Пейчо Кънев

поезия, рецензии

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

„Късна съпруга” от Клаудия Емерсън

 

Пейчо Кънев

 

 

Корица на книгата

         Сетивата ми работят по такъв начин, че щом доловят някой да казва „американска модерна поезия”, моментално мозъкът активира ушите ми. Но веднага след това, ако този някой добави „американската поетеса”, признавам, че ентусиазмът ми се смъква с един градус по ска?лата  на интереса. Да, за някои женски имена той остава непроменен, дори се изкачва още по-нагоре. Например такива, като: неземната Емили Дикинсън на първо място, изключителната Ан Карсън (която всъщност е канадка, но нищо), прекрасната Мери Оливър, Трейси К. Смит, Кей Раян, Рей Армънтраут, Мери Кар, Дебора Ландау, Наташа Третауей, Рут Стоун, Елън Браянт Войт, Ан Секстън, Елизабет Александър, Джори Греъм, Мая Анджелоу, Гуендолин Брукс, както и Силвия Плат с известни уговорки. (Това все пак е само една малка част от тях.) Повечето от тези прекрасни дами имат вкъщи на рафта върху камината наградата „Пулицър.” Защото са изключителни поети. Но отново с известни уговорки. Като Шарън Олдс например, която спечели наградата миналата година за стихосбирката „Stag's Leap”. Всяко едно от стихотворенията в книгата описва някаква неприятна черта на вече бившия й съпруг, който напуска поетесата след дълги години брак заради по-млада жена. Всяко едно от стихотворенията е изпълнено с нейното страдание и болка, и тъга. Интересно, би си казал средностатистическият читател на поезия, но той може би не знае кои са двата първи закона за писането, които научава всеки един поет още в началото на пътя си по белия лист и които никога не трябва да допуска да се появяват върху същия лист. А те са следните: „Никога не казвай на читателя онова, което той вече знае за живота” и „Никога не си мисли, че ти единственият човек на този свят, който страда”! Това е! А госпожа Олдс с лек жест ги е прескочила и двата. Резултатът? Отличената с „Пулицър” стихосбирка. Освен това самата тема е клиширана и експлоатирана сто и десет милиона пъти, (в такъв случай трябва да изнамериш друг подход, за да избегнеш баналността), езикът е муден, постройката – във формата на своеобразен дневник – също. За мен наистина е загадка как успя да получи тази престижна награда. Както е и още по-голяма загадка как по принцип суровите в предпочитанията си англичани й връчиха наградата на името на един от най-големите си поети - Томас Стърнз Елиът.
         Казвам това, за да направя известен паралел между наистина добрите поетеси, които споменах в началото и Шарън Олдс. Казвам това, защото тези дни попаднах на още една изключителна американска поетеса, наградена с „Пулицър” още през 2006 г. за поетичната си сбирка „Късна съпруга”, която не знам как съм пропуснал още тогава. Но тази неправда беше поправена благодарение на издателство „Фрост”, което ни я предоставя на всички нас, за да се потопим в красивите й страници. Тук следва да кажа, че преводачът Благовест Петров след преводите си на големите поети Тед Кусър, Били Колинс и Карл Денис, сега ни позволява да се срещнем на негова територия с една от гранддамите на съвременната американска поезия – Клаудия Емерсън и нейната „Късна съпруга.”
         Основната тема в книгата на Клаудия Емерсън е животът на Клаудия Емерсън, но както споменах преди това, тя не ни казва неща, които вече знаем за него, а ни плъзва по една крива, опасала нейната съдба и ни води по нея, докато разказва например за змията, която открила да снася яйцата си в чекмеджето с приборите, паяците и техните торбички с яйца, като фини, преплетени перли, плъховете, мишките, прилепите, къртиците, пчелите, термитите с тяхната кралица – един красив бестиарий. Промените в живота й, разводът, загубата на любовта – са разказани между другото, неусетно за читателя, така както трябва да е – без нравоучения, без проповеди и изповеди.
         Емерсън работи много добре с езика. В ръцете й той се превръща в сочна и гъвкава материя. Тя сътворява много дълбоки метафори, но доловими и с просто око. Ето един прекрасен и буквален пример за това.

