Кристин Димитрова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

Смъртта на поета

 

Кристин Димитрова

 

 

         Първата мисъл на поета Геран Бисеров след смъртта му беше: "Чакай сега, как да се върна назад?" Болката от инфаркта разцепи сърцето му на масата в кръчмата "Баджанаците", където се събираха с колеги, за да одумват липсващите. Приятелят му Стамен Стаменов, изгърбил се като морско конче над пепелника, тъкмо му припомняше един славен рецитал от седемдесетте, в който двамата бяха обиколили три града, заедно с цяла тумба млади поетеси. Стамен, нежен в римите и твърд в алкохола, само искаше да разсее Геран от обидата, че не е включен в антологията на литературния критик доц. Грозданов "Времената пеят". Сутринта наперен млад поет - чието име Геран винаги казваше, че забравя, но всъщност помнеше много добре - беше минал на пръв поглед случайно през "Баджанаците" и бързайки уж да плати, беше забравил прясното томче на масата. Геран имаше време само колкото да прегледа съдържанието и да се изуми. Той и още няколко от познатите му поети липсваха.
          Все едно го плисна гореща вълна. Другите липсващи, разбира се, не бяха чак толкова добри, но все пак редно ли беше така да ги обидят? Този доц. Грозданов пък е един критик - нещастник! Всички го помнеха как на времето колеше, бесеше и раздадаше оценки по политическа линия, ама беше много важен, защото тъст му беше министър. Сега пък беше редактор на спонсорирано литературно списание, което дори плащаше хонорари, и пак беше успял да докара работата дотам, че да го слушат. А освен това се пишеше и приятел. Колко пъти го беше черпил Геран с парите на жена си, но като не си човек, как от черпене да станеш? Тези мисли се въртяха в кръг в мозъка на Геран, докато очите му напразно възприемаха Стамен Стаменов. Той бърбореше нещо, смееше се през раздалечените си зъби, тупаше Геран по рамото и за поанта вдигаше чаша да се чукнат. Геран го гледаше като телевизор без звук.
          Тогава усети, че сърцето му се разпаря, нещо го стисна за гърлото и докато се притесняваше за душенето, нова болка го прониза откъм гърба. Геран почти очакваше нявакво острие да излезе от гърдите му, когато изведнъж спря да усеща. Причерня му. Бяла светлина го повлече напред и след изумителното пътуване, което, по негови изчисления, трябваше да го е отвело в друга галактика, Геран се намери до тялото си. Главата му се беше топнала в преполовената лютеница с кълцан лук, а дясната му ръка още стискаше чашата.
          - Геране, Геране… какво става бе - тръскаше го Стаменов, но Геран нямаше как да му отговори.
          Вместо това се позавъртя в новата си форма между масите и видя на една от тях повече хора, отколкото беше запомнил да седят. След по-подробно взиране забеляза, че един от седящите беше покойният белетрист Чавдаров. Бузите и носът му бяха все така зачервени, а погледът му копнежно галеше чашите.
          - А, Чочко, какво правиш тука бе? - попита Геран.
          - Ей, добре си ми дошъл! Така де, Бог да те прости! - зарадва се Чавдаров, стана и го прегърна.
          Геран се озърна боязливо.
          - Има ли други от нашите? - попита той, като човек подрнанил за смяната си в почивната станция.
          - Абе има, ама те вече отидоха.
          - Къде? Нали ще седим тука във вечността!
          Зачервеното лице на Чавдаров потъмня.
          - То вечността… Забрави я засега. По-добре да я няма.
          - Как бе, Чочко, нали за това се борихме?
          Чавдаров по навик опита да надигне чашата с вино до него на масата, но ръката му мина през нея.
          - Ще видиш, братко - каза той. - Аз още не съм готов да се изправя.
          И с жаден поглед се сниза между живите си колеги. Те спореха за литературни стойности и жестовете на по-буйните от тях минаваха през главата му.
          Геран приседна на края на свободен стол в ъгъла на заведението. Едва сега забеляза колко опушени бяха ъглите му, колко лекьосани покривките, колко кокали се търкаляха под масите. "Един живот имах, и го пропилях в тази кръчма. Беше ми по-скъпа от роден дом." Съчетанието "роден дом" го наведе на мисълта за жена му, с навити до лакти ръкави пред умивалника с чиниите. Тя в очите на Геран беше божество с два аватара: дама от Министерството на културата и женище с навити ръкави пред умивалника. Дълго време Геран се беше надявал, че някоя нощ, както е по романите на колегите му, тя ще се появи в съпружеската им спалня в трети образ - полупияна, в прозрачна нощница, с пухкави чехли на високи токчета, тлъсто червило и цигаре - но като че ли тази функция липсваше във фабричния й модел. Самият Геран никога не мислеше, че и той може да има нещо общо с тази функция, но колкото до него, даваше своя принос, като си лягаше полупиян. Ако през деня беше написал нещо, оставяше го на нощното шкафче на жена си.
          Няколко дена преди да умре завърши един сонет. Той не беше сонет като сонет, а модерен, екстравагантен сонет, такъв, който ще го остави в историята на сонетното движение. Беше полузаспал, когато усети жена му да се приближава с уморените си прави пети по килимчето от нейната страна на леглото. Пиене на вода. Проскърцване на матрака, който поемаше нощното си бреме. Настройване на будилника. Повторно проскърцване на матрака и светлината угасва.
          - Прочете ли ми новите стихове?
          - Моля? - стресна се жена му, която го мислеше за заспал. Геран наистина често придремваше на рецитали и конференции, макар че винаги се събуждаше, когато чуеше да му споменават името.
          - Е, на нощното ти шкафче съм ти оставил новия си сонет. Ей така, ако те интересува.
          Въздишка.
          - Интересува ме, но сега ми се спи. Утре ще го видя.
          - Утре, утре! - каза Геран пророчески. - Утре аз може да не съм жив! Тогава ли ще ми четеш стиховете?
          Мъртъв Геран си спомняше дума по дума разговора и му се щеше да не беше подсказвал тъпи идеи на съдбата. Даде си сметка, че жена му и докато беше жив не бързаше да му чете стиховете, камо ли пък сега, когато няма кой да я подтиква.
          Тя светна отново лампата, надигна се тежко и прочете сонета.
          - Че това не е сонет!
          - Как, не виждаш ли, че е 14 реда? - ядоса се Геран.
          - Е, и какво от това, няма рима.
          - Някъде има.
          Жена му остави страницата до лампата и се приготви отново да се изхлузи под юргана. От улицата долетя лай на бездомни кучета, сякаш някакъв животински караул беше поел нощната смяна и юрисдикцията му не включваше будни хора.
          - На повечето места няма. И освен това, каква е тая рима накрая "топъл" с "наточени". Всъщност това броиш ли си го за рима?
