Калин Василев

пътеписи

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

Manhattan, NY

 

пътепис за нестуденти*

 

Калин Василев

 

 

         */правим уточнението в началото, за да не се лишим и от трите групи студенти/ - приема се че българските студенти се разделят на три вида: „пътуващи” – те изчезват от българската география още с първата студентска бригада, след като спокойно са излъгали на интервютата за работа още в България, че отиват, за да пътуват, поработят малко /хич даже/ и да се върнат, за да завършат така безценното си образование, за което вече са си платили 2 изпита /примерно/ или идват на пресекулки в родината си, понеже тук е готино да се харчат американски пари или просто за динамиката на пътя; „пиещи” – да, има и такъв туризъм и вярваме, че не е нужно да цитираме весели истории, видове алкохол и коктейли и третият вид – „бъдещето на страната”/”изчезващи” – най-последователните, по-късно се оказва, че бъдещето си е избрало други герои, но може ли човек винаги да знае. Опитът показва, че най-весел житейски път изминават ония, които комбинират първите две решения. Добавям – Manhattan, трябва да се види на трезво. Ето защо прозорците на хотелите не се отварят.

 

 

         NY започна с телефонно обаждане от БНТ в един сутрешен ефир на „Дарик”, подозрително премина през куп уговорки с партньорите на „Голямото четене”, включително и странен семинар в Американския център в София, където се омешах със сериозни автори на съвременна литература, по-късно разбрах, че пътуването ще е изцяло под моя организация /и чужди пари/ – „понеже август е месец без интересни литературни събития в Ню Йорк”/ все едно, че на някой му пука за литературата, когато можеш сам да бръмчиш из Манхатън без речник и роуминг/, в един момент ядеш Полок малко над облаците и след това отказваш кафе в чаши като кофички от кисело мляко в Корейския квартал и все още малко те е яд, задето не отложи спането в 6 am софийско време, вместо лека вечеря в Little Italy. И ако минавате през Grand Central Terminal ако не попаднете на руска сватба няма как да не забележите един метал-гръндж-милитари азиатец с прическа гребен и кубинки точно пред входа. Прави силно впечатление. Особено ако чакаш мулатка-българка.
          Love the road. Така пишеше на една брошурка, в която една мацка в Париж сложи билетите ми./Ако кока-кола и кроасан на летище „Шарл Де Гол” не струваха 9 евро, щях да прегърна посланието, в останалите случаи пропускайте Франция или поне летищата им./
          Но всичко по реда си.
          Някой непременно ще те прецака. Тая игра мирише отвсякъде. В един момент всичко ще се оплеска и ще се окажеш много далеч и толкова безпомощен, колкото долари имаш в джоба си и няколко телефонни номера. Информацията, че отиваш сам до Ню Йорк и сам ще се наемеш да обикаляш забележителностите на Манхатън в първия момент ти обира част от добрата емоция. Кара те да мислиш, че хубавите работи не могат да изглеждат кофти само в началото. Ако съдбата ти е писана, в този момент химикалката е спряла и някой просто е драскал по листа. Положителното е, че студентите имат афинитет към лошите планове, защото могат да предложат още по-лоши. Обичат да преминават над океаните, защото по-късно океаните изчезват или просто остават оттатък дома.
          И ако имаше съмнения, те изчезнаха в първите минути на полета София-Париж. Усещането, че земята остава на десетки метри в секунда под краката ти е толкова тонизиращо, колкото късо espresso в Starbucks на Ave of the Americas, когато седиш до прозореца и виждаш млади момичета /повечето азиатки/, обути в rain boots, тъй като вече вали. Готина работа /за 2.75$ - кафето, ботушетата са по-скъпи/.
          Малко преди първото излитане се запознах с моряк и канадка. С втората познанията ни по английски взаимно се изключваха, така че: морякът отива в Нагоя, а аз все още изпитвах ужас от предстоящото летене. Единственото, което ти помага в такъв /и всеки следващ/ случай е самото излитане. Страхът от летене е абсолютен биологичен парадокс – всяка статистика показва, че летенето със самолет е най-безопасният транспорт. Питайте, която ви попадне стюрдеса и без това не са толкова дългокраки.
