Калин Василев

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска проза

 

Скъпа Лулу, в понеделник...

 

Калин Василев

 

Светът се вижда по-добре
от височината на маса,
върху която танцуваш.

 

         Все едно, че не ни чуваше, че не му говорехме, че не беше следобяд, събота, навън, срещу слънцето. Гледаше през нас, може би виждаше мърдащите ни устни, може би големите ни тела, надвиснали над него. Нас. Ние - малките навъсени човечета, които непрестанно, нескончаемо, не само в съботите, навън срещу слънцето, му говорехме да спре да се занимава с абсолютните си невъобразими глупости. Почти едни и същи вече години наред, и не е толкова малък, че да ги върши или пък да ни слуша, пушейки цигарите си мълчаливо с малката си обла глава. Трийсет и две или не, трийсет и три годишен, толкова години от раждането му насам, години, в които беше живял глупаво, нерационално, повтаряхме му, през воднистите му жълто-кафяви очи. Спри се, чуваше, без да слуша, или пък слушаше без да разбира напълно, и в никакъв случай не се повлияваше в идеите си за бъдещето, повлияваше се в отношението си към нас. Ония, които смятаха, че са мъдри, силни, непогрешими или пък си мислят, че бъркат допустимо, или пък с цел, с идеална цел, благородно. Колкото повече говорехме, толкова повече той се смаляваше. Сякаш утихваше и отичаше под масата, краката му омекваха и го скриваха, гънейки се под масата, ушите му се опашкулваха и не чуваха, и сякаш само очите му играеха прекрасно театъра, че ни чува, вижда, приема, съгласява и смята да се промени. В това го биваше, ненадминат беше да изчезва духом, да се скрива в дима на цигарата си, да ни гледа с премрежени очи, да вижда дърветата зад нас, да усеща забравения от нас вятър, да следи с периферията на очите си подскачащите наоколо врабчета, да ги храни с тъжните си очи. Да потърква измръзналите си пръсти, да се оставя на лъчите на спрялото слънце, да отпуска врат. И същевременно да изглежда достатъчно сериозен, адекватно на думите ни.
         Разбирах го. Не, не го разбирах. Но това ми допадаше, този вид характери, стига да не са ми роднини, да не спят някъде наблизо и да не са ми повече от приятели, с които мога да пия лицемерно кафе, без да ми личи, че го презирам. И на всичкото отгоре да смятам, че съществото му е уникално. Бяха малко такива хора, наистина малко. Общият им брой сигурно би уплашил всекиго, но в проценти и пропорции бяха малко, малцина, малцинство. Малцинство от прекрасни странно-необясними хора, на които да им подавам диктофона, те да не се сърдят и да изсмуквам щедро историите им. Тях да описвам, да подписвам под героите си, да ги цапотя, да ги правя анонимни, да им давам прекрасни качества, защото ги заслужават.
         Обичам тъгата му, които останалите не разбираха, онази, в която потъва рано сутрин, в четири през нощта. Тогава часовникът прозвъняваше, тихо се скарваше с брат си, отиваше в кухнята и вареше първото си кафе, изпиваше го бавно, мълком, в банята. На изгасена лампа, когато тихо плачеше в тъмнината. Толкова рано сутрин, кой би могъл да плаче - в четири сутринта, допиваше кафето си, миеше лицето си, някаква тиха молитва в мрака на банята. Беше прекрасен, неназован герой на тъжното ни време, когато няколко часа по-късно други щяха да слушат Горан Брегович и да изсипват пепелника си. След това той отиваше до работата си, пътьом пиеше второ кафе, помагаше да се натовари бусчето му с хляб, топъл, мек, вкусен, приличаше на пролетта, на детството му, под ония праскови, на село, голямата трева, бръмчащи насекоми, източното слънце... докато не се напълни буса, петстотин топли парчета хляб - да пътуват към столицата, до там ще станат студени, невкусни и това го натъжаваше, и това, и не само. След това се качваше в тихия автомобил, тогава още беше без касетофонче. Отвратително тихи утрини, когато светът спи, улиците са пусти, а ти ги сечеш и си сам, и колата е тиха, гладкия асфалт, сутрешния хлад, който те населява.
