такива, каквито са, нали?
         Вероятно гласът ми е прозвучал малко рязко, защото отекна ехо, което досега не бях чувала. В книжарниците хората обикновено говорят тихо, сякаш ги е страх да не прекъснат мисълта на книгите.
         - О, така ли било? - възкликна той, скри ръце в джобовете на сакото и пое към изхода. Веднага съжалих, че се издадох. Ако утре ме уволни, няма да знам къде да отида. Не знам къде търсят хора с умението да сортират книги според автори и заглавия върху десететажни лавици. Хукнах след него с надеждата, че докато го догоня, все ще ми хрумне как да замажа положението.
         Той обаче ми бягаше с все по-бързи стъпки и накрая взе стъпалата почти тичешком. На вратата едва не се сблъска с мокър до кости млад мъж. Двамата постояха известно време един срещу друг - не бих казала лице в лице, защото младежът беше много по-висок, а редовният ми посетител дори не беше изкачил последното стъпало. Накрая младият отстъпи обратно в дъжда и направи път. Когато най-сетне влезе в книжарницата, от черната му коса се стичаха струйки върху дългия шлифер, в който се беше загърнал като в завеса. Тялото му отдолу май беше толкова слабо, че можеше да се облече и в чорап. Очевидно дъждът го беше довел, защото влизаше за първи път.
         - Добър вечер - каза той и това беше най-добрата вечер, която някой напоследък ми е пожелавал. Гласът му беше дълбок и ясен и ми се стори, че говори тихо, защото ако извика, ще се пръснат стъклата. Челото му лъщеше като черупка на мида от вътрешната й страна. - Мога ли да поогледам?
         Посочих му лабиринта от лавици навътре и, колкото и да ми се искаше да го придружа, седнах зад бюрото си, защото знам, че хората не обичат да гледат книги, когато някой им диша във врата. Тогава дори забравят да четат заглавията, защото без да искат са започнали да четат с гърба и ме наблюдават зад себе си. Дъхнах си на очилата и започнах да ги бърша, за да не го преследвам мислено между лавиците. Внезапно осъзнах, че от вътрешността на помещението долита ритмично прошумоляване.
         Той разместваше книги! Не знам кое ме предупреди - дъждът, който внезапно спря, а после плисна с нова сила, или пък вятърът, който след паузата блъсна капките в прозорчето на вратата. Затичах се да го спра. Известно време не можех да го намеря, защото ми беше трудно да преценя откъде идва звукът. Все пак той не се покашляше между лавиците като приказен герой, който хвърля трохи, за да не изгуби пътя на връщане.
         Открих го при романите. Стълбата почти не му трябваше.
         - Какво правите?
         Той ме погледна с големите си черни очи и каза "спасявам се". Спрях ръката му с "Доктор Фаустус" на средата, миг преди да го постави до "Степният вълк".
         - Оставете ме - каза той. - Оставете ме, моля ви, да сложа книгата.
         - Не, вие нямате представа! Тук всичко трябва да си седи ня мястото. Понякога новото съчетание е добро, но друг път книгите не се понасят и навън стават ужасни неща.
         Знаех, че на непознат това щеше да прозвучи несвързано, но авторитетът, който обикновено успявам да внуша, на него не му действаше. В отчаянието си, с риск да ме помисли за луда, за пръв път казах това, което мисля. Той взе "Влюбеният дявол" и го постави до "В търсене на изгубеното време". Лек, много лек трус премина под каменните плочи на пода.
         - Вижте, всяка нова книга, всяко разместване, води до промени в света, които хората обикновено не виждат, но те са факт.
         - Значи сте забелязали?
         Досега мислех, че аз ще го учудя, но всъщност стана обратното.
         - Да. Истина ли е?
         - Да - отговори той. Миглите му все още бяха мокри и приличаха на меки, много меки триони. Когато ти е жал за някого, ти просто се навеждаш над него, а сега стоях извита назад пред високото му лице и пак ми беше жал. Сигурно ми се е струвало, че знам истина, която само аз мога да изтърпя, а сега пред мен стоеше друг човек, който също е трябвало да живее с нея. Вече ми беше все едно дали кривата брада ще ме уволни.