          Два часа и половина престой на летището в Париж. Без никакъв опит смело упътвам други, които се прехвърлят за следващи полети. Системата е проста, кофти е за писане, но табелките те въвеждат много леко от терминал на терминал, от гейт на гейт. Една руса джиджибайка, 17–годишна, от Ботевград, не вярваше особено на табелите и питаше за пътя до нейния гейт. „Ще живея една година в Ню Хемпшир, на някакви разменни начала с американци, учила съм английски, но много бъркам времената”. Времената и аз ги бъркам, но поне за летищата задължително трябва да се оправяш с „left” и „right”, както указват табелите.
          Заговорих се с алжирец докато чаках самолета за Щатите. „Зидан е алжирец – да, но Юри Джоркаеф е от Белгия, когато пътувам с децата си получавам главоболие”. Нормално, малките американо-алжирчета тичаха така енергично, че ако не беше забулената им майка със сигурност щяха да отпрашат към пистите или поне да посетят някой съседен терминал.
          7,45 часа път до NY, връщането е един час по-кратко, понеже тогава ветровете ни идват гърбом. От тая екстра се ползват и спринтьорите. Започва да ти се приспива и същевременно виждаш, че слънцето е далеч от залеза. Пътуваш назад във времето, това е някаква далавера и вече съм го писал, но пак може да се обърне в някакви пари /естествено ако не се връщаш, де тоя късмет :)/. При дългите полети почти винаги попадаш на мониторче в седалката пред теб. Имаш един час да му извадиш душата, да прегледаш игрите, филмите, музиката и научно-популярните филмчета и накрая то пак работи. Свинщина – за 630 евра за четирите билета, все някаква мръльотия трябваше да понесат френските аеролинии. Но машинките останаха здрави. В самолетите по някое време слагат храна в зависимост от продължителността на полета. В този случай подносът беше пълен. Ядеш докато гледаш в монитора, не, това не е вреден навик, всички така правеха. В един момент отварям поредното пакетче триъгълно френско сирене и отхапвам – странен вкус, погледнах французина до мен. Каза, че това е било парчето масло, но за масло спомена „бетър”, което ме измъкна от конфузната ситуация. “Your butter is better, than your cheese”. Не се обиди, но не се и усети, че го бъзикам за гласните.
          Много сериозна гледка, 22:00 часа в небето над Ню Йорк. Светлините са безкрайни. Слагаш ръка на кръглото прозорче и цъкаш на английски. „И това имате, браво”. Французинът до мен разбра, че разпространявам някакво удивление и се поизправи от седалката си, погледна навън и каза „Красиво е”. След това затегнахме коланите и кацнахме още по-меко и от първия път.
          JF Kennedy – летището е огромно, без съмнение Кюстендил може да му е квартал. Излизането от летището си е процедура, нищо че не се прехвърляш на следващ полет. 11 септември, усеща се, снимки, отпечатъци, някои леки въпроси, /„ей, пендел, по-леко с багажа ми”/. Тук е 23 часа, но в София е 6 сутринта, умората е повече от явна, не искам да си виждам образа от задължителните снимки за службите.
          Ако на JFK не те чака никой /моят случай/ това сигурно ти е изписано на лицето и таксиметровите шофьори те надушват и ти предлагат услугите си. След като отидох до колата на един таксиметров шофьор /за да види какво пише в таблицата с курсовете/ получих оферта. 87 $ е сериозна изненада, ако в интернет си прочел, че стандартната цена за такси от JFK до центъра на Манхатън е 45-55$. „Не, не, ще си хвана автобус или друго такси”. Отговорът беше, че след 22 часа няма автобуси /лъжа/, а часовникът ми показваше френско време 5 ч сутринта. Огледах се за други таксита. Няма такива. „Ок, 87 $ и нищо повече”.