          Очертаваше се дълга нощ на обясненията.
          - Разбира се, че е рима! Само че трябва да си чел повече, за да я видиш. Внасям нови елементи в устойчивата, но вече поизхабена структура, взривявям, така да се каже, формата отвътре. Какво ли се занимавам и аз с тебе, като ти и без това нищо не четеш.
          - Е как да не чета, от сутрин до вечер какво правя по цял ден в министерството - възрази жена му, но вече се чудеше дали да го поощрява с повече приказки. - Моля ти се, нека да поспя малко. Днес съм станала в 6.
          - Спи, спи. Само ти дай да спиш. Аз като че ли съм лежал. До 11.30 успях да щрихирам структурата, до 3 направих и римната схема и влях съдържанието. Метафорично, стегнато, на места язвително. Не ти ли се стори прекалено язвително?
          - Неее - чу се приглушен звук под юргана.
          Геран, който вече беше изкарал един сън, сега не можеше да заспи. Втренчи се в тавана и се впусна в свободна асоциация.
          - Поезия, поезия, вечност, гениалност. Епохи, еони, но кой ти разбира от истина, когато делите мига на днешния ден?
          Стана, записа си го, и пак легна, но настроението му вече вървеше в друга посока.
          - Ех, как мечтая, поне да имаше един критик на света, дето да прочете какво съм искал да кажа. Ама не просто да го прочете, а да го разкодира, да го прокопае, да го преброди, да схване намеците, литературните асоциации, скритите цитати, да разлисти алюзиите. Един истински критик…
          Откъм леглото на жена му се чу далечно хъркане.
          Това бяха тъжни спомени от живота, който трябваше да усмисли сегашното състояние на Геран. "Странното е, че докато бях жив се надявах на обратното" помисли си той и затърси химикалка, за да си запише мисълта. Оказа се, че е умрял без нищо за писане. Стана и зарови ръце в джобовете на тялото си, около което вече се бяха насъбрали няколко човека и викаха "Геране... Геране". Бутаха го по раменете и се взираха в неподвижно отвореното му око по-скоро с интригантско любопитство, отколкото с тревога, отбеляза си той.
          - Ха-ха-ха - закиска се Чавдаров. - Искаш да си допишеш нещо, а? Не си прави труда, и да намериш химикалка, няма как да я хванеш. Пък като си помисля как ще го пратиш до редакцията...
          Нови тласъци на смях разтърсиха широкия гръб на Чавдаров и той захлупи лице в шепите си - лице, което дори в този нематериален вид не можеше да се отръска от ситната картография на кръвоносните съдове и камбестия нос. Квадратните му бузи бяха все така увиснали, както приживе, а около очите имаше някакви удебеления, като строителни материали, захвърлени след несполучлив опит за ремонт. За втори път Геран си помисли, че смъртта май не оправя нищо. Когато Чавдаров свали ръце от очите си, в тях имаше сълзи.
          - С писането беше дотука, братко. Обаче, повярвай ми, много скоро ще ти се иска да не беше писал толкова много.
          - Не те е срам, и на тоя свят да завиждаш - скастри го Геран, но това че колегата му продължи да го гледа тъжно и сякаш не се засегна, леко го разтревожи. Барманката от предишния свят се засили към тялото му и лисна вода на главата му от кофа за изстудяване на бяло вино. С това успя само да прехвърли лютеницата от чинията на Геран в скута на Стаменов, тялото не помръдна и настана всеобща паника.
          - Добре де, какво му е толкова страшното тук? В ада ли съм попаднал? - отмести поглед Геран от сценките с бившето му тяло, като от спортно предаване, в което мачът вече е свършил. - Ще ни варят ли, ще ни пекат ли? Не виждам наоколо някакви дяволи...
          Чавдаров вдигна пръст към устата си, но твърде късно. От всички посоки на кръчмата прозвуча сигнал от три камбанки, подредени във възходяща терца, и един много мек, много мелодичен глас полупрошепна:
          "Зададохте въпрос, на който ще ви бъде незабавно отговорено."
          И докато се мъчеше да отгатне дали гласът беше мъжки или женски, Геран видя висок прозрачен човек да влиза през стената. Къдравата му коса се мяташе в постоянно движение. Целият беше съставен от някаква материя като желиран въздух с ясни очертания и зад него част от предметите се виждаха издължени и обърнати, като през бутилка. От очите, косата и почти невидимия контур на кожата му се излъчваше златиста светлина.
          - Аа! - извика Геран и стрелна показалец към новодошлия.
          В отговор на това или по-скоро като безсъзнателен рефлекс срещу резкия жест иззад гърба на съществото се стрелнаха чифт широки криле. На Геран му се стори, че при разгъването си изплющяха като брезента на военна палатка. Всъщност той не чу нищо, а само долови горещо-ледения полъх на разместения ефир.
          - Ангел?
          Съществото се усмихна с празни очи и прибра крилете си зад гърба. Дясната му ръка, която крепеше някаква дръжка на рамо, направи широк кръг във въздуха и подпря дълъг меч в пода. Острието, макар и прозрачно, се вряза в мозайката и от двете му страни се пусна бримката на пукнатина между плочките. Кръста на дръжката се извисяваше до гърдите на съществото и доста над главата на Геран.
          - Архангел. Архангел Михаил.
          Гласът сякаш не излизаше от устата му, а се лееше от всички посоки. Геран не можеше да прецени колко силно говори архангелът, защото беше сигурен, че ще чуе до последната звукова вълна и най-тихия му шепот.
          - Значи... съм в рая?
          - Зависи - каза архангелът, вдигна отново меча си на рамо и направи няколко крачки из кръчмата. Там, където се застояваше, посетителите, без признаци да го виждат, започваха да си веят с ламинираното меню. От Бърза помощ вече бяха изнесли тялото на Геран и сега всички освен Стамен Стаменов си бяха по местата и си разговаряха така, сякаш нищо не се е случило. Само антологията "Времената пеят" беше останала на масата като единствен спомен за бившето присъствие на Геран, и той отсъстваше от нея.
          - От какво?
          Архангелът спря да крачи напред-назад и разчисти с един замах на меча си една маса от празните чаши. Барманката се спусна, разтревожена от шума, но на около два метра от натрошените стъкла се спря и като човек, прекъснат в унеса си от телефонен звън, тръгна заднешком към тезгяха.
          - От вътрешната ти жажда. Всеки човек се ражда с една вътрешна жажда, която на онзи - Михаил многозначително огледа кръчмата наоколо - или на този свят трябва да бъде удовлетворена. Понякога това е много дребно желание. Понякога е жажда, по-голяма от океаните на Земята, по-гореща от огнените разливи на Алдебаран и по-тъмна от азотния лед на Плутон.