         Посетителят взе "Дванадесетте цезари" и я сложи до "Светлина през август". Един от сводовете предупредително изскърца и над нас се посипа мазилка. Той бързо дръпна книгата и я сложи до "Дванадесета нощ". Таванът се стабилизира, но не знам дали отвън нещо не се размести.
         - Откъде знаете за промените?
         - Аз ги донесох. Хората постоянно ги ползват, но вече не ги забелязват. Вие обаче ги забелязахте, нали?
         Замислих се. Работя в книжарницата от десет години. Не бих казала, че ги забелязах от самото начало. Постепенно обаче започнах да свързвам някои неща, да наблюдавам всичко много внимателно и да го запомням. И тогава промените започват да се набиват в очи.
         - От известно време насам.
         Той отметна тънък кичур коса, който продължаваше да капе, и се наведе към мен.
         - Древните езици още ги помнят. На иврит "ал'хрон" означава едновременно и дума и действие.
         - Значи "В началото бе словото…"
         - Да, да, това е все едно да кажеш "В началото бе действието". В Древен Египет богинята Сешета, чието име означава "пиша", е почитана като покровителка на строителството и архитектурата, защото "светът е бил изграден по нейните планове". Един вид, от имената, които тя дава на всички неща, за да стоят те в думите си, а тя да ги контролира. Японците и досега вярват, че словото има душа, равна на изречената дума. Това, разбира се, не е обяснение. Това е… паметта на обяснението.
         Говореше тихо, спокойно, с някакво отчаяние, което се долавяше само в ъгълчетата на личността му - по ръба на очите, в края на пръстите, в мокрите гънки на огромния шлифер.
         - Никога не съм вярвала в митологиите - казах аз. - Никога не съм видяла нещо, което да ги потвърди в живота. Около мен няма герои. Майка ми почина рано. Помня обаче, че я погребахме в земята, а не се превърна в дърво с дафинов лист. Може да съм постигнала малко в живота, но съм го постигнала сама.
         Като споменах постиженията си, се сетих, че и те не са вечни, и добавих:
         - Макар че вече знам кой е тайнственият собственик на книжарницата и утре нищо чудно да ме уволни.
         - Не вярвам - прошепна той и внимателно, много внимателно ми свали очилата. Всичко ми се замъгли като капка мастило, изпусната във вода, макар да останах втренчена в бледото петно на лицето му. Чух още размествания и сега вече виждах. Спомних си как пътувахме с майка ми и баща ми на един увеселителен кораб. Май ще излезе, че съм имала щастливо детство. Младият мъж пред мен продължаваше да държи очилата ми. Виждах всичко, до най-малката буква. Как беше възможно през всичките тези години да мисля, че имам лошо зрение? Но може би беше ефект от разместването.
         - Господине, вие ли…
         - Уриил. Казвам се Уриил - и се засмя. - Можете да ми говорите на "ти".
         - Що за име? Мисля, че за пръв път го чувам.
         - Напротив.
         Може би той беше прав, но не можех да си спомня. Както и да е, пред очите ми той пренареждаше лавиците, което не разрешавах на никого. Нямах и сърце да го спра и това, което казах, излезе някакси по средата:
         - Уриил, защо разместваш книгите?
         Той се сгъна бавно-бавно покрай етажерките и седна на земята. Седнах срещу него. Уриил хвана ръцете ми в своите и това като че ли трябваше да мине за обяснение. После го видях, че се колебае откъде да започне. Като че ли всичко го измъчваше. Усетих как ръцете му трепнаха, когато се допряха до моите.
         - Тук съм много отдавна. Имах мисия. Спомни ли си за името ми?
         Да, спомнях си. Бях го прочела преди години, в ръкописен превод на апокрифи, който един професор ми остави, с надеждата, че някой ще се заинтересува.
         - "Уриил, божественият огън, носи свитък и книга".
         - Да.
         - Михаил носи меч, Рафаил, лечителят, - тояга и кратунка, Гавраил - лилията на Благовещение, Самаел, Задиел, Иофиел…Уриил е един от архангелите.
         - Не вярвай на всичко, което четеш. Не за всичко има думи. Точни думи, искам да кажа. Някои неща приличат на опит да си спомниш какво е било отпреди раждането ти. Както митовете например.
         Не знам приближавахме ли се до някаква истина или се отдалечавахме от нея. Ръцете му бяха сухи и горещи по върха на пръстите.
         - Защо разместваш книги, Уриил?