         Той обичаше кафето при барманката на първото кафене в следващия град, нечистата й престилка, сварваше я винаги отвън, да мете, очакваща го, да каже, „едно силно кафе, колко е часа“, прекрасно знаещ колко е. Да отпие веднъж загледан в лицето й, втория път в ръцете, които вече мият някаква чаша и третия път в колата, мислейки за нея. Дали може да я обикне, дали, може ли да мисли за друга. Някаква друга, не онази, дето и денем, и нощем го настигаше. Вчера пак спира буса пред старата квартира, пита хазяйката, мразеше момичето и пак мислеше за нея, пак разпитваше за нея. И после продължи по пътя с празната машинка, без хляба, студения хляб беше продаден.
         Сутрин дори качваше пътник, онзи пътуваше до столицата. Ако не плащаше, нямаше да го качва, знаеше го безкрайно добре. Тих, с лютиви от недоспиване очи, търкаше ги бавно и ако кажеше нещо ще е някакво съжаление, че отива на работа, а пък семейството му сега спи, ще закуси, ще се изкъпе, децата му ще отидат на училище, жена му на работа, котката ще се излежава на терасата. Вечерта ще се върне, ще се опита да поспи, съседите отново ще започнат своята кавга, не може да се спи ще си каже, и на него ще каже, всяка сутрин ще му казва. Няма да е станало и седем часа, няма да са изминали и трийсет минути и отново ще му е втръснал с повтарящата се история. Дали да не го остави някъде на пътя, да му отвори вратата и да му каже, махай се досадо, още повече ме потискаш. Ти не си присъствие, ти си негово отрицание, всяваш самота и хлад, тревожност, искам да те няма, теб, жена ти, твоите деца, и знаеш ли, радвам се за съседите ти. Но никога не го прави, изтърпява го, слуша брътвежите и се радва когато сутрешен дъжд ги заглушава, обича да следи движенията на чистачките и глупакът да мърмоли своите неща, пътят да заспива под гумите, хлябът да изтива в задното помещение и той да забравя, за нея, за парите, малката стая, в която вечер ляга, сутрин става, проклинайки света между двата момента, да изчезва в дъжда, забравящ и незабравен.....
         7:20 - досадникът слиза, вежлив е, благодари, плаща, утре ще минеш нали, пита знаейки добре, всичко знае добре и дори себе си оттегчава с излишните си въпроси. Камен е камен, приема парите, пестеливо му пожелава лек ден и бързо го забравя в трафика на деня. В тайните намигвания на сфетофарите. Магазин, втори магазин, няколко такива подред. Товарът намалява, светлината се прокрадва все по-настойчиво. Към края дори трябва да свие към квартала на дъщерята на собственика. Малката мазнюшка учи медицина, последният път беше в нейната си кола, с някакъв тип, тип пич. Добре сложен, не като него, висок, облечен скъпо, сам знаейки колко пари има върху себе си, за да премерва самочувствието си по цената на дрехите.
         На нея оставя всеки петъчен оборот. Срещата е в последния магазин който зарежда, малък схлупен кварталски, тя е там с колата си, понякога с момчето, а по-често не. Мълком прибира парите наясно как ще ги похарчи, пред кого ще мери новите си дрешки, кой ще е магазина.