          - Ммм... слънцето не е ли по-горещо от Алдебаран? - попита Геран, който беше чел "Десет стъпала към астрономията", за да си помогне в метафорите.
          - Стремя се да се нагодя към вашия начин на изразяване, за да ме разберете по-правилно. Нали сте поет? Макар че на мен, честно казано, фразата "този вик, вкаменен в младостта" ми изглежда още по-абсурдна. Не съм много сигурен какво искате да кажете.
          - Това е от записките ми - пардон, архивите ми - още непубликувано. Нямате право...
          - Нямам право да тълкувам смисъла, да. Той си е ваш избор. Но имам достъп до всички архиви. Поддържам и копие на всичко написано, казано или помислено в собствената си картотека. Вашето досие, въпреки всичките ви публикации, не е крайно дебело.
          - Вижте какво, няма да стоя тук пред вас, за да ме обиждате - каза Геран и хукна към вратата. Оскърблението беше добър повод да се измъкне от златистия поглед на архангела и понеже никой не направи нищо, за да го спре, крачките му полутичешком се ускориха към изхода. Отвори рязко кръчмарската порта и увисна на нея във въздуха.
          Долу, вместо обичайната улица, зееше пропаст от стотици метри и краката му се разклатиха в бягащи двишения над дълбочината. Наоколо светът приличаше на жълта пустиня, окъпана от несвойствено ярка светлина и сред нея се стрелкаха крилати фигури. Вкопчен в дръжката от ковано желязо Геран успя да промъмви: "Какво означава това?"
          Архангел Михаил се пресегна и затвори вратата.
          - Ти вече не съществуваш в света, който познаваш. Кръчмата, като най-яркия ти спомен от живота се задържа най-дълго, но и тя ще изчезне. Заедно с твоя приятел Чавдаров.
          Геран се обърна и успя да мерне избледняващата му фигура в ъгъла. Миг преди да се стопи напълно, белетристът помаха с гузна дружелюбност.
          - Остава в преддверието - предвиди въпроса му архангелът. - Не смее да продължи пътя си, но ние не бързаме за никъде. Впрочем тук вече трябваше да е писарят Метатрон - на Геран почти му се стори, че прозрачното същество пред него поглежда часовника си. - Да, ето го. Беше ми много приятно.
          На излизане той предпочете да използва вратата и прекрачи навън, сякаш улицата беше още там.
          Новодошлият беше дори още по-висок, леко синкав на цвят и съвършеното му лице носеше белезите на вроден педантизъм. Прозрачният му поглед не оставаше съмнение, че двамата с Михаил бяха от една раса. Крилете му седяха на гърба, добросъвестно прибрани, като рядко използван чадър. Лека усмивка трепна в крайчетата на устните му.
          - Седнете, ако обичате, макар че няма да отнеме много време.
          Метатрон подреди пред себе си свитък, перо и мастилница. Всички мебели от кръчмата наоколо бяха изчезнали, с изключение на масата под лактите на Метатрон и стола под задника на Геран.
          - Коя беше най-голямата ви мечта в живота?
          Геран се зарови в бившите си мисли. Разбира се, той много добре знаеше коя беше най-голямата му мечта в живота, но сега му беше трудно да я произнесе наведнъж. Има нещо срамно в това да произнесеш голямата си мечта наведнъж. Метатрон стоеше насреща наклонил глава на една страна, готов да запише.
          - Ами... исках да преведат поезията ми на много езици.
          - На колко по-точно?
          - Е, на двайсет-трийсет.
          - На двайсет или на трийсет?
          - Всичко ли мога да кажа?
          - Абсолютно.
          - Тогава на петдесет.
          Метатрон си записа. Върхът на перото му като че ли не се допираше до свитъка и все пак на свитъка се образува огнен знак.
          - Друго има ли?
          - Да! Да. Искам всички хора да се възхищават на написаното от мене.
          - Бихте ли говорили в минало време?
          - Исках всички хора да се възхищават на написаното от мене.
          - Какво означава всички? Това включва ли поколенията преди вас?
          Геран се усмихна като човек, който не пада лесно в капана.
          - Не, разбира се. Става дума за всички съвременници. Без пеленачетата, разбира се. И като се сметне напред в бъдещето - около двадесет милиарда човека. Пишете ги сто.
          - Записах.
          Нов светещ знак се появи върху свитъка. По-надолу започнаха да проблясват и други точки.
          - Сега ще чакаме резултата - усмихна се Метатрон.
          Светещите точки постепенно образуваха поредица от знаци и той зачете:
          - Ваши произведения са прочели общо четиристотин и дванадесет човека. Когато извадим тази цифра от 100 милиарда, ще се получи 99 милиарда 999 милиона 999 хиляди 588 човека. Всичко това естествено се умножава по 50 езика.
          Геран закима в знак на съгласие, но общо взето стоеше с отворена уста.
          - Последвайте ме.
          Метатрон се отправи към бара и мина направо през редиците от бутилки на задната му стена. Геран го последва, като за всеки случай се опита да мине през уискито. Тези бутилки с Джони Уокър той дълго време ги беше наблюдавал приживе, но връзката им беше платонична. Едно е да излъжеш жена си, че си купил половин кило кайма и с разликата от 100 гр. да пиеш една ракия, друго е да си поръчаш уиски и да го прикриеш в домашните разноски. Всъщност жена му знаеше, че той заделя от храната за ракия. Но й беше неудобно от това, че на Геран му е неудобно, че на нея би й станало неудобно, ако разбере, и въпросът за потъналите в пиенето пари се заобикаляше като кърваво петно върху килима. Докато минаваше през бутилките Геран за момент стана едно с уискито. Усети само, че уискито е фалшиво. Без опиянение, без главоболие. Просто фактът се появи в съзнанието му и не му принадлежеше - като погледа на Метатрон.
          Зад бара двамата се озоваха в празна зала с осветена сцена и седалки за публиката. Геран се заоглежда.
          - Ще гледаме филм за живота ми ли?
          - Не, вие ще послушате поезия.
          - Чия?
          - Вашата собствена.
          - Че защо да си я слушам?
          - Защото току-що казахте съкровеното си желание. Заповядайте.
          Геран се хвърли предпазлив поглед из празната зала.
          - Не помня да съм казал, че искам да си слушам поезията.
          - Слушането е улеснение от наша страна. Иначе трябваше да си я четете. Назовахте точния брой на хората, които трябва да се запознаят с творчеството ви. И понеже няма такъв брой, които да направят това доброволно, а ние все пак не сме концлагер, за да ги насилваме, разликата между пожелания и реалния ви брой читатели ще се поеме от вас.
          - Е, как така от мене? Аз казах други хора да ме четат.
          - Не сте ли чували, че по думите си ще бъдете съдени? Вие го пожелахте на другите. То се връща при вас. Можехте просто да пожелаете на другите да бъдат щастливи и да се радват на живота кой както намери за добре.
