Кристин Димитрова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

ТЕЛЕФОН НА ЗРИТЕЛЯ

 

Кристин Димитрова

 

 

         Люси крачеше по тъмния коридор и преговаряше наум ключовите изрази. Всъщност той въобще нямаше нужда да ги преговаря, защото ги знаеше наизуст, но това упражнение му помагаше да се настрои на вълната. Ако беше в ефир, щеше да го каже "на вибрациите".
         Любослав работеше като екстрасенс в една от самоделните кабелни телевизии на ръба на София, там, където улиците изчезваха и се появяваха квадратни блокове и изоставени казарми, строени в други времена и за други нужди. Въздребен, с щръкнала чуплива коса, Люси бе пропътувал не кой знае колко дългия път от бургаско село до покрайнините на столицата на гребена на нелегалния валутен обмен. Когато картината в Бургас взе прекалено много да се изяснява, един вид знаеше се кой бизнес от кого се прави, за Люси финансовите хоризонти започнаха да се стесняват. Известно време претегляше наум възможността да премине към търговията с бели робини, където имаше съученик от техникума. Един ден обаче той изчезна, а три седмици по-късно го намериха с прерязано гърло в кладенец край Свиленград. Това накара Люси да се замисли за живота, за преходността и в крайна сметка за ново поприще.
         Коридорът ехтеше от стъпките му като училище през ваканция и отвсякъде миришеше на клозет. Люси не знаеше за какво се използват долните два етажа на сградата, в чиято мансарда се помещаваше телевизията. Имаше някакви фирми, някакви реклами и почти никога не видя жив човек, който да поддържа постоянната миризма на пикня. Тя извираше от разкривените врати на ъгъла до стълбището. Беше неувяхваща, като розата на рицаря, която пропътувала свежа през целия Ориент, за да докаже любовтта му пред девицата. Навярно сградата, бивш контингент към Министерство на образованието, искаше да изпрати някакво послание.
         С ловкостта на невестулка Люси прескочи тънка вадичка. Изглеждаше безопасна, защото идваше от току-що полетите аспарагуси на площадката между етажите, но днес той в никакъв случай не искаше да накваси бежовите си обувки на дупчици. Слагаше ги за втори път, първият път беше, за да ги усвои, а сега за да заслепи новата гримьорка. Ансамбълът се допълваше от летен панталон цвят "яйчена черупка" и копринена риза на едри стилизирани цветя, нещо като хавайска растителност по сечуански. Всичко беше изрядно изгладено, защото го беше гладил не той, а втората му братовчедка по майчина линия.
         Да се пренесеш да живееш сам в София има добри и лоши страни. Добрата страна е, че живееш сам в София. Лошата е, че всичките ти роднини знаят това, а нуждите им край нямат. Люси с омраза си спомни за спретнатия си апартамент, чиято цялост в момента беше накърнена и въздухът буквално изместен от втората му братовчедка, дошла да си оперира окото. Тя си седеше тихо, гледаше телевизия със здравото око и готвеше, за да се отблагодари за гостоприемството. Гладенето беше част от бонуса. Люси с нетърпение я чакаше да свали превръзката, за да й качи багажа на влака, но междувременно трябваше да се задоволява с изгладени дрехи.
         - Брато, съжалявам те!
         Беше косматата глава на Симо оператора, стилизирана в раста-кичури. Симо се беше надвесил над перилата, за да го причака преди предаването. Бейзболната му шапка сега беше с козирката напред, въпреки, че коридорите не бяха виждали слънце от строежа на сградата през 1956 г.
         - Я се виж сам бе, капут! Ей долу има огледало.
         Симо се захили още повече и се сгъна над парапета в опасно съотношение на теглото. Козята му брадичка беше сплетена на тънка плитчица, за да подчертае още веднъж какъв творец е. Люси беше мислил за същата брадичка, но не му подхождаше на жанра. Пресегна се нагоре, хвана с две ръце фланелката на Симо и го задърпа надолу, като повтаряше "А де! А де!" Симо сплете крака около парапета, освободи си едната ръка и също го хвана за ризата. Люси, както се кикотеше ситно, изведнъж се дръпна назад и си оправи реверите.
         - Глей бе, капут, всичко измачка!
         - Много важно, не ти трябва.
         - Брей, ти ще кажеш!
         - Не ти трябва, ти казвам. Тя се съгласи да излезем довечера. Обещал съм й да я водя на "Щастливеца".
         - Че колата ти е повредена!
         - Е, да речем, че това още не се знае. Ще я заведа в едно барче до нас. А може и в бирарията, защото там има телевизор.