 

         Хилав ден. Не беше уморен. Товарът вече беше разпределен, всичко е на мястото си, дори свърши по-рано. Събота следобяд, стоеше на паркинг в краен квартал незнаейки как да продължи деня си. Същите познати безименни дни, в които едни се раждат други си отиват и всичко си стои мирно и непипнато сякаш нищо не се е случило. Цялата тази еднаквост и статичност на времето и дните, която се опитва да те засмуче. Бусът не се насочи веднага към покрайнините, изниза се безшумно към центъра. Там в широкия център бачкаше друг тип, друг един приятел, слаб като него или не съвсем, на строеж, защо да не мине да го види, да не си разменят няколко думи, да изпият едно кафе, да разчупят малко деня, да се изтръгнат от коловоза му, да обърнат гръб на всички залези.
         Знаеше от къде да мине, с колко, как да кара, какво да очаква, кого, и как ще е облечен другият. Знаеше и обекта, на който работи. Намери всичко търсено и очаквано. Росен беше в стриктен оранжев гащеризон, с каска, строителни обувки - всичко онова, което не носеше в общия им роден град. Имаше и столична походка, съвсем несвързана с работата. Походка, която не искаше да губи носителя си сред тълпата с извинението аз съм строителен работник, виждате оранжевия ми гащеризон, мръсното лице, уморени от ранното ставане очи. Не - беше столична походка. Но говора не беше променил. Росен се откъсна от работната група с обяснение, че ще види за няколко минути един приятел, ще пие кафе с него и ще се върне.
         Росен май не му наливаше много акъл. Не показваше праволинейната си философия за разумен живот. Не искаше да му вреди с идеите си, да го занимава със своите предпочитания. Може би не го уважаваше много, но не му и досаждаше със съвети. Знаеше, че Камен умее да се скрива когато идват думите към него, затова и не му пращаше своите.
         Кафето беше хубаво, скъпо, с хубави сервитьорки, със съответните им къси полички на карета, които те задължават да оставиш бакшиш над лев, мъничка усмивка, понякога закачка, ефирна, допустима, след няколко дни пак да се върнеш и постепенно да станеш редовен клиент. След това да си зачислен към някоя от раираните полички и винаги една и съща да те обслужва. Една такава ни приближи докато се настанявах в големите им оранжеви канапета, всяко с екзотично растение до него, незнаещ какво да си поръчам. Наистина беше събота, съботен следобяд, слънцето се сниши в краката ми. Росен каза голям ром, а аз малък, с лимон и лед. Поличката мълком се завъртя, но очите ми останаха на непроменено място. Вече дължах над лев бакшиш и средна усмивка. Росен работеше за симпатични пари тук в столицата, а те сравнени със заплатите от където идвахме бяха просто чудесни, малка приказка, случваща му се веднъж месечно. От тази приказка той често се откъсваше тук, сред хубавите им кръчми, с по-стари сервитьорки, а на щатните им певци лепеше банкноти със средно съдържание. Веднъж на една певица понечи да остави двайсетак между гърдите, но беше посрещнат с думите, че тя не толерира подобни маниери, защото била "артист". Той не го разбра съвсем и тръгнал да си отдръпва ръката с парите, но тя съответно я върнала. И сега имаше двайсетачки в джоба си, но наоколо едва ли имаше актьори. Харесваше ми да сядам с него някъде, независимо къде, да пия нещо, независимо какво и да си говорим нещо, без значение какво. Да изтървавам с него маса време. Той просто умееше с поглед да ти казва какво ти пука за това или онова и защо въобще да ти пука, някой ти говорил глупости или пък ти сам си се наговорил срещу себе си.
         С поглед, не със думи, след това поръчвахме. Няколко рома, после водка с ябълка и по едно време неповикана дойде същата раирана поличка.
         - Господинът на далечната маса ви черпи едно и би желал за секунда да отидете до неговата маса.
         И такива моменти ли имаше в съботните следобеди. Наистина, някъде през три маси добре облечен тип с няколко също добре облечени едри мъжаги поглеждаше насам. Седяха в подобно на моето оранжево канапе, с екзотично растение до него в скъпа саксия, раззеленено и то подоно на всяко друго наоколо вероятно не миришеше, само скъпеше поръчките ни с вида си. Реших да видя с какво съм предизвикал черпенето, още повече че имах усещането, че ако не отида аз, някой ще дойде насам да потвърди желанието на бъда видян.
         Когато приближих усетих нещо обидно - ехидните усмивки по лицата им. Затова пък аз продължавах с растящ интерес да се приближавам към тях. Бяха трима, по-ниският седеше в средата, а другите двама, най-вероятно негови охранители, не напълно отпуснати седяха в двата фотьола успоредни на късите страни на малката масичка. Поканиха ме да седна при тях, приех но с уговорката, че ще е за малко тъй като съм оставил приятел на предишната си маса. Пратиха сервитьорката да му отнесе два пъти това, което пиеше в момента.
         Казусът беше интересен и след усмивките им набързо ми разясниха с какво съм предизвикал интереса им. Наистина едрите бяха бодигарди, а пък аз удивително приличах на шефа им. Имахме няколко незначителни разлики, но общо взето приликите ни с голямо преимущество надделяваха. Да, странно съвпадение, потвърдих аз и реших, че едно черпене по случая е достатъчно за повода, обърнах се към масата си, но бях спрян с думи. И в думите се четеше скорошно предложение. Баровеца каза, че можем и двамата да спечелим от тази случйност, попита ме с какво се занимавам, семеен ли съм, доколко съм ангажиран и дали искам срещу някакви кратки ангажименти да изкарам добри пари. Моята словоохотливост в случая си имаше две причини - първата беше няколкото чашки ром, а другата беше предложението за пари. Споделих му накратко какъв съм, какво работя, какво пия и че приятеля ми продължава повече от десет минути да е без компанията ми на далечната маса.
         Предложението му беше нереално и аз в колкото й добро настроение да се намирах, му казах, че се радвам да се запозная с двойника си и решително станах от масата, а онзи извади голямо парче пари захванати с ластик. Увери ме, че част от тях ще бъдат мои ако реша, че мога да му дам малко от времето си....

