Пейчо Кънев

поезия, рецензии

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

„Раждане на снега” от Златозар Петров

 

Пейчо Кънев

 

 

Корица на книгата

         За разлика от по-голямата част от целокупното поетично общество има един поет, който не пише, за да гледа себе си как пише. Той не гледа в огледалото. Вместо това, погледът му е насочен към хоризонта и в същото време ниско долу, към детайла. Погледът на този поет е всеобхватен, а името му е Златозар Петров. Имено той ни представя новата си поетична сбирка, носеща името „Раждане на снега.”
         Тази книжка е много тънка, а в същото време е много тежка. По-тежка е от купчините романи, които напоследък излизат на килограм от издателствата и в крайна сметка – са изпразнени от слово. Затова няма да спра да повтарям, че поезията е гръбнакът на българската литература. Така е било и така ще бъде. Поетът Петров е едно от малкото доказателства, които приковават окото към бялата страница. Стихотворенията се нижат плавно едно след друго, а през сетивата на читателя преминава един галваничен трепет. Поне при мен е така. И за това си има причина, и тя е майсторското перо на поета. Златозар Петров разказва мъдро и не спестява нищо. Темите за смъртта, за детството, за носталгията, за израстването, за равносметката се смесват с онова първично чувство – любовта. Или, както по много по-добър начин го казва поетът в стихотворението си „Никога”: „Обратното лице на тъмнината е също тъмнина. Не си отивай.”
         Всички ние, четящите хора, разполагаме с едно малко апаратче в главите си, което създава нашето въображение. Именно чрез него ние можем да открием дали един поет разполага със собствен стил и колко голям е той. И както често се случва, при някои поети той се измерва с пипета, а при други с хиляди литри. Такъв е случаят при поета Петров.
         Един от големите полски поети в свое стихотворение казва: „След края на всяко стихотворение започва вечността.” Аз само бих могъл скромно да добавя, че след края на „Раждане на снега” в душата се настанява един всемирен покой, една човешка тишина, в която можеш да изхвърлиш всички часовници, да застанеш до прозореца и да си представиш как плавно се сипе снегът. Убеден съм, че всеки един от нас заслужава да изпита подобно чувство.
         Също така съм убеден, че отново и отново ще се връщам към тази книга, тъй както вече знам, че ще очаквам всяка следваща книга, която ще ни предложи този автор.
         Накрая бих могъл да споделя, че наскоро написах в една от социалните мрежи в интернет следното твърдение: „Колкото повече време прекарвам из българската литературна сцена, толкова повече заобичвам европейската, американската и канадската.” Книги, като „Раждане на снега” ме карат леко да преосмисля това.

 

 

 

---

 

   Златозар Петров. Раждане на снега. УИ „Св. Климент Охридски”. София, 2013

 

Електронна публикация на 05. март 2014 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]