         Люси усети, че доброто му настроение започна да се пречупва. Все още се чувстваше красив и точен, но в единия край на чувството му се беше появило тъмно петно, което се разширяваше. Кога я е поканил? Кога се е съгласила? Сигурно е било заради приключението. Как не се сети и той да измисли нещо подобно? Отбеляза си кисело наум, че докато едни си гладят панталоните, други вече работят на обекта.
         - Точно така. Заведи я на бирарията с телевизора, за да те види какъв чекиджия си.
         - Ама довечера е Германия-Холандия бе, човек! Как се изпуска такова нещо?
         - Тогава й кажи, че срещата се отлага, и остави майсторите да правят каквото си могат.
         - Хе-хе… - започна Симо и млъкна, защото, чула гласовете им, гримьорката беше излязла в коридора, за да посрещне Люси. Светлината от прозореца в дъното я огряваше в контражур и стройното й тяло представляваше черна изрезка с лъчисти очертания. За да втъжни мъката в душите, носеше къса пола и високи токове. Симо задържа отговора си за по-удобен случай.
         - Здравей, Албенче, как си? - каза Люси с церемониално ръкуване, което продължи малко по-дълго от обичайното.
         Тя се усмихна, без да отговори с думи. Люси влезе господарски в гримьорната, съблече си шарената риза и остана гол до кръста по жилести мускулчета и космати подмишници. Разнесе се тънка миризма на пот. Повъртя се насам-натам, докато се увери, че Албена се е насладила на торса му, и облече бяла толстоистка рубашка, която придаваше духовен вид. Настани се на стола и притвори очи в очакване на удоволствието. Албена започна да четка лицето му с пудра и на места внимателните й пръсти се докосваха до кожата му, оставяйки топла чувствителна следа. Люси си наложи да остане в съзнание.
         - Албенче, ти си добра по немски, нали?
         - Горе-долу.
         - Абе купил съм си един нов телевизор "Филипс", отзад пише нещо на немски, не мога да го разбера.
         - Ами препишете ми го и аз ще видя дали го разбирам.
         - А, ще го преписвам! Имаш ли свободно време сега след работа? Качваме се на реното и за петнайсет минути сме там. После веднага те връщам където кажеш.
         Сега Албена му оформяше веждите. Правеше ги малко по-четвъртити и закрепваше космите с гел. От кръглите рунтави дъги над очите на Люси това беше най-голямото приближение до мефистофелски вежди, което можеше да се постигне. Той внезапно се сети, че си пилее патроните, и се ядоса. Ами ако тя каже "да", къде, при братовчедка си ли ще я води? Онзи циклоп ще я изплаши още от вратата, а после ще сервира и ще гледа скръбно извън превръзката.
         - Не - каза тя, - тази вечер съм заета.
         Значи Симо копелето не лъжеше! А може би тя си имаше постоянен приятел! А може би не харесваше Люси! Последното не го тревожеше истински. Поради естеството на професията му около него имаше облак от жени, които безусловно го харесваха.
         - Тогава някой от тия дни. Голяма услуга ще ми направиш.
         Лицето му се сви в безпомощен вид. Безпомощен и напудрен.
         - Може - каза Албена и изправи главата му, за да се види. Люси отвори очи. Огледалото показваше него, в характерния му артистичен облик, и Албена, с оранжева прическа на извити крайчета, седефена шнолка в ъгъла на челото и грамадни червени устни.
         - Тук имам нещо на веждата - каза той, колкото да й измисли нова работа, и се облегна с още малко очакване на седалката.
         Студиото го посрещна с обичайния си декор - тъмносиньо боядисана стена със станиолени звезди различна големина. Цялото помещение представляваше малка стаичка с креслото на Люси от едната страна и камерата на Симо от другата. От отворената врата на апаратната се чуваше, че още текат рекламите. Люси мина покрай Симо и се направи, че се препъва, а всъщност го ритна в глезена.
         - Примири се, копеле, ще го духаш.
         Тънката плитчица на брадата на оператора се поклащаше надолу като индикатор за любовните шансове на водещия предаването. Люси се настани на креслото пред камерата и облещи очи. Потече космическа музика. Симо го хвана в близък план и постепенно отдалечи.
         - Благословени да бъдете, братя и сестри - поздрави Люси и събра връхчетата на десетте си пръста. Кутрето му беше увенчано със старателно изпилен дълъг нокът. - Днес отново съм с вас, аз, Любослав, и се настройвам на вълните на космоса. Тук съм, за да ви помогна. Тук съм, за да проникна в бъдещето ви. Тук съм, за да прегледам аурата ви и да ви дам съвет. Очаквам вашите обаждания.
         На екрана светнаха телефоните на студиото с миниатюрно съобщение за броя на импулсите. Почти веднаха телефонът иззвъня.