 

         Дните вече миришеха по-различно, чувствах се по-леко, ставах по-късно, по-бодър, по-усмихнат, пак малко объркан, но от други обстоятелства. Всъщност парите си ги биваше, мисля, че ми потръгна, малко циркаджийска работа, но парите бяха добри, не се натоварвах, не ми правеше впечатление, когато трябва да смразявам някого или да уволнявам друг. Да карам останалите да бачкат за мен е нещо, което не бях изпитвал, едно ново усещане, което възпитано като малък ром с лимон опиянява и го обикваш дори и без раирани полички наоколо. Дори ми беше зачислена любовница. Всъщност неговата любовница сега беше моя. Странно съвпадение, съвпаденията взеха да ми се струват вече обичайни - тя ми беше съученичка - Люси - с която четири години седях на един чин по математика. И на нея не й беше провървяло преди да срещне шефа ми. Онзи когото сега замествах, преструвах се, че ръководя бизнеса от първо лице. Другият беше уморен, уплашен от заплахите на конкуренцията и загрижен за бизнеса си в чужбина. Аз бях податката на съдбата, която трябваше да поеме щафетата. Да я поеме от първа ръка. Малко на брой хора знаеха за размяната. Сега аз бях псевдоръководителя, бизнесът беше концентриран в мен, в моите решения. Те, разбира се, бяха подсказани от мениджърите и съветниците ми, но май дотук животът, който си бях избрал ме беше научил достатъчно добре да влизам в роли, да изчезвам, да се появявам.
         Разменихме се - той стоеше някъде в Латинска Америка, а пък аз тук дърпах конците. Другият казваше кои и колко силно, кои да режа, кои да наставям, а аз изпълнявах. Цената беше да се потопя в скъпия му живот, да черпя от лукса, хубавата любовница - Люси, скъпите ресторанти, коли, почивки, хотели, да имитирам другиго и да движа делата му. Бързо успях да покрия старите си дългове, смених си местоживеенето, говора и маниерите, вкусовете и приятелите. Целия етикет на живота си, сложих друг направо отгоре му. Старият не посмях да изтрия, за да не повредя стоката, върху която стоеше, сиреч мен.
         Лулу си я биваше. Средиземноморски тип момиче, мургаво, с хубави бели зъби, добро чувство за хумор. Тя прие размяната. Дори я прие като поличба за късмет в живота й, нали ме познаваше. От нея преписвах теоремите заедно с доказателствата им на контролните. Крадях от езика й, заедно с лафовете четири години. Тя много ми помогна да вляза в кожата на онзи преди мен. Уважаваше ме и за мен беше това, което беше и за другия. Истинска професионалистка, но ми призна и без ром с лимон, че съм по-добрия близнак. Играехме го семейство за пред останалите, но и двамата си уловихме по един любовник/ца. В някои вечери бяхме старомодни, бяхме заедно, в други не, но задължително пред хората и по време на обиколките из личните ми обекти движехме двойка. С времето станахме любовници, започнахме малко да се ревнуваме и постепенно си наложихме да оставим другите си игрички. Повечето време спазвахме обещанието си. Тя ме съветваше да крада шефа си, че има безброй вратички да го правя, но аз бях лоялен за пред нея и се преструвах, че не го правя, но същевременно отклонявах някакви скромни суми за себе си. Просто не знаех в кой момент благодетелят ми ще се върне от Латинска Америка и ще каже "достатъчно". Приказката "принцът и просякът" можеше да секне нежелано, неусетно, бързо като ожилване тъкмо преди да се потопиш в басейна. Големият бял бос щеше да пристигне с някое ново момиче, може и дори знойна бразилка, участничка в карнавали и да каже хайде сега бягай, добре си поигра. Щеше да е кофти картинка - обратно в провинцията с ранното ставане, топлия хляб, буса, ранобудните кучета, кафето в банята... Сигурно е далеч този момент или опасно близък, навярно сега е на някое летище в Европа, изкачва подадените стълбички, поглежда с разхвърляна от вятъра коса назад, подава ръка на бразилката, влиза в първа класа и скоро ще пристигне. Не е ли ужасно.
         Ужасно е, Лулу прочете в очите ми. Не знаеше точно кое, но щеше да се досети. Тя непременно ще се досети, ще ме предусети с матовата си кожа, ще разбере, ще почувства. Цялата несигурност, която е готова да ме превземе. Не го искам това. Не искам точно сега да ме поглежда, да ме докосва. Искам да дойде вечерта, кротко, сгушена като скъпа, екзотична котка да заспи до мен, да сънува, че ще я отведа на някой топъл остров, там никога няма да плаче, ще се люлее на дълги зелени люлки. Тя е още дете, иска свободата си. Онази другата, долната тя също е дете, нищо че не искам да я виждам помня как се люлееше усмихнато загледана в мен. Аз, който я люлеех, побутвах страничните железа, и тя се унасяше, затваряше очи. И аз бях в тях.