          Умората от дългото пътуване и часовата разлика не ти дават добри идеи и те карат да взимаш бързи решения. Шофьорът е едър мелез между латина и негър, над 100 кг, таксито не е познатата жълта кола, а някакво умалено черно „лимо” /сигурно идва от лимузина, но няма нищо общо/. Има сценарий, при който шофьорът е с недорби намерения и вместо да те откара на 45 км до хотела ти, те вози до друга дестинация ошушква те и те пуска да си дириш късмета в страната на неограничените възможности. Когато спря пред моя хотел видях, че пише бележка за 120 $ и забравих умората. Реших, че вече съм на своя територия и започнах кавгата – „Ние говорихме ли, че накрая няма коментар на 87$, така, какви са тия 120$, давам ти сто и чакам 13”, “it’s a tip, man”, „няма тип, няма бакшиш, нормалната цена е 50$”. Седи и мълчи негърът, прибра стоте долара. В следващите пет минути се разпалвам и договаряме 95 $, вместо 120$ и пак оставаш с чувството, че още първия конфликт на чужда земя си го загубил. Проверих я тая работа на рецепцията в хотела – за 70 $ те возят жълти таксита, за черните лимо-та тая цена е логична, не са ме метнали, значи. Качвам се в стаята, на 14-ия етаж. В България, рядко се живее в нещо над 8 етажа, а тук си в подножието и даже гледката е в прозорците друга на сграда.
          Закуската е безплатна и е между 7 и 10 ч. Логично е да се акцентира на нея. Ям бавно и сънено, корнфлейкс и мюсли, кафето е в големи чаши, йогуртът не е кисело мляко и е в кофички от 100 гр, но е добър десерт. На никой не обяснявам, че аз идвам от страната на киселото мяко, тия тъпотии сигурно някой друг българин ги е обяснявал. Говоря си с една испанка. „Трябва да се обадя до Европа, не си правих телефона на международни обаждания, разбираш ли”. Разбира, но ако в часовете по английски, не ти трябва на всяка цена английски език, когато си сам в Манхатън си е направо задължително. „Иди при корейците”. Тая нещо не ми схваща английския, втори опит. “Do you know where is Bulgaria?”. „Иди при корейците, ще ти продадат ваучер, с него ще звъннеш от стаята”. Хотелът ми е в Корейския квартал, но това го установих на втория ден. Отначало само симпатизирах на младите азиатки. Все миловидни и с неопределима възраст. Тия хора сигурно не остаряват. Малко са нисички, но имат един чар, който сериозно ги отличава от мацките от Перник, Разлог и Хасково / виж в последния не съм бил, но да презумираме/. Сещам се за една песен на Ъпсурт – „Искам твоето тяло”. Много тематична. Нахълтах в един „coffe shop”, както ме упъти портиерът и обясних системата накратко. Дадоха ми хартийка с кодове за 2$. С нея от стаята се обадих на роднини в България, че всичко е наред и започвам обиколките. Закъснял съвет – внимателно гледайте кодовете, апаратите са изправни.
          На една от закуските се получи много добре. Кафенето на партера на хотела е претъпкано от националности. При мен за място пита някакъв странен негър. Ларж човек дошъл е от стаята си направо по пижама и джапанки. Ама шарена пижама - сто цветна, и четириъгълно кепе. Казах му „имаш хубава пижама”. Изгледа ме доста странно, а след пет минути със същите дрехи продължи от кафенето навън.
          Манхатън мирише. Първият ден мирише непоносимо и търсиш причините – City-то е разделено на националности и сякаш всяка една се рекламира с манджите си /Корейския квартал и повечето надписи са директно на техния език, Little Italy, по-нататък Бразилия, и т.н./, после забелязваш шахтите от канавките, които също имат специфична миризма, ресторантите, независимо къде и на коя култура са пак искат да те попият с острите си ухания, непременно си помисляш, че и негрите миришат, няма да давам становище и заедно с това с повечето хора миришат на скъпи парфюми и вероятно това е някаква микростена спрямо външните миризми. Но това е само първия ден. Първата вечер в асансьора споделих на една американка, че ми мирише града и тя се засмя, каза ми това, с което се съгласих на следващия. Свикваш и спира да ти прави впечатление. Абе, Америка си е Америка. В България една работа като замирише...