          Геран не беше сигурен до каква степен да се разтревожи. Метатрон казваше всичко с еднакво спокоен глас.
          - Е това ли било? Не да желая нещо за себе си, а да пожелая на другите да си гледат кефа?
          - Да... Нима не знаехте?
          Геран се замисли и погледът му зашари насам натам.
          - Всъщност това въобще не ми е истинското желание. Аз сега си го измислих.
          - Всички така казват. Заповядайте, седнете. Някой ще изслуша стиховете ви на 50 езика. Два милиарда пъти. В случая това сте вие. Няма да е толкова лошо, нали?
          - Ами... другите? - попита Геран и посочи празните седалки.
          - Ако дойдат такива, ще има къде да седнат. Всеки доброволен външен слушател ще намалява от сметката ви, разбира се. Да не забравя да ви предупредя, от вас се очаква да участвате с пълното си внимание.
          Метатрон замахна с перото към сцената и там се появи възрастна жена с първата стихосбирка на Геран. Всичко на корицата беше същото освен заглавието, което беше на латиница с удариния над е-тата. Жената зачете на френски.
          Щастие заля Геран в първите мигове, когато разпозна стихотворението си за родината, преведено на този свободолюбив език. Речта се лееше с всичките й гърлени р-та и носовки и опияняващите й звуци пълнеха душата на Геран, който от време на време си припомняше, че вече няма какво друго да му се пълни.
          Метатрон беше прав - това, което се случваше, съвсем не беше чак толкова неприятно. Седалките бяха удобни, а светлината - приглушена. За съжаление авторът не знаеше никакъв чужд език, така че колкото и да се напрягаше, всичко, което можеше да оцени, беше ромона на думите. Но колко приятен роман, как се лееше като кристален поток под надвиснали вишнови клони, като повей на планински ветрец в петлето-ветропоказалец на малка къщичка сред букаците. Около петдесетото стихотворение очите на Геран започнаха да се затварят. Миг преди да се нанесе мислено в къщичката, ярка светкавица го изтръгна от дрямката и от всички посоки на салона прозвуча познатият тих глас:
          - Геран Бисеров, вие заспахте на последното стихотворение, заради което ще ви прочетем целия цикъл отново.
          Жената на сцената се върна няколко страници назад и зачете с присъщата си прилежност. Миг преди погледът й да се сведе към текста, Геран долови онази нечовешка прозрачност в него, от която вече се беше научил да се страхува. Всичко беше някакъв театър, нагласен специално за него. Една измишльотина. Геран нямаше да им се остави. Още никой не беше успял да го събуди по собствена прищявка. Облегна се назад и още в рамките на същото стихотворение захърка. Този път светкавицата блясна още по-ослепително и беше придружена с известна болка. Проникна в съня на Геран и го догони чак в детството му, върху велосипед на три колелета.
          - Геран Бисеров, ще се наложи да започнем книгата ви отначало.
          След третия опит за бягство чрез сън нещо се пречупи в Геран. Разбра, че колкото и нематериални да бяха клепачите му, в мига, в който ги затвореше, от "управата" имаха начин да го усетят и да го върнат в салона. За съжаление никой не му помагаше да остане там, а напевният глас на четящата жена почти веднага го вкарваше в полусънен транс. Геран започна да се бори срещу съня с всички сили и първата му победа беше, че успя да надживее френския. Следваха преводите му на италиански, които жената зачете без антракт или почивка.
          Геран клима на унгарския, щипа се да не заспи на полския, хърка с отворени очи на шведския, държа си клепачите с два пръста на китайския и прави мини-лицеви опори върху облегалката на предната седалка по време на турския превод. Докато повторно слушаше поемата си "Тежката наша орис" на холандски, се огледа и на последния ред в дъното видя белетриста Чавдаров. Вълна от скръбна благодарност се плисна из тялото му и понеже сега то се състоеше от съвсем рядка материя, не се намери нито една клетка, която да й се противопостави.
          - Чочко, какво правиш тука бе, човек?
          Чавдаров му направи знак с ръка да мълчи и да си слуша спокойно. Беше дошъл с присъствието си да отнеме поне още един читателски прочит. Геран се люшна напред и изтощен от вълнението заспа. Гласът го събуди, Геран заспа, гласът го събуди и Геран се разкрещя:
          - Не искам! Не искам повече! Не трябваше да пиша толкова. Не мога! По-добре никога нищо да не бях писал! Не издържам повече!
          И се разхлипа.
          Малката зала се разлетя в различни посоки и Геран се оказа на върха на златиста кула сред лъчите на незалязващо слънце. Пред него беше Архангел Михаил, вперил поглед някъде надолу, в бездната при основите. Там, като от самолет, се виждаха малки градове с двишещи се коли, вероятно пълни с хора, заети с грижите си. Във всеки случай очите на поета не различаваха чак толкова дребни фигурки, за разлика от Михаил, който имаше вид на човек, зачетен в книга. Леките, почти недоловими промени в изражението му говореха за конкретна, макар и неземна ангажираност.
          - Имате право на поправка - каза Михаил без да го погледне.
          Геран вече се отнасяше с ужас към всяка инициатива, която идваше от вечните усти на крилатите. Не каза нищо.
          - Имате право да се върнете на земята в тялото на който и да е човек, да останете там до залез слънце и свършите нещо, с което ще облекчите положението си. Естествено, няма да ви бъде разрешено да навредите крайно много на тялото. Когато решите в кого искате да се въплътите, кажете ни. Междувременно се връщате в салона за литературни четения.
          Първоначалната мисъл на Геран беше да възстанови земното си присъствие в тялото на жена си Пелагия и да унищожи архива си. Така стихотворенията щяха рязко да се намалят. Умът му обаче, трениран да обобщава на едро, веднага препусна към последствията. Едно е смърт, съвсем друго - анихилация. Страданието не е най-важното нещо в живота, защото винаги има нещо по-важно от него. Нещо, заради което хората страдат доброволно. Те го пазят до последния си дъх, а ако случайно го загубят, те се превръщат в мъртъвци преди да са умрели истински и после бродят из света с избелели, невиждащи очи. Стиховете бяха точно тази скъпоценност за Геран и той разбра, че не може да ги унищожи, не може да накъса своя фиш за тотото на вечността и не може, и няма да понесе да умре повторно.
          - Избрах. Искам да се вселя в тялото на литературния критик доц. Грозданов.
          Архангелът го изгледа с изражение, което приличаше на заинтригувано.

