Калин Василев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

9 мига от лятото

 

Калин Василев

 

   Истината е с най-висока
концентрация в кратките
мигове

 

         1... и докато двама-трима черни души /black souls/ носехме една чугунена вана и без свян ронехме старото стълбище, на което от време на време я оставяхме, а онзи отгоре се вайкаше само "леко, бъдете внимателни, ваната е чугунена", и после свалихме и евтините картини, така че стените съвсем оголяха и някой би казал колко много купони се случиха тук, а сега някоя бременна жена ще живее в това жилище, ще роди детето си, после то ще си има свои пак тук и по някое време ще съборят блока, ще стане страшна мръсотия, после ще минат мангалите и ще разграбят боклуците толкова добре, че мястото ще заприлича на токийско метро, и след това слязохме в мазето и онзи като започна да хвърля в коридора вехтория след вехтория и накрая ми каза гледай всичко бях приготвил за нея - апартамент, мазе /и сочи някакво старо украинско колело без гуми/, а тя отиде и се на*ба с оня мръшляк, е да ама ти пък напълни един тефтер с женски имена, нали
         2... идеалният сервитьор знае четири езика, пее на три от тях, а на два може да танцува, обича да лови насекоми и да ги препарира, и с радост ще ви гледа на ръка. Всъщност не - помни добре, носи бързо и си дава телефонния номер, само ако насрещната страна си заслужава. А пък ние търсим някое мръсно копеле, което да убие президента - обява в метрото
         3... влакът, който води към щастието, няма конкретно име, пътува шумно, претъпкан е, а още по-хубав става, когато е пълен с розови блузки и когато се стъмни не ти се налага да притичваш от единия му край до другия, сам не знаещ за кого е поредното кафе, което изстива в ръцете ти и просто казваш "а, вие за къде", докато оглеждаш един чифт кафяви женски крака, чийто вкус непогрешимо наподобява горчивия черен шоколад, който води до пристрастяване към хубавите неща, без цена, без срок на годност или пък малка табелка, която ти казва, че работното време е свършило и днес ще се прибираш без чадър в дъжда, и докато тя ти говори напосоки за диор, гучи и фере уж случайно те е замъкнала някъде в първа класа, но е толкова тъмно, че ти запомняш единствено вкуса от червило за 19,99 евро, внос от слънчева Италия, затова понякога продължаваш да се облизваш след глътка какао, макар да нямаш следи от мляко над устната си, но тъй и тъй времето е хубаво, какво по-добро от едно не тъй фрапиращо пътуване, обещавам да бъда добър
         4... мога да пиша по-бързо от теб, гледайки как набираш текста си с един пръст и то на лявата ръка, "уживей", нима още вярваш, че няма да се роди по-хубаво момиче от македонка, аз съм разколебан, но какво толкова голямо значение има беззащитния ти поглед, който сякаш сам те предава, още повече малкото думи, с които боравиш, казват всичко се разбира забележиш ли малки корабчета в очите, без платна, без екипаж просто кораби, често не се знае за къде пътуват, и все пак забелязвам колко бавно преминават, когато казваш "уживей', затова не спрях да наблюдавам колко бавно пишеш, най-накрая разбрал, че това всъщност е хубаво, почти колкото купа пресни ягоди, които са раздадени на дванайсет малки момичета, всяка с по една руса плитка и пола на каре, впрочем мога ли да надникна в текста ти, позволи ми, ако мога да обещая да бъда добър
         5... после настигнах таксито и с всичка сила отскубнах задната му врата, захвърлих я доста далеч, металът издрънча твърдо, и после се понесе четиринайсет метра на хлъзгавия от сутрешния дъжд асфалт, докато не опря във входната врата на някакъв запустял блок, някой тихо изпсува наместо теб, но затова пък изплашеното ти лице идеше да ми покаже колко нелепо се е получила сцената, върнахме таксито, поставих вратата на мястото й и повторихме действието, и пак така, накрая чух "скъпи, това е театър, но вратата наистина е единадесет килограма и в интерес на истината е да не я мяташ толкова далеч, не можеш ли просто да я отвориш по-рязко и да ме изгледаш свирепо, ще е предостатъчно, за да стане ясно всичко", добре, обещавам да бъда по-добър, след което колата отново тръгна, а секунди по-късно аз я настигнах и докато се опитвах да бъда по-добър започнах да премятам машината безброй пъти, докато някой не извика "спри, те вече са мъртви", нямаме ли безсмъртни актьори, този път ще бъда добър