         Утре трябваше да отида до морето. Там имам хотел, трябва да го нагледам, трябва да уволня някого, още не знам кой, нито защо, да предизвикам ревизия, дори малък скандал, след това минимално да увелича заплатите. И навсякъде, навсякъде, навсякъде да оставям бакшиши. С лукса бързо свикнах, но с бакшишите още не умеех. След онзи голям кредит в предишния ми живот, който се стопи между пръстите ми станах много стиснат, научих се да пазарувам евтино, да преценявам нещата, да ги сортирам, да разбирам кое е евтино, второ качество и да го избирам за себе си. Сега обикнах лукса, но с бакшишите.... дори отначало ми беше трудно да правя любов с Лулу. Малко по малко разбирах, че това не е работа, а избор. Човек трябва да харесва избора си.
         Човек трябва да харесва избора си. Тази фраза много ми помогна. Тя нажежаваше съмненията ми и те белязани и опозорени побягваха натирени от посредствеността им. Аз бях гонячът, човекът с пръчката, онзи с лошите думи, те тичаха, макаренковска работа. Ама успешна.
         Тръгнахме рано, още беше тъмно, така исках аз. С почуда чуха предложението ми вечерта, вечеряхме трима - аз, прекрасната Лулу и личния ми бодигард. Докато се хранех му казах, че искам да тръгнем рано, да има приготвено едно силно кафе, с дебел каймак, толкова дебел и пухкав, че неусетно да остави диря по горната ми устна, който с наслада да оближа. Да се движа в кола със затъмнени задни стъкла, с черни очила, да се отпусна назад като Стинг в "desert rose" и да пронижем цялата пустош с елегантното си присъствие. Да видим ято черни гълъби да излитат зад нас, след всяко спиране по пътя. В колата да има лека трансова музика. Разбира се, че последните неща не му споделих, тях си пожелах. Може би Лулу също си ги е помислила. Защо нямахме едно малко момченце, което да облека в черен костюм, като някое от онези мексинканчета по сериалите... защо. Трябва да си откраднем.
         Колата тихо отлепи, промърмори си нещо тихо на себе си и повече и думичка не каза по пътя. Лу пътуваше отзад до мен. Напоследък я оттегчавах, беше малко хладна, придаваше си сериозност, малко се противеше на моята замечтаност. Не ми отиваше да мечтая за мечтите, които вече ми се случваха. Харесваше ми нейната висока цена. Знаех, че няма да пожелае някого който няма пари, някой, който не може да бъде на позиция равна на моята. Любовта й имаше парични имерения, не беше хаотична, нямаше да си легне с градинаря, пощальона или някой младок с хубаво тяло защото им липсваше нещо, което засега аз имах. Другите бяха почерпени с усмивка и толкоз, за секунда ще бъдат съжалени и после забравени. Не е ли прекрасно.
         Имаше ефирен шал около врата си и от сутринта още не ме беше поглеждала. Дадох знак на шофьора да кара по-бързо. Тя искаше морето скоро, налагаше се да й го дам.
         Тя обичаше морето, да застава на някоя голяма тераса, облечена в морско синьо, сложила големи очила, преди залез да оставя очите си да обхождат морската безкрайност, сетне да се отпуска в шезлонг с някаква книжка в ръка. Да се преструва, че чете, неритмично прелиствайки страница, след страница, а всъщност да мисли, мисли, да изчезва някъде, да пътува. Мислите й ежеминутно изминават милиони километри опасват екватора, обхождат най-чудни места - водопади, пустини, нажежени италиански улици, финландски фиорди, прелитат над Ламанша, потапят се в ледените води на Баренцово море, излизат чисти някъде около Австралия. Тя не почиваше, това момиче беше извадено от приказка... после заспиваше все там на терасата, ставаше посреднощ и отиваше в кухнята да си намаже няколко квадратни филийки масло с мед и сок от касис. Час по-късно да заспи на рамото ми, да си спомня за детството... това тъжно пътуващо момиче.... Лулу.
         Аз бях друг, за мен морето беше просто много вода с добра форма, поръбени крайчета, добре подреден пясък, непрощаващо слънце и възможност на моите мениджъри да извадят пари от тези обстоятелства. Аз обичах нощта, нощните пътувания с тиха музика, да излизаме извън града, ненадейно да посещаваме някоя от десетте ни дървени вилички. С малките им барбекюта, нощни лампи, жужащи животинки през лятото, миризмата на сочна храна, да се разхождаме в мрака под ръка, аз да й говоря, тя да мълчи увлечена в думите ми. След това ненадейно да решим, че и на двамата ни се играе хазарт. Сменяме ниската кола с джип и отиваме в някой голям град облечени по младежката мода с неголяма сума пари за губене и да играем до изтощение.