 

          В този момент Геран усети как духът му полита надолу, врязва се в някаква влажна и топла материя, като меко желе, и се покашля от лек задух. Доц. Грозданов страдаше от нещо като астма, заради което от време на време ходеше на санаториум и литературният свят си поотдъхваше. Геран отвори очи - изцъклените очи на доц. Грозданов. Намираше се в кръчмата "Баджанаците", а срещу него седеше нежният поет Стамен Стаменов. Отстрани, в леко отдалечен ъгъл на триъгълника, седеше младият поет, на когото Геран уж все му забравяше името, и го гледаше предано в образа му на критик. На масата имаше мезе от пилешки кожички и каничка наливно, а срещу всеки - начената чаша с изпомазан от устните ръб. Геран обгърна с пръсти облото стъкло. Хладно. Прокара ръка по покривката. Грапава, с трошички, залепнали по фолклорните орнаменти. Пипна си лицето. Отпуснато. Двойна гуша. Костюмът му беше от скъп гладък плат и покриваше импозантното му повехнало тяло.
          - Всичко може да се докосне и да се оцени какво е - промълви той.
          Стаменов мигаше насреща му с лъскави сини очи като оплешивяваща кукла Барби. Беше вързал тънките си крака под стола на осморка, която създаваше впечатлението, че колената му се пресичат на няколко пъти. Хлътналите му тютюнджийски бузи не изглеждаха здравословно дори според преценката на посвикналия с отвъдното Геран.
          - Е как ще може да се оцени всичко бе, Грозданов? Как! Някои неща, като изкуството например, не могат да се преценят.
          - Аз... хм-хм ХМ-Хм - прочисти си гърлото Геран, но от устата продължи да излиза оперния глас на доц. Грозданов - аз мисля, че някои неща могат веднага да се оценят. Ето, знаеш, че винаги високо съм ценил твоите работи. Те са от малкото, с които ще влезем в следващото столетие - зарадва приятеля си той.
          Стаменов закима скромно и сведе поглед встрани.
          - Благодаря ти, Грозданов, благодаря ти. Ти виждаш повече от другите.
          Геран си спомни, за какво беше дошъл в точно това тяло.
          - Да, така е. А най-големият от вашето поколение беше Геран.
          Идеята му всъщност беше по-мащабна. Тя се състоеше в това да напише на бърза ръка страхотна хвалебствена статия за себе си от името на доц. Грозданов и да я разпрати за публикация. По възможност две или три статии, в зависимост от времето. В тях той щеше да разкрие всичко това, което критиците не благоволиха да забележат в стиховете му. Всички скрити алюзии, които проспаха както читателите, така и университетските тълкувачи на новата литературна словесност. Да се обяви твърдо зад единственото име на епохата - собственото си - и да въвлече поколенията в неизбежно четене, облекчавайки квотата си на оня свят. Само дето не очакваше да обсеби тялото на доц. Грозданов в кръчмата.
          - Геран ли? Геран? Доц. Грозданов, ти носиш на пиене, ама май те хвана. Геран, мир на праха му, от 20 години пишеше едно и също стихотворение и все не можа да го доизкусури. Теза - антитеза. И все в хорей. Той друго освен хорей не можеше да докара. "Месецът се осребри в небето, но не е небето месечна заплата" и т. н. Пък като вземе за родината да ги каканиже едни...
          Геран, свит в чуждото тяло, не можеше да повярва.
          - Ей, Стаменов, недей така за мъртвец бе! Той си отиде човекът, вече дори не може да се защити!
          Главата на младия поет се въртеше ту наляво, ту надясно, следвайки пинг-понка на пререканието им.
          - Че за какво му е, като има, гледам, кой да го защитава! Животът си е едно, изкуството - друго. В края на краищата всички ще умрем. Но нали се борим за трезва оценка! А това сега какво беше? Починал някой, та дай да го разхвалим за сметка на другите. Той, докато беше жив, ти хич не го харесваше, монотонен бил, семпъл бил, високопарен бил, а сега обърна плочата. Никой друг вече не струва.
          - Не съм казал "не струва".
          - А, каза го! Направо си го каза!
          - Не съм! Казах само, че той беше...
          - На сега, виждаш ли? То е същото. В България докато си жив, всеки те подритва. Чакат те да умреш, че да им станеш симпатичен. И какво - хайде махалото назад с обратен знак. "Мъртвият не ни е вече враг"! - процеди Стаменов с иронична усмивчица и запали нова цигара, въпреки, че в пепелника му вече димеше една.