         Той наведе чело.
         - Защото - каза той като че ли говореше на скръстените си глезени - ще мога да се върна само когато точно определени думи и фрази се съберат в необходимата комбинация. Тогава ще се отвори коридор и ще изляза. Само че не знам кои са тези думи. Те просто трябва да се съберат. Приблизително на всеки 2030 години имам право сам да извършвам промените.
         - През 47 г. пр. Хр. за пореден път изгаря Александрийската библиотека - пошегувах се аз.
         - Да, за съжаление, така се случи.
         Чувала съм, че лудите са доста убедителни в това, което правят и говорят. В такъв случай този срещу мене трябваше да е много луд, понеже му вярвах без обяснения. А може би вече беше спечелил доверието ми, защото знаеше тайната, което и аз знаех: промените. В такъв случай и двамата трябваше да сме еднакво луди.
         - И това е точно тази вечер, така ли?
         - Да - каза той и се изправи. - Моля те, помогни ми.
         Взе цяла редица от горния рафт и я прехвърли на долния.
         - Утре Кривата брада наистина ще ме убие.
         - Съмнявам се. Той не знае нищо. Само обикаля насам-натам и души, защото се досеща. Но няма толкова внимателни очи, за да забележи.
         Уриил отново се захвана да размества книгите, само че много по-трескаво. Отвън се чуваха трясъци, проскърцвания, тътен от влачене на бетон върху камък и неприятна тишина. Хрумна ми нещо, което забравих да изясня в началото. Хванах ръката му:
         - Уриил, когато идваше на тази твоя "мисия", знаеше ли, че така ще се случи? Искам да кажа, че ще останеш пленник… между нас, докато… нещо там не проработи?
         Спря и отново се усмихна.
         - Да, разбира се. Но посетителят трябва да поема рисковете на средата такива, каквито са.
         И започна да хвърля цели многотомници от лавиците. Започнах и аз. Там долу те се трупаха и смесваха във всякакви възможни съчетания, едно от които можеше да бъде истинското. Книгите, които от години насам подреждах, летяха с тромави, разперени корици към купчината, която растеше в разноцветното си безобразие. В един момент тя се самозапали.
         - Ето - каза той, облещил големите си очи към огъня. - Ето, сега всички думи ще изгорят и пак няма да мога да се върна. Може би никога няма да мога да се върна.
         Прегърнах го. Беше толкова слаб, че ръцете ми с лекота се събраха зад гърба му. Той се наведе над мене и долепи лице до косата ми. Огънят вече ставаше прекалено голям за помещението, но това дори не беше най-важното. Кой знае какво се беше случило със света навън междувременно. Придърпах с крак един том с дебела кожена подвързия и стъпих върху него, за да достигна по-близо до лицето на Уриил. Това беше единственото, което исках. Стори ми се, че плаче, без да плаче. Бях сигурна, че нещо в него плачеше, без от това да излиза звук.
         Може би под краката ми вече е имало друга хартия. Някакви страници, откъснати в суматохата. И томът да е попаднал върху тях. А може би огънят е раздвижил хартията и две догарящи листчета да са се докоснали, докато са се въртяли в буйния въздух над пламъците. Макар че второто ми се струва по-малко вероятно. Не знам. Но изведнъж Уриил изчезна в ръцете ми. Стопи се и аз останах да прегръщам шлифера.

 

* * *

 

         След време казаха, че са ме намерили увита в тъмен шлифер пред книжарницата. Било ранна януарска сутрин и аз съм ходела боса по снега. Твърдяха също така, че това не било книжарница, а изоставена печатница за рекламни материали, понастоящем спорна собственост. Обясняваха ми го много внимателно. Открили ме били някакви работници, които отивали за първа смяна в близкия завод за електропроводници.
         Но хората, разбира се, ще твърдят какво ли не, само и само да не видят истината.

 

 

 

         *Тук разказът на Кристин Димитрова се публикува с авторското си заглавие, в книгата "Любов и смърт под кривите круши" е публикуван под заглавие "Рисковете на средата" (бел. ред.)

 

Електронна публикация на 26. юли 2004 г.
Публикация в сб. "Любов и смърт под кривите круши", Изд. "Обсидиан", С., 2004

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]