         - Ало? - каза плах болнав глас.
         Люси гледаше коленете си в пълно вглъбение.
         - Здравейте - каза той като автомат. - Вие не сте здрава!
         - Да, да…
         - Имате проблеми със сърдечносъдовата система.
         - Не…
         - С нервната.
         - Малко, но не…
         - С отделителната!
         - Не…
         - С дихателната!
         Люси беше вдигнал ръце на нивото на очите си и приличаше на слепец, който независимо от гъстата гора насреща му ще стигне до целта си навреме.
         - Не…
         - Разбира се, вие имате женски проблеми!
         - Да! Как познахте!?
         Люси впи в камерата всеопрощаваща усмивка.
         - Вътрешното ми око вижда всичко. Всичко е като на длан. Сериозни проблеми имате…
         - Да… - потрепера гласът.
         - Знам и откъде ви идват. Някой ви е направил магия. Усещам злите вибрации.
         - Ах, и аз така си мислех.
         - Да, да, магия. От жена. Ето, ето, виждам я. Жена с черна чанта и лоши очи.
         - С черна чанта ли?
         - Такава една стара. Възрастна. Възрастна жена с лоши очи!
         - А, да! Тя ли е?
         - Ами тя е, нищо че ви се пада роднина.
         - А, тя не ми се пада роднина.
         - Тази, която ви е направила магията, ви се пада роднина. Мислете, мислете!
         - Аха, сетих се. Да, имам такава роднина.
         - Значи - премина Люси към деловата част - сутрин ще изпивате по една чаша вода на гладно. Ще сложите - лицето му се сгърчи, сякаш не може да чуе добре невидим глас... - ще сложите по едно яйце във всеки ъгъл на стаята, да обира лошите вибрации, и ще ми се обадите допълнително за астрален преглед. Тогава ще ви кажа какви точно билки да вземате.
         - Много ви благодаря! - Гласът притреперваше от признателност.
         - Моля, моля, тук съм, за да ви помогна. Тук съм само заради вас!
         В този момент Люси забеляза, че Симо нещо ръкомаха.
         - Ало? - чу се следващата клиентка.
         Симо май му говореше нещо. Отваряше беззвучно уста насреща му и размахваше палци: "Довечера - аз (ръцете към гърдите му) - и Албенчето - (заклати таз напред-назад) - а ти…" И насочи среден пръст към устата си, като го вкарваше и изкарваше.
         Телефонът иззвъня за следващото обаждане.
         - Слушам ви - каза Люси с каменно изражение.
         - Имам проблеми… - каза възсилен женски глас.
         - Ще имате, как няма да имате - прекъсна я Люси с поглед, впит в Симо. - Не случайно имате проблеми! Вие сте направили нещо много лошо, нещо много, много лошо и затова сега ще теглите кармата си. Изиграли сте приятеля си, а не е трябвало, защото който изиграва приятелите си и после им се надсмива, най-напред губи работата си, после…
         - Но аз съм пенсионерка.
         - Нали ви казах! А после губи близките си и накрая зравето си!
         - Аз, аз имам само камък в жлъчката!
         - Нали ви казах. От какво мислите, че е този камък? Това е материята, към която сте се стремили, вместо да гледате към духовното и да помислите за вътрешната светлина.
         - Ах - разхлипа се гласът, - така е. Май няма надежда за мен!
         - Чакайте, чакайте - спря я с властен жест Люси и се заслуша в невидимите гласове. - Виждам, че вие не сте лош човек. Има надежда. Злото може да се развали, ако всички се обединим срещу него. Но първо някой трябва да се осмели да провери астрално чакрите ви, да издири гнездото на злото и да влезе в пряк двубой. Мдаа, малцина имат силата. Аз обаче съм готов да се наема с вашия случай. Обадете ми се на допълнителния телефон за лични указания.
         - Благодаря ви, много ви благодаря - прошепна гласът с напрегнато облекчение.
         Тръгнаха рекламите. Люси размаха юмрук към Симо и каза: "Ти, Симе, ти! Копеле одървено." По време на втората част най-внезапно се обади познат за музикалното ухо на Люси глас.
         - Ало, добър ден.
         - Добър ден - отвърна той, без да се издаде, че е познал Албена.
         - А на мен какво ще ми кажете?
         Люси премрежи очи и заразтрива слепоочията си с пръсти.
         - Вие много скоро ще претърпите любовно разочарование. Звездите ви обичат, но сте тръгнали по лош път. Вместо да следвате съдбата си, вие я предизвиквате и сте на път да влезете в интимни връзки с един недостоен човек. Ето, довечера ви виждам как излизате… уж трябва да ходите някъде с кола, но той ще ви каже, че е развалена. Колата му всъщност е развалена отдавна и той ви лъже… Той ви мами, той не ви цени като човек, а само като сексуален обект! Пазете се от този човек, пазете се! Той е… той е… един прост, гнусен нещастник! Абсолютен червей.