         6... синята униформа намести още по-акуратно шапката си, също синя, между яката и шапката стоеше ледено лице, избръснато, третирано с евтин спирт, станало почти толкова синьо, докато натискаше звънеца ръката му измръзнала от януарския студ, почти синя, трепереше, отвътре се чуваше провлачване на евтини домашни чехли, най-вероятно купени от магазин за един лев на цена от два, след което се отвори, жената срещу униформата изглеждаше равнодушна, това вдъхна увереност на синята шапка и той механично изрече "госпожо, не се тревожете повече за сина ви, намерихме трупа му в..." жената механично припадна, синята униформа счете за безсмилено да стои повече тук след като предаде новината на семейството на умрелия и пое надолу по изроненото стълбище, съпругът на припадналата жена беше особено ядосан, сините падаха наляво и надясно от чорбата и това бе връх в скапаната вечер, по едно време тя се свести и едва изрече на мъжа си - Митко е мъртъв, бащата стана, извади служебното си оръжие от гардероба и стреля три пъти в синия монитор
         7... точно така, настъпи зелената сладурана, нека ни води бързо, по-бързо, бих искал да я нямаше тая мъгла, да вдигнем гюрука, тутакси да падне нощ, небето да е ярко и да се движим толкова бавно, че да усещам как звездите се спускат ниско над нас, докато пътуваме за Лас Вегас, с елегантни черни костюми и светлорозови ризи, колан с голяма тока, тесни панталони и остри чепици, да миришем на евтина лавандула, и да сме затъкнали по един пищак, всеки с по един патрон, защото когато се наложи, стреляме по веднъж, точно и смъртоносно, леко небръснати да говорим по малко, да умират за погледите ни, да имаме биволски сърца, които могат да бумтят като воденица, които могат да захранват електрически влак, да могат да шумят като Nиагарския водопад, големи колкото голям, стар, младоженски албум, искам когато вървя да има лек вятър, като спра и той да спира с мен, да отговарям с очи колко добър съм
         8... и докато търся лицето ти сред стотици други, времето така бързо летеше, че ден след ден, минута по минута, усмивки, думи, смях, бавни походки, случайни капки дъжд, случайни сънища, търсех нещо от теб, някакъв код, пъзел, сигнатура, абревиатура, ровех се, пресмятах, въвличах ума си в непреодолими пъзели, от което усещах как се сгромолясвам като голяма сграда, с много динамит по основите, не виждах, нито знаех разбирах или научавах, отказвах, или заявявах колко малко от мен е любов и понякога не ми е оставало нищо друго освен да призная, че много други изкупиха вината ти и зная, че ще умра едва след теб
         9... аха, разбирам, утре летиш за америка, северна америка, щатите, утре през нощта, всъщност рано сутрин, в онази посока, в която времето се връща назад, казват, че когато човек пътува с часова разлика напред е неспокоен, защото така или иначе бъдещето винаги поне малко ни тревожи, но щом пътува назад е спокоен, миналото му е познато, Аляска, аха, какво студентска бригада, смяташ да не се връщаш, да, считам, че е нормално, това е популярен избор, три години нахалос, не недей да мислиш по този начин, всичко е писано, и ако се размислиш не ти редиш пъзела, това, след това, ще видиш, че нещата вървят гладко едно след друго, само на нас ни се струва странно понякога и си казваме това пък защо ми се случва, и също така понякога откачаме и ни се ще да вземем един пистолет и филма да свърши, обаче взимаме, че изпълваме този си план и стигаме горе и там ни казват, човече тук сме ти писали толкоз и толкоз години живот, само ни бъркаш сметките и пак ти става тъмно за миг, и после се събуждаш в болницата и някакъв лекар ти казва извадил си късмет малкия, куршума едва е лизнал черния ти дроб, за малко са щяли да те опушкат какво си търсил в три през нощта на кея, и си викаш е*ати, освен че ме върнаха, и сюжета съвсем друг..., а не ти летиш, а брат ти, аха, ти сега да не направиш някоя глупост затова, че брат ти, а не ти, аха, откъде ми дойде тая глупост наум, амии, не знам чета каквото е писано

 

* мамо, къде отиват тези дървета /докато тя гледа през прозореца на движещия се автобус/
* колко време имаш за мен днес /мисли тя докато налива кафе в порцеланова чаша, сама/
* дали тези обувки подхождат на траурна ролкя /не, но мъжa ви страшно би ги харесал в други случаи/

 

* този часовник спрял ли е или просто на мен ми е свършило времето /в такъв случай погледни нагоре и ако можеш се помоли/

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 10. август 2007 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]