          - Ти ли бе, куче мръсно, така ще говориш за приятеля си, а? - извика Геран и се нахвърли върху изпъкналата адамова ябълка на бившия си приятел. Новото му тяло, което беше в по-добра форма от бившето, се стрелна напред с непривична бързина и обърна Стаменов заедно с пластмасовия му стол назад. Двамата се търкулиха на пода вкопчени като кучета. Внезапно сред пъшкане, скубане и спънати удари покрай главата на Геран - технически погледнато, на доц. Грозданов - прелетя непознат юмрук и се стовари върху лявата скула на Стаменов. Лицето на младия поет му се ухили отблизо в очакване на похвала. Геран, който отдавна го мразеше, а и го подозираше, че някакси намира по-точните думи, го фрасна по носа отдолу нагоре. Младият поет се смая от такава черна неблагодарност, но ръката му не участваше в смайването и метна челюстта на критика назад с право кроше.
          Настана чернота. Когато Геран дойде на себе си, някакъв мъж го пръскаше с вода, а той самият лежеше на пода. Почти до главата му стигаше цепнатината в мозайката, направена от меча на Архангел Михаил. Стамен седеше гузен и обиден отстрани, а младият поет надничаше притеснено иззад страничната колона на бара.
          - Колко е часът? - извика Геран. През набраздените от миналогодишните дъждове прозорци се виждаше предупредително притъмняване. - Колко е часът?
          - Спокойно, спокойно - натисна го обратно да лежи мъжът. - Аз съм доктор и нищо ви няма. Скоро ще можете и да си вървите. Сега само си починете.
          - Доктор... доктор, аз ви помня от някъде. Не спечелихте ли вие миналата година конкурса "Паисий Хилендарски" за кратък разказ?
          - Защо, разказът не ви ли хареса?
          "Боже, напаст", помисли си Геран. От един час беше в тялото на критика и вече не можеше да се отърве от помощници. Изправи се рязко и високото му туловище се олюля. Главата го болеше. Беше се ударила веднъж в юмрука на младия поет и втори път в земята. Залитна и си удари главата за трети път в саксията с изкуствен бръшлян, която висеше от тавана. "Оставете ме. Оставете ме на мира" заповтаря той и тръгна навън. Боязливо отвори вратата, в която отвъдният му опит го беше научил да се съмнява. Пред прага на кръчмата го посрещна софийския уличен шум и голямата кална локва, която говореше, или по-точно лъжеше, че всичко е солидно и си е наред.
          Снегът се топеше и тротоарите блестяха от кишата като натурален шоколад. Покрай бордюрите все още се издигаха преспи, чието разчистване беше поверено на собствената им немощ. С делова крачка Геран се отправи към светофара на "Граф Игнатиев" и "Раковска" и едва по време на червената светлина му хрумна, че няма план. Ключовете на доц. Грозданов подрънкваха в джоба на кашмиреното му палто, но за съжаление, Геран не знаеше адреса му. Тялото на критика просто нямаше как да се прибере у дома.
          И поетът тръгна накъдето му видят очите. Краткият зимен ден изтъняваше. Зад сергиите на пазарчето по протежение на "Графа"стояха продавачи, облечени в по няколко якета едно върху друго, и гледаха унило над пирамидите от портокали. На ъгъла един просяк си духаше на ръцете, но според Геран преиграваше, защото температурите все пак бяха над нулата. Денят, в който се върна на земята, приличаше на целия му живот - като за зима беше топъл, но като за лято - студен. На Геран му се дощя да изрецитира: "Но в бурята ще бъдем пак със теб, народе мой, защото те обичахме". Обаче нямаше и буря, а "обичахме" седеше пресилено. Погледът на приходящия развиваше ако не друго, то поне вкус към истината, а тя беше, че нито на народа му пукаше за Геран, нито на Геран за народа, и дори не беше ясно кой е народът и как трябва да бъде обичан. Хората се разминаваха начумерено с пазарски пликове в ръце. Жена с карирана престилка излезе от магазин за колбаси и плисна кофа топла помия в краката му.
          Всичко беше така нетържествено, че Геран загуби чувството за окончателност, което краткото завръщане му даваше. Отново стъпваше по земята, отново дишаше, уви, само за броени часове, а нито знаеше какво да направи, нито къде да отиде и главата му пулсираше от неразрешим проблем: как да уплътни времето си, което и без това нямаше да му стигне за нищо. Когато човек не знае къде да отиде, той се прибира у дома.
          Краката сами го отведоха до малката уличка, където между магазин за въдичарски принадлежности и едноместен фризьорски салон зеленееше познатата входна врата. Върху нея, прикрепен с безцветни лепенки, потреперваше на вятъра пресен некролог. Геран се стресна да види собственото си име отгоре, затворено между две окончателни години свързани с тиренце. Погали хартията като писмо от далечен любим. Сълзи избиха във вътрешните ръбчета на чуждите му очи. Снимката беше от рецитал от 80-те години и съхраняваше образа на покойника възторжен и разчорлен пред микрофона. Беше подбрана уместно и с грижа - хем да е по-млад, хем да не е неузнаваем спрямо последните си дни. Отдолу имаше и четиристишие, което Геран отначало зачете, а после продължи да шепти със затворени очи:

 

    "Земята не е за нозете
    на тези, дето я сънуват.
    Те пеейки ще съществуват,
    а тя чрез тях - във вековете."

 

          Беше го писал преди двадесет години, по време на почивката в Трявна. Стаменов да си яде ушите, какъв хубав ямб беше това. Бяха им дали тогава едни вили да творят и те - няколко колеги - творяха, а вечер се събираха на духовни разговори и самобитна ракия. "Талант съм имал - дал Бог, ами късмет съм нямал" помисли си той, а мозъкът му, като програма, която отказва да бъде изключена, продължи да декламира четиристишието на френски, а после на холандски.
          Бавно отвори очи и видя под трагичното съобщение "Твоя съпруга Пелагия". Блъсна вратата и с буца на гърлото запрепуска нагоре по стълбите до втория етаж. И ако в джоба му дрънкаха ключовете за апартамент, чийто адрес му бе неизвестен, то за собствения си дом той нямаше ключ и натисна звънеца с цяла длан. Над шпионката с карфица беше окачена черна панделка.
          "Момент!" чу се отвътре, заедно със ситни стъпки. Вратата се отвори и Пелагия - с дълбоки ресници, с копринено кимоно, с кокетни малки чехли - застана на прага като тропически остров, сънуван в трюма и видян наяве. Очите й се напълниха с радост.
          - Не те очаквах толкова скоро - прошепна тя и хвана ръката му.
          Геран я прегърна - отначало нежно, после стисна ръце около наедрялото й тяло и вдъхна миризмата по повърхността му. След толкова скитане отново си беше у дома. Целуна Пелагия по врата, а устните й потърсиха неговите и потънаха в тях с такава нежност, каквато не бе изпитвал от години.
          - Не те очаквах толкова скоро - повтори тя - и още не съм готова с вечерята. Но можем да пийнем малко уиски.
          Геран последва като хипнотизиран кръшните извивки на ханша й и изведнъж се сети, че уискито не е било приготвено за него.
          - Ах, мръснице! Мъжът ти още не е изстинал в гроба и ти вече каниш пръчовете в дома му.
          Тя се обърна с намръщено от обидата лице, но после се разсмя и накъдрената й коса се разтресе. Беше си сменила дори цвета на фалшивите букли - сега те бяха лешниково-жълти.
          - А, "пръчовете", харесва ми как се наричаш. Ти си най-буйният доцент, който съм виждала. Макар че миналия път не бях много доволна от тебе.
          - Защо? - попита Геран, внезапно гузен от името на цялото мъжко съсловие.
          Тя не отговори веднага. Явно беше доста засегната, защото известно време остана с гръб под предлог, че налива уискито.
          - Защото ми обеща, че ще влючиш стихове на Геран в антологията си, а не го направи. Включи Сульо и Пульо, но не и него.
          Геран изпита задух. Политна назад и се вкопчи в ръкохватките на фотьойла, за да не се преобърне заедно с него. Знаеше, че вместо заден ляв крак има бурканче от детски храни. Докато беше жив, все обещаваше да го поправи. Така и не намери време. Допреди малко беше решил да разкрие истинската си самоличност пред Пелагия, за да я накара да се влачи на колене за прошка. Сега само опипващо смутолеви:
          - Други хора не искаха да са вътре заедно с него....
          Пелагия сви вежди в изражението, което Геран познаваше като собственото си лице в огледалото допреди няколко дена.
          - А ти какъв мъж си? Защо не се наложи? Нали ти пише отгоре името на съставител? Все гледате да не си развалите отношенията с някого! А Геран го мразеха - тук в очите й избликнаха сълзи и тя извади носна кърпичка от чекмеджето на бюфета - защото беше талантлив.
          - Наистина ли така мислиш?
          - А ти не мислиш ли? Ако и по този въпрос не си наясно, аз наистина не знам какво правя с тебе. Критик! Ще видиш ти утре програми от Министерството и финансиране на оная брошура, дето я издавате на два езика, нещастници такива. Толкова добрини от мен си видял...
          Хълцане прекъсна речта й и тя предпочете да замълчи, отколкото да стане смешна с непредвидимо накъсани думи.
          - А сега защо ме повика? - попита тялото на доц. Грозданов.
          - Първо на първо ти ме повика. Второ просто исках да се видим. Трето исках да ти дам на Геран ръкописите, за да ги прегледаш. Когато видиш колко са хубави, да направиш едно посмъртно издание на непубликувани произведения. Това си е работа за професура. Аз ще ти съдействам за отпечатването. Втори том ще сложиш избрана поезия, а трети том - писма.
          В този момен Геран разбра, че е имал шанс да се прослави чрез критиката на доц. Грозданов, ако не беше дошъл на земята точно в неговото тяло точно в този момент. Толкова скръб наведнъж никой не можеше да понесе. Геран извика "Пепи" и се хвърли като удавник в прегръдките на бившата си съпруга.
          - Защо ме нарече така? А? Защо ме нарече така? Само той ме наричаше така! - извика тя и го блъсна настрани.
          - Добре де, дай ми ръкописите му - каза Геран, защото последната му възможност да се спаси от безкрайния вселенски рецитал беше да ги унищожи.
          - Ще ти се, циник такъв. Няма да получиш нищо. Ще ги дам на някой друг, когото преценя за свестен.
          - Но аз съм най-добрият - излъга Геран.
          - Това вече е без значение - хладно каза Пелагия. - Върви си и не ме търси повече.
          Геран вдигна поглед от куцото кресло и видя, че Пелагия се е изправила над него с шапката и балтона му в ръка. Взе ги машинално и под прякото й изпращане, което по-скоро приличаше на отвеждане под стража, се озова на стълбището. Вратата едва дочака гърбът му да прекоси линията на прага, за да се тръшне зад него. Геран излезе на улицата и се огледа безпомощно. В този момент духът му се отдели от тялото, за да се намести веднага след него, като в затоплено легло, духът на законния собственик.
          Доц. Грозданов се позавъртя озадачено, потърка натъртената си брадичка и като не можа да се сети как е попаднал на пресечката на "Хан Аспарух" и "Ангел Кънчев", взе такси и каза домашния си адрес. Реши на никого да не споменава за случката.