          Има някаква местна теория, според която ако не кажеш поне две приказки в асансьора най-вероятно не знаеш езика. Тук ако тръгнеш да се обясняваш в асансьора, по-сигурно е, че занапред ще отбягват да се качват с теб.
          Първият ден е по-кратък. Отдавам го на адаптацията и храната. Empire State Building, не им стигат останалите небостъргачи, че и тая работа, 460 метра. Половин километър по вертикалата. 47 долара и няколко часа чакане, гледката е „алеле майко”, не съществува и математическа вероятност да застанеш на по-висока градска атракция/ и „Бурж ал Араб” отстъпва със стотина метра/. За протокола стилът е Арт деко. Но има още 4 по-високи сгради в света, тази просто е най-известната.
          Втората по височина сграда в NY е Chrysler. Строителството е без аналог в Европа. По-късно имах лек, почти културен спор с едно момиче за чара на града. Тя даваше примери с Виена – „там е или помпозно, или монументално”. Много готин израз. Трудно може да се каже, че в NY има помпозни сгради, но внушителни и сякаш, за да объркат самочувствието на чужденците – със сигурност. Сградите отначало снимаш с увиснало чене и се чудиш кое е точното място, така че да я хванеш цялата без да режеш етажи на дисплея. Трудна работа. А тази коя е. Имате ли нещо против да ме снимате пред входа, ако хванете и надписа два пъти по-добре. Перманентно попадаш на други туристи, за местни отдавах тъмнокожите /и не всички/ останалите помежду си говорят на други езици / и ние сме учили това-онова, въобще не ми пробутвай италианския си/. Спират ме две жени видимо европейки, на практика испано-говорящи, Латинска Америка. Питат: Times Square? Това им беше английския. Ок, упътвам ги на английски и соча с пръст по картата, доуточняващите въпроси ми задават на испански. Аа, така нема да се разбереме. Do you speak English?, No, no English. Става ясно, че не говорят, ама разбират. Още веднъж обяснявам, кимат и виждам, че тръгват в правилната посока. Да приемем, че на втория ден можеш да упътваш. Колко да е голям Манхатън - 87 кв.км.
          Наистина Times Square е атракция, всичко премигва в царството на електрическите рекламни пана. Има дълга история за това как са еволюирали тези рекламни пана. Но както и да ви я разказват е добре да сте там и ако ви угасне апаратчето за батерии, купете си, две са 5 $, снимките после се изплащат. Аз така направих, че и няколко клипчета, докато пресичам улиците. Повечето са еднопосочни и ако няма автомобили пресичаш на червено пред очите на полицаите. Ходи и им кажи на американците, че тая демокрация ще ги съсипе. Рядкост са светофарите в Манхатън с три цвята. Червена длан и зелено човече. Ако няма автомобили – давай напред. На един австралиец, с който бръмчахме до Статуята на свободата му обяснявах, че ако в нашата столица пресечеш на червено си мъртъв, и на зелено също може да те премажат, но на червено си сигурен пътник. Той се посмя и отвърна, че в Бризбейн уважават пешеходците. Абе не ми обяснявай много – мисля си аз, във внезапен патриотичен момент– първите ви заселници са затворници, а първите жени – от европейските бардаци. Но иначе интелигентен човек – бизнес анализатор, запален фен на мартонското бягане и с това идване е решил да започне да обикаля света и да се пуска където има маратони. Българката, с която се намерихме на третия ден реши, че тая идея си заслужава. Казах й „за мен тоя е луд, но не му го превеждай”, тя веднага му го каза.
          В метрото е страшно горещо, най-малко с 10 градуса по-топло отколкото на повърхността. Пълно е с неуспели музиканти и навсякъде ти продават минерална вода с надпис „Poland spring”. Интересно какво мислят поляците по тоя въпрос.