 

 

МЕТАФОРА

 

Не разбрахме какво ни събуди – едва
             повяващ хлад, по-неуловим и от дъха ни.

 

Светът бе повит в ледена превръзка,
             къщата ни беше за прилепа затоплена

 

кухина, която вече може да не
             напуска. Изпищях да направиш нещо.

 

И ти го уби с метлата,
             свистяща във въздуха, ругаейки. Исках

 

да го направиш – докато не го направи.

 

 

         Емерсън е много по-архитектурна в словото си, отколкото артистична – тя обича да изгражда простичка красота, а не да се фука с някакви сложни силогизми, глупави алитерации и заплетени препратки към класиците. Историите, които разказва в книгата си лични, но са написани по такъв начин, че всеки лесно би могъл да приеме за свои, да ги изсънува, а и защо не – да ги изживее. От това следва, че освен всичко друго, тя е един много добър разказвач, който не се страхува да приобщи непоетичното слово в служба на поезията. Да, наистина, доста често стиховете й ми заприличваха на кратки разкази, на стихове в проза, но след последната дума, сигурен съм, че читателят винаги ще си каже – това е добра поезия! Тя не е като толкова много други стихоплетци, които усложняват занаята прекалено много, показват дълбоки, но ненужни познания по някоя съвсем отдалечена от конкретната тема наука или митология. Клаудия Емерсън няма да ви хване за ръка и да ви поведе по приказната алея към цветната градина, само, за да се окаже накрая, че там няма никаква градина, а тухлена стена. Следващото стихотворение е един много добър образец на това, за което говоря.

 

 

БИЛЯРД

 

Беше игра, на която бяхме заложили петдесет цента
             под изтощения вентилатор на тавана,

 

под вечната спирала на дима. Приглушени, мътни
             светлини просветваха в далечината. Бях изморена, но ти

 

настоя за още една, така че натрих с креда
             щеката – надупчената синя, почупена, надраскана.

 

За теб бе нещо обичайно
             да разчистиш масата, да не ми оставиш

 

нищо. Но аз си припомням лесния
             удар, който пропусна, и след това начинът,

 

по който и двамата го изследвахме, обикаляйки – понесли
             каквото между нас ми беше оставил.

 

 

         В момента търся дума, с която да успея най-добре да опиша поезията на Емерсън и мисля че най-правилната ще да е тази, която се появи в мозъка ми, когато за пръв път прокарах очите си по редовете й, а именно – еклектична. Точно така! Нейната поезия е еклектична. Точно като катедрала! Цялостна, монолитна, изящна, но въпреки това в нея са въплътени най-различни елементи, които обаче обогатяват, а не натежават. Словото й не е скала, а по-скоро мрамор, над който е работил Праксител. Стилът й на писане е простичък, изчистен, бавен, но самата тя се чете бързо. Това е достояние само на големите и можещи поети. Тези, които всеки ден, когато седнат пред листа, изваждат сърцето си и го изтръскват върху думите, разливат се в речта, размиват се със словото. Онези заради, които поезията съществува.
         В заключение ще кажа, че тази книга е една от малкото преводни книги с поезия, появили се на българския литературен пазар, на които трябва да се обърне внимание. Повярвайте ми, те наистина са много малко. Примерно колкото са пръстите на невнимателен шлосер. Затова потърсете я, питайте за нея из книжарниците, поръчвайте я от интернет книгопродавниците и след като я прочетете можете да я поставите в библиотеката, пъхната между обемистите и мощни руски поети. Те няма да се ядосат, а Клаудия Емерсън, като една истинска дама, ще се почувства изключително приятно.

 

 

 

---

 

Клаудия Емерсън. Късна съпруга. Изд. „Фрост”. София, 2014

 

Електронна публикация на 14. юли 2014 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]