         Малко се поувлече, но пък Симо зеленееше зад камерата.
         - Аха - каза Албена и затвори. Какво значеше "аха"? Дали му повярва? Ако сега не беше му повярвала, довечера щеше. Изредиха се още 7-8 жени с треперливи, търсещи надежда гласове и Люси им разкри магиите.
         - Чекиджия - прошепна му Симо на излизане. В коридора Люси се размина с художничката на аури, която бързаше към студиото със скицник и кутия плакатни бои.
         Докато въртеше реното из тесните улички към блока, в гърдите на Люси пулсираше балон от уталожена мъст. На небето се трупаха облаци, които засега се сдържаха да не завалят, но беше ясно, че няма да е за дълго. Вечерният мрак настъпваше доста по-бързо от обичайното и въздухът сладнеше от статичното електричесто на бъдещия порой. Люси с удоволствие си представяше, че не само "Щастливеца", но и кварталната бирария ще им се размине на влюбените, защото повечето маси са на открито. Имаше една лека тревога да не би направо да отидат у Симо заради дъжда. Но след предсказанията по телевизията Албена най-вероятно щеше първо да се захване да проверява фактите и да забележи, че колата на Симо е покрита с ланска шума.
         Люси запали фаровете. Част от прозорците в лабиринта от блокове около него вече светеха и излагаха на показ мъже по потници и жени по басмени пеньоари. Те пушеха по прозорците, пържеха кюфтета, суетяха се насам-натам и не виждаха това, което Люси от реното си виждаше - че над всеки има още много такива като него и под всеки има още толкова и че всички те са еднакви. Балет от кукли с отпуснати меса, които лягаха, ставаха, закусваха, работеха, вечеряха, мислеха и се възпроизвеждаха синхронно. Панелките вероятно бяха скъп дом за тях и това си личеше от перденцата по остъклените балкони и шкафчетата за кухненски съдове. Клиенти. От самото си идване в София Люси работеше по една специална цел - да се отърве от комплекса час по-скоро и да се настани на ефектно място в центъра. Място, което да подхожда на личността му или най-малкото красноречиво да я допълва. Работите му не вървяха зле.
         За момента обаче имаше една по-скромна надежда, а именно, че братовчедка му си е заминала, докато той е бил на работа. Паркира колата пред блока си и погледът му издири кухненския прозорец на единайсетия етаж. Уви, той светеше. "Де тоя късмет", промърмори Люси и влезе в разнебитения вход.
         Братовчедка му отвори веднага, сякаш го чакаше до вратата. Беше слаба, повехнала, с прибрана на тила коса. Превръзката липсваше и на нейно място премигваше чувствително око с малко неестествено лъщяща зеница. От кухнята миришеше на картофена яхния.
         - Ох, как мразя манджориите - каза Люси, докато събуваше обувките си на дупчици. Малките пръсти и на двата му крака бяха цъфнали на кокалчетата.
         - Нямаше какво друго - сви рамене братовчедка му.
         - А защо не купи пържоли? - попита Люси, докато си сипваше в дълбока чиния.
         - Свършиха ми парите. Останаха само за билет. Утре си пътувам.
         Въпреки добрата новина Люси беше на ръба на търпението си.
         - Ей, селска му работа, всички само за пари мислите. Мошеници до един.
         Този път и братовчедка му, вероятно окуражена от утрешното си заминаване, не издържа.
         - Знам аз на тебе какво ти е на ума.
         Люси я погледна с недоверие.
         - Имаш някаква нова колежка - продължи тя, като мачкаше трохите по масата. - Хвърлил си й око. Ама тя не е за тебе.
         - О, виж ти! - възкликна Люси и си досипа от картофите.
         - Не е за тебе и ще ти кажа защо. Тя е студентка, нещо учи. При вас е за малко, колкото да изкара някой лев. Тука и някакъв друг млад мъж виждам, ама хич не се и надявайте. Днеска, докато сте си говорили за нея на стълбището, тя ви е слушала. Виждам я, седи пред някаква врата. Тя е добро момиче, не е като…
         - Като какво? - настръхна Люси, който познаваше и мразеше този тон.
         - Като вас двамата.
         - Млъкни едноока кукувице, че ей сега ще скоча през масата! Само като те видя, ми се изправят червата. Утре още по тъмно да те няма!
         Братовчедка му стана и се затвори в стаята.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. юли 2004 г.
Публикация в сб. "Любов и смърт под кривите круши", Изд. "Обсидиан", С., 2004

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]