          През втория и третия ден ни захлупи някакъв storm, но въобще не е буря, а просто не спира да вали ситен дъжд. На мен това ми дойде дюшеш – най-малкото миризмата веднага изчезна и не беше толкова задушно. Местните мацки тоя дъжд ги караше да купуват rain boots, което за мен си е чиста глупост. Гумени ботуши до колената, при така стройни крака. Дори не взимам под внимание, че роклята може да струва майка си и баща си. В моята страна ластиците на гащите на жените се подават отвсякъде и това в никакъв случай не е случайно. Бг жената може да дава лека асоциация със запазен зелен москвич, но гащите най-малкото се загатват, а краката са в цял размер. Дъждът в NY има още една екстра – масово се купуват дъждобрани, по правило жълти. На едно кръстовище реших, че е назрял моментът и аз да си взема един. “Poncho”. Не пончо, бе човек, дай един жълт найлонов дъждобран. Пончо, така се казват. Добре, че ви знам езика, та няма обърквания. Но това с ботушите не съм съгласен. Крака за показ в гумени ботуши, готов съм да споря. Както казваше една съседка – „за тая круша ще се лее кръв”.
          Museum Of Modern Art /MoMA/, Metropolitan Museum Of Art, Museum of Natural History. Честно – последният ме впечатли най-много заради скелетите на динозаври. И другото изкуство си го бива, но като им видиш физиономиите и удивлението, с което по 15 минути стоят някои посетители срещу една картина, разбираш, че въобще не си от тях. Съгласих се с повечето коментари тук, в България, на снимките „ето то се вижда тук има пойнтизъм, а ето тук се личат контурите на конска глава, а, върни, върни малко това е Рембранд, ее страшна работа”. В MoMA исках също да мина със студентски билет „аз съм студент, дайте ми студентски билет”, „добре, покажете си студентския документ”. Ясно 32 $, но изкуството иска жертви. Ако снимате в музеите първо си изключете светкавиците. Изразът е without flashing и в първата секунда си помислих, че искат да си махна memory картата. Иначе снимай на воля. На едно място в metropolitan можеш да си напишеш името на стена и това никой не ти го брои за цигания. Имат си една стаичка, слагат ти линийка на главата и на това ниво ти пишат името. И аз се разписах. Най-високите и най-ниските остават в историята, останалото е име върху име. И няма кой да мине и да почисти.
          В NY все oще е жив лозунгът на битниците „Родени сме уморени и живеем, за да си почиваме”. Не е повсеместен, но последните чужденци са го донесли.
          Central park, много е красиво, рисунка. Тук никакъв евтин хумор не минава за описание. Мисля, че тия паркове спасяват нюйоркчаните. Извън тях застрояването е меко казано гъсто и със страшна височина. Но вътре е оазис – езера с лодки, байкъри, ролери, триколки, алеите изглеждат ежечасно поддържани. Не си и помисляш да хвърлиш хартийката от сладоледа в тревата. И тук единични туристи снимат на поразия. Не съм предполагал, че някога ще снимам градски парк заради самия парк. Ако беше обратното сигурно нямаше да е известен като Central park. Може би трябваше да питам някой местен дали е чул за „Borissovata gradina”. На една пейка, на изхода имаше клошар с картонен надпис и обърната шапка за подаяния. На картона пишеше „защо да лъжа - имам нужда от евтино чукане и редовна бира”. Предполагам, че изкарва някой долар и заради хитро разместените прилагателни.
          Statue of Liberty. Когато на третия ден чаках една българка пред Grand Central Terminal, имах твърдото решение, че трябва да стигна до Статуята на свободата и тя ще е моето оръжие за това. „Статуята ли, тя не е толкова забележителна, ходи ли в някои музеи, статуята е една купчина камъни”. Разбира се, че отидохме /между другото тя държеше, че терминалът е атракция, но номерът не мина, има някакъв ефирно изрисуван таван и толкова/. Не вярвайте на оценките на хора, които живеят там от шест години. Статуята е перфектна, бонус емоция е, че се стига с параходче. Последното е в 16:30 ч. ние стигнахме в 16:22, заради малки промени в метрото. Статуята е зелена, това ми е единствената забележка. Преди това, докато гледах сувенирите си мислех, че тука маркетингът им куца и си взех няколко в цвят металик. Но наистина е зелена. На повечето картички я показват като светлосиня, пак опит да оправят мърльотията, но символиката е важна. Любопитно е, че Ейфел и тук има пръст, архитектът е друг, но французинът има принос за здравината на статуята. Преди да се качиш на параходчето за статуята минаваш през проверка, горе-долу същата като преди да се качиш на самолет. Сещам се, че тъкмо на парахода ми свършиха батериите, никой от останалите нямаше свободни, и когато все пак намерих с доволно изражение казах на австралиеца на чист български „Успях, намерих батерии” и го тупнах по рамото. На острова на статуята и без батерии. Ае, без ебавки.