         Бизнесът вървеше добре, парите бавно се увеличаваха, размествахме ги от една в друга банка, търсехме най-малкия риск, добрата лихва. Непрекъснато купувах акции, имоти, изчаквах поскъпването им, после скоростно продавах, подливахме помийна вода на конкурентите. Безпощадно рекламирахме продуктите си - в определени месеци кисело мляко, после прахове за пране, безалкохолни напитки, парфюми. В други моменти оставяхме всичко, появяваше се предложение отвън - няколко пъти станахме изпълнители на серия обувки за Америка, Франция и Австрия, някакви араби ни питаха откъде да си купят кондензатори, купихме такъв завод и всички араби и африкански маймуни започнаха да пазаруват от нас, по-късно видяхме пари в износа на плодове. Замразявахме ги дълбоко и с вагони ги шиткахме из цяла Европа, станахме меценати плащахме за култура, ответно културата ни се усмихваше, шефа пък ми се усмихваше, поздравяваше ме за добрите бизнес похвати, а аз поздравявах, уволнявах и толерирах съветниците си. Онези икономисти и мениджъри. Вечерях със семействата им, подарявах им апартаменти. Изживявах се като източноевропейски Санта Клаус. Зъбците на колелото се бяха захванали много добре и го въртяха чудесно.
         Тази Лулу беше една прекрасна муза. Цялата разлика между живота ми преди размяната и сега всъщност беше много кратка. Състоеше се от четири букви две по две еднакви. Л-у-л-у.
         В края на втората година започнах да усещам една далечна, приближваща умора, примесена със смътно чувство за нова промяна с обратен знак. Лепкавото усещане за обратимост май сам си го бях насадил, но от университета насам интуицията ми рядко се излагаше. Мръсницата винаги ми показваше първо миризмата, после дима от пожара и аз можех да действам навреме, за да го избегна.
         Нежеланата новина не ме заобиколи, не ми се усмихна отстрани и вместо да каже "късмет, пак за малко, нали", направо мина през мен. Така ми беше писано. Пита ли ги някой оплешивелите дървета късно есен или през зимата. Не!
         Големият бял бос от Юга се свързва с мен по интернет, обичайните ни контакти, и ми съобщи, че скоро се връща в голямата игра. Любезно, не по мафиотски, ми благодареше и общо взето в това се състоеше цялото ми обезглавяване. Или пък кротко щях да се върна към хляба. Винаги дълбоко в себе си съм знаел, че никой не е по-голям от хляба. Бошлаф.
         Сетих се за нещо и побързах да го поставя на мястото му, преди да съм забравил. Преди да съм забравил сегашния си живот, себе си, Лусинда и смело да въртя геврека из безхлебните улици рано сутрин, навън, срещу слънцето. Дори и когато го няма по моята улица, чакащ и нечакан и то да изгрее на моята мрачна, пуста, шибана улица.
         А ето го и листа:
         "Скъпа Лулу, с която обичах да ям ягодово сладко в срамежливите четвъртъчни следобяди, НО в понеделник ще си замина, а с мен и леката продупчена китара, общите ни спомени, шумните ни утрини, безцелните ни обиколки и малкото кученце, което си взехме от морето. Големият бял бос на Юга ми се обади. Връща се в понеделник, разбирай добре - ще разменяш резервата с оригинала. Безшумно ще се изтегля в понеделник сутринта, по тъмно още спяща до мен, на кроткото ти тяло, знам ще му липсвам. Не го обвинявай и него, и него. Ще се видим при втора възможност, тогава ще имаш малко русо момченце, облечено като малък мексиканси герой, ще го научим от малък да псува, да ходи по греди, да пуши детски цигари, да брои бързо пари, да смята добре наум и бързо да отсича кой е за уволнение. На него ще я поверим тая лотария. Ще ми липсват още и хотелите, скъпите стаи, аромата ти, късно сутрин след вана, изящните ти стъпала.
         Лулу в понеделник по обед вече няма да ме има. Изтрий ме и в ума си, ще се наложи да се просмукам в сутрешния смог, да не видя твоята легенда надебелял от американските манджи. Няма да е добре за мен да се срещнем, да не би да реши да се лиши от дубликата си, евтиния хлебопродавец. Помниш го добре онзи и знаеш, че не е добър човек и може вече да не обича повторенията. Ще ме видиш в неделя късно вечер с допустимия диалект. Приятни дни с шефа.
         Благодаря ти, задето прекрасно добре ме научи да разбера колко нищожно малка беше онази другата. С евтиния си грим, евтините си думи, прозрачната й бяла кожа, запечатала всичките й грехове. Лулу ако я видя ще й пратя много поздрави от теб.
         К., до някой друг понеделник."

