Пейчо Кънев

поезия, рецензии

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

„Ние според мансардата” от Иван Ланджев

 

Пейчо Кънев

 

 

Корица на книгата

         Иван Ланджев е целият в тази книга. Леко помъдрял, възмъжал и добавил към поетичното си перо още повече майсторство. Наистина. Разликата с предишната му книга „По вина на Боби Фишер” (Изд.„Сиела”, 2012) не е чак толкова огромна, но е съществена. С новата си стихосбирка „Ние според мансардата” (Изд. „Жанет 45”, 2014) той ни показва какъв е най-правилният път за развитие на един поет, който изцяло е отдаден на своя занаят, или по-скоро, на своя талант. В този ред на мисли смятам Ланджев за достатъчно талантлив поет, който тепърва ще доказва своето поетично майсторство. Затова признавам, че сега с удоволствие чета почти тридесетгодишния Ланджев, но наистина нямам търпение да го чета, когато той е на четиридесет, петдесет, шестдесет години и много след това. Защото той израства по правилния начин. За автори като него въобще не важи прословутия синдром на „втората книга”. Никога не съм се и съмнявал, че втората му книга би била скок надолу. А точно така, както очаквах, „По вина на Боби Фишер” се оказа своеобразен трамплин, който му позволи да скочи още по-високо.
         Изчитам повечето от новопоявяващите се стихосбирки на литературния пазар и ми прави впечатление как голяма част от авторите им обичат да „вкарват” в стихотворенията си трактати и монографии за поетичното сътворение, за това как поета пише, как твори; виждам колко много обичат да ти доказват, че за да пишеш поезия трябва да имаш: а) класическо образование и б) да пишеш за гори и треви и птички; усещам колко много обичат да изпадат в софистицирани тривиалности. Но Иван Ланджев няма да ви предложи нищо подобно. Въобще няма да го видите как скача в баналностите, като в топъл басейн. Той се придържа към една простичка поетична истина, използвана и от великия Кийтс: „Красотата е истина, истината красота – това е всичко...”
         За да не бъда голословен ще спомена някои от стихотворенията, които ми направиха впечатление при първи, втори и трети прочит, с предварителната уговорка, че в тази книга отсъства пълнежът, който сме свикнали да виждаме при толкова много други поети, няма стихотворения, които са вкарани, само за да бъде „напълнена” книгата.

       

      Недоразумението

       

      Извини ме, че така отнемам ценното ти време (а какво ли 
      друго може да се прави с ценно време, aко и не се отнема).

       

      Извини ме, но успя ли да я видиш? Забеляза ли
      Марианската падина помежду ни и
      това гигантско многоточие над нея - 
      въжен мост, по който нито аз ще мина, нито ти?

       

      За онова, което стана, сигурно си има име. 
      Някой тънък познавач на всичко би го изразил: 
      как "нещо се е счупило", как неочаквано 
      с теб сме "заговорили на различни езици".

       

      А не сме. По-просто е. 
      Езикът си говори с мен
      през цялото това тъй ценно време.
      И знаеш ли, не сме те споменавали.

       

       

       

      Приблизителен сонет

       

      Ще бъде трудно да останеш същият,
      докато този град дълбае с пръстите
      навътре в оглупялата глава.
      Каквото си разбрал дотук, е чернова.

       

      На нощна лампа някой те преправя, пише –
      каква естетика в това да си излишен:
      сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
      Окото недовижда цялата нелепост.

       

      Нелепа е минутата до оня паметник, където
      между игли и песове си ляга кротко битието.
      От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
      отложена за вдругиден е кражбата на огъня.

       

      Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
      Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.

       

       

       

      Портрет на съпругата

       

      Тя се усмихва наистина, но човек 
      не трябва да се доверява на рекламите.

       

      Брадичката е задължително остра.
      Стръмният склон на претенцията
      продължава и по шията, 
      за да стигне до гърди, които
      сега се вълнуват напразно.
      Много скоро с тях ще се случи
      най-обидното: 
      естетиката ще стане етика, 
      красотата - предназначение
      и заедно с детето 
      ще се роди майката.

       

      Любовницата ще умре.
      Дори да се опитва, няма да е тя.

       

      Дали й е хрумвало като малка, докато
      кокетно разкрасява и усъвършенства 
      подписа си, че един ден ще го постави 
      редом с неговия (подписа на инженера)
      в прашна зала, от която даже слънчевият 
      лъч напира да си тръгне и дървениците 
      си търсят оправдание, за да излязат?

       

      Всички поканени са съгласни:
      грешката й бе, че стана вярна.

       

      Тя се усмихва, наистина.
      И тайно се преструва,
      че все още има тайни,
      но аз видях отвъд стъклото
      на очите й. Там беше ясно.
      Гардеробът, макиажът и
      екскурзиите няма да помогнат.

       

      Тя е омъжена жена. 
      Подобно гръмките заглавия на Ницше:
      тя е раждането на трагедията,
      залезът на боговете,
      тя отдавна не е весела наука, 
      нито утринна заря.
      Тя е за всички и никого.
      Но повече за никого.

 

         Това са само някои от тях. В „Ние според мансардата” има още много бисери, за които обаче ще трябва да се гмурнете сами и да ги откриете.
         А сега дойде ред на градивната критика, която се радвам, че в този случай е в съвсем минимално количество. Ланджев на места доста залага на играта с думи, а в определени случаи това поврежда структурата, дава един леко фалшив тон на музикалното звучене. Но след като съзнанието премине над тези дребни неуредности, поезията зазвучава отново със сила и красота. Отвътре. Именно това ми харесва в поезията на Ланджев. Той умее да накара едно стихотворение да се разтвори отвътре. Докато на повърхността, като че ли привидно нищо не се случва, в съзнанието лека-полека се задейства една имплозия, която изхвърля думите нагоре и до край дешифрира посланието. Това може на пръв поглед може да звучи много лесно, но е ужасно трудно за постигане и е достъпно само за добрите майстори на перото.
         Предните стихотворения са абсолютно доказателство за това, а поетът Иван Ланджев е точно такъв.

 

 

 

---

 

Иван Ланджев. Ние според мансардата. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2014

 

Електронна публикация на 06. септември 2014 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]