          Ground zero и Wall street са близо едни до други. Първото е известно с това, че там беше Световният търговски център - кулите близнаци, които бяха разрушени на 11 септември. Сега се строят паркове на това място. Също се счита за атракция. Wall street са няколко сравнително тесни улички включително Стоковата борса и статуя на Джордж Вашингтон, малко преди това е статуята с бика. Със сигурност в близост е имало и други забележителности, но идва момент, в който краката ти омекват и влизаш в Starbucks /какво чудесно име/. Мацката пие кафе със соево мляко, австралиецът идва от близка книжарница с книга за маратонско бягане, аз седя на портокалов сок на 200 метра от Wall street. Това са готини моменти и човек не трябва да анализира нещата, седиш си и просто си цоцкаш. Това е друго място не си местен, както е с почти всички останали. Улиците са пълни с туристи, местните са в интернет. У дома е обратно – местните са в интернет, а туристи няма. Хубав сок за 4$. Кафенето е тихо и на някои маси млади момичета си пишат домашните. Какво ще кажеш да се омъжиш за мен? Никога не съм знаел как да изразя желанието си да остана трайно в Ню Йорк ако на следващата вечер е полетът ми за България. Има такива ундурми от тук „хвани си някоя местна и ще се оправиш в живота”. За тая версия трябва повече време. Ако бях опитал щях да съм по-достоверен. След 3 минути кафенето затвори. Значи все пак съм имал възможност да дам три бързи предложения.
          Решихме /аз, българката, французойка и австралиеца/ да вечеряме в Малката Италия. Беше около 00 ч. /7 сутринта софийско време/, стигнахме с кола до половината път и аз се предадох, казах им да ме оставят някъде около моя хотел. Местното време те хваща за гушата в най-неподходящия момент. Няма как да не си легнеш поне малко преди обичайното време за ставане. Естествено, че сега малко ме е яд.
          Последен ден. Багаж и светкавични обиколки през по-близките забележителности. JFK в 23:20. Аа, тоя път никакви таксита – резервирах си shuttle, рейс, който минава през хотелите и събира хора за летището. На тая екстра ме отвори една млада рускиня от рецепцията на хотела. По-точно две. Втората качи заявката в интернет. Но подходът беше много важен – „Виж, ти си рускиня, аз съм българин”. Наистина странно изречение, но свърши чудесна работа. Докато чакам шатъла, минава такси ”за летището ли сте”, ме пита – „JFK”, “ok, 45 $”.Сори, човече, вече съм платил 26 $ за бусчето. Мисля, че вече съм предубеден към таксиметровите шофьори.
          Най-кратката нощ. Нощният мрак приключва за 2-3 часа. Времето по часовник се удвоява, пак заради часовата разлика /майка й стара/.
          6:30 ч. път до Париж, 6 часа престой там. Французойките от кафенетата по летището не говорят английски. На една предлагам да се разберем на немски. И това не знаеш. Значи си с връзки тук или политиката ви е на принципа „брилятна изолация”.
          Още 2:30 ч. път до София. Тръгнах в 23:20 ч. и пристигам в 22:15 ч. на следващия ден. Преспивам в „Студентски град”. Малък купон?, глупости - утре всички са на работа. Не умеете да си разпускате ! И корейки няма тук, къде дойдох?
          До Кюстендил се прибирам на цената на билета с жандармерист. Продава боксониера от общежитието до бившия камгарен завод. Ако някой се интересува да ме потърси. Аз съм човекът с комисионната.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. януари 2010 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]