 

         Издухах от листа всички прашинки, които се бяха полепили по него от идването ми тук досега. Това писмо написах още в първия ден и съпоставено към настоящия момент съдържаше две неистини - нямахме кученце и се налагаше да замина още на следващата утрин, вместо в понеделник. Лулу си заслужаваше добрите думи. Сложих го в нощното й шкафче. Тя го отваря всяка сутрин след като стане и никога вечер.
         Вечеряхме без много думи. И двамата неясно защо нямахме голям апетит. Беше правила нещо с косата си и с мислите си. Трудно ми беше в тая тишина, нарушавана само от потракването на онази излишна стрелка за секунди от големия мраморен часовник над мен да разбера къде промените са били по-солидни. Лицето й нищо не вещаеше, не беше скрило буря, очната линия беше перфектна, тялото й беше докоснато от скъпия хлад и магнетизъм на френската козметика. Тънките й ръце по детски обръщаха пилешкото бутче и кокетно чупеше парче след парче бяло месо. Масата ни разделяше, тишината също, нейните мисли за днес и вчера, моите за утре. Почувствах как ужасно много ми липсва в този момент едно сгушено кученце в краката ми както съм написал в писмото. Да пропъди чувството на самота, след това да го изведа на разходка в парка. Но тук няма парк, нищо, двамата ще бъдем на двора - аз в люлката с навес, а то ще се суети около мен. Ще му хвърлям храна и нещо за донасяне и двамата заедно ще гледаме как Лулу си облича нощницата в стаята на втория етаж.
         Дали L подозираше нещо - едва ли, Лулу не беше способна да има своя самостоятелна непарично изразима интиуция, която да й каже "утре близнакът няма да го има". Едва ли. Ще се нахрани, ще махне грима, ще провери лицето си за някоя бръчица, тънка като нишка от паяжина и ако няма такава ще заспи кротко като новородено агънце. Не ми е до това - и аз ще заспя с преброени, премислени миналите дни. Хикс, точка, тиранти - другите имена на края, а след него друго начало, и то с мен да чака своя край. Изобщо кому е нужно краищата да са и символ на тъга, когато той е кофти само заради предхождащата го тъга, а тъгата все ходи по краищата и все ни изправя до ръба. Нямам представа.

 

         Тя влезе в стаята си, а аз се разходих в градината, а доста по-късно заспах.

 