 

          Геран крачеше направо през сградите по златиста пътека, която се издигаше нагоре. Някъде над Ректората го пресрещна познатата фигура на Архангел Михаил. На лицето му трептеше прозрачна усмивка. Архангелът го прегърна и двамата продължиха заедно разходката си над града. Долу сред тъмносиния здрач вече светеха жълти прозорчета и хората - все по-малки - се прибираха по къщите си. Високият Михаил леко се беше привел настрани към поета, а лявата му ръка безтегловно полягаше върху ключицата му. С дясната си ръка, както му беше навик, крепеше дългия си меч на рамо. Двамата мълчаливо се изкачваха неизвестно къде и Геран чувстваше печално облекчение, като ученик с двойки, който се прибира у дома за да си получи шамарите, но знае, че там все пак някой ще се погрижи за него.
          - Е, доволен ли си от връщането си? - попита архангелът.
          - Не.
          - Защо?
          Звездите на нощта ставаха все по-ярки, защото вече се разхождаха над нивото на облаците.
          - Ами нищо не можах да свърша.
          - Обикновено е така. Но по-важното е дали си научил нещо.
          - Научих много неща. Научих, че Пелагия ми изневерява. Че през цялото това време, в което аз съм се тровил с гроздовата, за Грозданов е имало уиски. Че не съм имал приятели. Такива работи. Това малко ли е?
          - Не е много. Можеше да го знаеш и докато беше жив.
          - Виж какво. Нямам представа какво искате вие от мене, но аз бях роден плешив и с коремче, при това съм кръстен Цако, и като си помисля колко много съм направил в живота, и колко далече съм стигнал, вие трябва шапка да ми сваляте.
          - Значи си доволен от себе си. Тогава какво искаш от нас?
          Геран падна на колене на пътеката и под прозрачното й сияние видя дълбоко долу града.
          - Искам просто да бъда щастлив.
          - Това ли било? Защо не каза по-рано?
          - Ами като те питат какво искаш, обикновено казваш най-трудното, за да си сигурен, че ще се уреди.
          - А всъщност искаш по-лесното?
          - Вероятно.
          - Тогава защо цял живот тормози близките си с тоя твой талант?
          - Защо, нямах ли?
          - Отде да знам? Аз съм военен.
          Геран затвори очи и пак ги отвори. Разтърка ги. Ако друг човек можеше да мине през тях, за него си бяха достатъчно материални. Изведнъж му се стори, че разбира всичко.
          - Знаеш ли - каза той на архангела, - ти не съществуваш. Метатрон, Гавраил, Рафаил, каквито там сте се кръстили, вие не съществувате.
          Архангелът се усмихна.
          - Възможно е. Но желанията ти са си истински и затова ти сега се връщаш в литературната зала, за да си ги доизпълниш.
          Пътеката под тях стана непрозрачна и наоколо се сглобиха стените на затъмнения салон. На сцената беше познатата говорителка с готови листа в дясната си ръка. "Сигурно са преводите ми на суахили", помисли си Геран. Обърна се към Михаил и се разрида на глас:
          - Чакай, моля те, недей, не мога така да вляза във вечността. Не мога. Нямам ли право на втори шанс?
          - Втори шанс за какво? - попита архангелът и нещо като мелодия от малък ксилофон прозвуча от колана му. - Извинявай, викат ме по работа. Забавлявайте се.
          Множественото число накара Геран да се обърне към празната зала. Отвътре с деликатно кимване го поздрави доц. Грозданов. Беше седнал в края на първия ред и с преметнат крак върху крак се беше приготвил да слуша. Още носеше палтото, чиято мекота наскоро Геран успя да оцени. Жената на сцената нагласяваше микрофона на необходимата височина и от време на време повтаряше "Едно две три проба"
          - Какво правиш тук?
          Доц. Грозданов сви рамене, както му се стори на Геран, с известно неудобство.
          - Ами качих се на едно такси, а той започна да изпреварва някаква маршрутка в отсечката между бул. Васил Левски и Орлов мост. В това време обаче автобусът влязъл в лентата на маршрутката и ние - не съм сигурен, мисля че се ударихме в тролей осмица насреща, не помня.
          - Благодаря ти, че дойде в тази зала.
          Доц. Грозданов се посмути.
          - Не виждам за какво. Аз просто казах, че искам да се занимавам с литература на много езици, така, да преценявам, да помагам с компетентността си, и те ме изпратиха тук. А ти какво правиш в тази зала?
          В това време жената започна да чете. Геран зае поза, в която да издържи буден възможно най-дълго. Пък и за пръв път не чувстваше нужда да отговаря на Грозданов. Тук имаше достатъчно време човек сам да си изясни отговорите.

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. април 2006 г.
Публикация в сп. „Алтера“, кн. 3, март 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]