         Нахлуха в стаята като колумбийски партизани, някъде към последната третина на нощта. Груби и непохватни някак успяха да ми намъкнат някакъв непрогледен, но не и задушаващ плат на главата и ме замъкнаха като озверяло животно към изхода на къщата. Аз все се дърпах и пръхтях и махах с ръце, когато не ме държаха и то с най-ясното намерение в живота ми - да им нанеса съкрушителен удар, дори ги обиждах и се опитвах да ги сритам някъде. Горе-долу по същото време и Лулу започна неистово да пищи, но кой да я чуе в тая пустош, в която беше къщата, освен мен и похитителите. Горката Лулу така здраво се дереше, че на мен първата ми мисъл беше, че може да го докара до три-четири октави, а сетне си казах, че ако с това може да й стане по-леко можем да се сменим. И накрая нищо не и рекох, нито ги съкруших с някой случаен удар по слепоочията, вратните прешлени, коленната капачка или където и да било. Тримата, май бяха трима, успяха да ме измъкнат от къщата и да ме натикат в някакъв бус и ме закараха бог знае къде. Вътре една ръка се лепна за устата ми и аз през плата усетих някаква остра миризма, от която за секунди заспах.
         Докато бусът се тресеше от черния път, през който преминаваше моето отвличане, започнах постепенно да се разбуждам. През мрежестия плат си личеше, че вече е денно време и отзад в каросерията е само един човек, освен мен. Другият седеше гърбом на една обикновена касетка. Имаше едра фигура, която не знам как не кършеше дървената конструкция, на това което седеше. Седеше толкова нелепо и смешно за едрата си фигура, че на мен ми изглеждаше като дете, което седи на нощното си гърне. Никак не ми се искаше да ги заговарям, защото нали се казва "накажи глупака с мълчание", но усетих остра жажда, навярно от препарата, с който ме упои. Поисках вода. Поисках няколко пъти вода, но онзи мълчеше, едва ли беше гузен, просто се правеше, че не ме чува. И нормално - на него не му пукаше за мен, беше му платено да ме отвлече и да ме пази при превоза, а не да ми дава вода. Влязох му в положението, сигурно е професионалист, който се страхуваше да не се издаде с гласа си, ако евентуално избягам или въобще нещо се прецака и аз се раздрънкам не където трябва за него, а аз със сигурност щях да се раздрънкам и да искам някъде да му скъсат задника.
         Бусчето необезпокоявано пердашеше предано напред към моето все по-провинциално отвличане. Бус, който може би приличаше на този, с който разхвърлях хляб преди време. Ако не бях видял навремето онзи мафиот в кафето с Росен, сега сигурно щях още да въртя геврека и да текат безцветните ми дни и въобще и да не разбера как изглежда по същество едно отвличане. Нямаше и да видя пак съученичката си Лулу. Онзи мафиот в бял костюм е дошъл от Бразилия и по един много рафиниран начин е пожелал да ме елиминира от играта. Не може да поръча убийството ми, защото така все едно, че убива себе си; не може да ме остави да си отида просто така, защото вече знаех "прекалено много, твърде много"; не можеше и нищо да не направи, защото какъв щях да съм в схемата - не ставаше и двамата да сме в играта по едно и също време на една и съща територия. И сега, мислейки в каросерията на буса, разбрах непогрешимостта на решението му - да ме заточи някъде, на първо време, после да ме разпита за това - онова и после да ме убие по някакъв хуманен начин в израз на благодарност затова, че съвестно въртях бизнеса му (и дупето на Лулу).
         След седмица разбрах колко права е била мръсницата, моята интуицията. Седях на един едва държещ се на краката си стол, а от намерението ми да не рухне на пода вече половин сутрин се държах и на свитите си крака, от което те вече ужасно ме боляха. Маската продължаваше да стои все там на лицето ми и ден подир ден лежах вързан на едно от леглата в тази запустяла извънградска къща. Хранеха ме веднъж дневно и ми казаха с точност кога ще ме убият.
         Имах един разговор с последния си работодател и след него единия от охранителите ми, с който две години и половина сме били едва ли не навсякъде, който получи от мен апартамент и много по-голяма заплата, и толкова много пъти сме се смяли заедно, и сме се хранили на една маса, и съм гушкал детето му, и... сега беше опрял дулото на пистолета си в челото ми. Пистолет, който аз го посъветвах да си закупи, за да смени предишното си оръжие, което според мен тогава не можеше вече да е оръжие достатъчно добро, за да убива онези, които ме нападат и сега то беше опряно в МОЕТО СЛЕПООЧИЕ. Големият бял бос от Юга дори попита кой би ме убил и точно този охранител, който смятах за най-предан, и на когото бях гушкал детето каза "аз шефе", все едно, че ме изпраща до гарата.
         Тогава си спомних за онези надвесени над мен тела, мои приятели, които не спираха да ми повтарят, и повтарят, а аз все едно, че не ги чувах, сякаш не ми говореха и не беше следобяд, събота, навън, срещу слънцето. Гледах през тях, мърдащите им устни и някак прегърбени тела, като на старици, които не спираха да ми дърдорят да спра да се занимавам с абсолютните си невъобразими глупости, почти едни и същи години наред. И че не съм толкова малък, че да ги върша или пък да ги слушам, пушейки цигарите си мълчаливо с малката си облата глава.
         И тъй, давещ се сред спомените си, чух отблизо едно много силно и много бавно Б-УУ-УУ-М, което отнесе половината ми глава, за което краката ми, уморени от поддържането на стола вече можеха да починат.

 

         Светът се вижда по-добре от височината на маса, върху която танцуваш.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 10. август 2007 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]