Калин Василев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

Аз, Еди и 21 влака към звездите

 

Калин Василев

 

 

         Ако не съществуваха илюзиите, никой нямаше да обръща внимание на самотната истина.

 

         Със закъснелия влак разсичахме нощ, дълбока и черна, колкото душа на заспал негър убиец. Аз не се унасях - равномерното тракане, което трябваше да свърши тая работа, някак се примесваше с разни неравности, изпълнили душевния ми мир. А мир нямаше.

 

         Оттатък стъклото се прескачаха някакви кръгли тръни и аз неволно си спомних за една отдалечена неизмазана тухлена стая, която по стари спомени трябваше да ми е отнела някъде към три неразумни години. Купето бе празно, точно тъй лишено от живот както аз бях свикнал. Ако можех да избирам щях да предпочета и в мен да е пусто, защото безразборните мисли, които се лутаха в измъченото ми съзнание някой ден щяха да ме оставят желано да очаквам безкрайната тъмнина. Това се беше случвало. Промених ли се - не знам. Tова се опитаха да ми втълпят лекарите от комуната. По мое мнение и те се друсаха с разни рафинирани неща, някъде тайно от нас, някъде където мършавите им тела се гърчеха без свян от чужди погледи.

 

         Е, както и да е. Човек трудно може да си представи колко време има тук и колко оттатък, така че ако това оттам не ми избяга, то аз по някаква не знам от къде се взела логика разбрах, че трябва да видя нещо малко повече от това тук. След като излязох от комуната се върнах в България (лекувах се в Италия) и с първия ден тук повече от всичко пожелах да изпуша няколко цигари трева. На другия ден отидох на кино. Казах на баща ми да ми даде пари, защото имам нужда да се социализирам, тъй като в италианското село нямах никаква връзка с цивилизования свят и сме се занимавали само с отглеждане на животни. В киното изгледах три филма, от които нищо не разбрах - още преди да стигна до киното, вече се бях напушил. Пуших и в киното. Единият филм май беше хорър. Мисля, че в онзи ден почувствах, че пак започвам да “отивам на кино”. Вечерта се прибрах и казах на двете родителски тела, които май е по-редно да се числят в единствено число, че съм пушил трева и че трябва да се махна от този град. Тук всеки ъгъл ми миришеше на трева, дано не и на нещо повече. Поисках им пари, за да попътувам на някъде, колкото да ми се избистри малко главата. Нашите се съгласиха - те със сигурност нямаха нищо против, когато съм по-далеч от тях. Попитаха ме къде ще ида, а аз не знаех. Може би тая ми искреност и онова мъничко зрънце желание да направя нещо им се стори като надежда и вероятно за това сметнаха, че няма да дам парите им за наркотици. А може би ме бяха излъгали с безизраните си очи. Аз не можех да се огледам в тях, защото бях престанал да съществувам там. Или въобще.

 

         На другата сутрин им казах, че тръгвам с влака. Ще пътувам постоянно, за да избягам от порочната си същност. За тяхно спокойствие ще им се обаждам от различни градове и ще преспивам по хотели. Майка ми каза, че в Пловдив и в Казанлък имам роднини и мога да спя при тях. Разбира се, ако съм в нормално състояние. Без да я убеждавам в мислите си, за мен “нормално състояние” е едно тиранично схващане за състоянието на индивида, наложено от обществото, за да може то по-лесно да контролира както отделния човек, така и тълпите му.

 

         Относно парите - системата беше просто чудесна - позвънявам и парите се превеждаха на банкомат. Нашите ми казаха всеки път когато имам нужда от пари, да звъня. Зад тази либералност на родителите ми относно парите стоеше прозаична причина - освен, че ги имаха достатъчно, парите, които щяха да ми изпращат щяха да гарантират по-дългото ми отсъствие от вкъщи. Майка ми и баща ми бяха убедени, че моето присъствие у дома пречи на правилното развитие на по-малкия ми брат. Той членуваше в три клуба, които се занимаваха с неща, които трудно можех да назова. Освен това усърдно се готвеше да кандидатства за продължаване на образованието си в чужбина. Цялото му същество беше съсредоточено в своето саморазвитие. Ала беше пропуснал да разбере, че сам ще предизвика мозъчната си атрофия. След някоя година той щеше да е по-тъжна констатация от мен, но аз го обичах и ако моите мрачни предвиждания не се сбъднеха от него щеше да излезе един прекрасен слабокорумпиран министър.

 

         Когато тръгнах, беше късен следобяд. По небето без ред, като стари дрипи, бяха разхвърляни сиви облаци. Не искаха да слязат от небето до късно вечерта, а пък аз не спирах да ги гледам, най-вероятно съм търсел нещо, някаква забравена мечта, отпратена като молба към висините. Надявах се да се е преобразила в облак. В купето срещу мен сядаха различни хора, но нито едно от лицата не помнех. От онзи ден в паметта ми остана само моето отражение в стъклото и един разговор. Обземаше ме странна тъга - мъчно ми беше, че се отдалечавам от нещо, което не ми е скъпо. Тъгата има чудното свойство да те настига в най-необясними моменти. Прокрадва се като ловък крадец и малко по малко се впива в теб. Обръща всяка свестна капчица в теб и я прави още по-красива, като прекрасна дъга след летен дъжд. Влезеш ли в такова състояние започваш или да игнорираш всякакви звуци или по-тънко от всякога да отсяваш всяка дума, звук или чужда мисъл.

 

         В купето имаше двама студенти, които се познаваха помежду си. Попитаха дали имам нещо против да пушат в купето. Без да извръщам очи към тях, загледан като Нарцис в собственото си отражение, запечатано в стъклото, отвърнах, че ми е все тая. Скоро тънки нишки дим опасаха въздуха в купето, вързаха го като уморено животно и бързо го изпъдиха по другите купета. Въздухът, който остана, беше толкова тежък, че момчетата започнаха да губят гласовете си. Думите им отпървом водеха към някакво момиче от общежитията, което танцувало по бельо в рамката на прозореца. Стаята й била на седмия етаж, което правело случая по-особен - това можело да е последното й обличане на бельо. После обсъдиха второ момиче, но по-постно, понеже не се знаеше нищо нито за бельото й, нито за уменията й да танцува в рамките на прозорците. След това темата им мина към трето, което отскоро престанало да е момиче. Последното пуснаха неизяснено и можеше да означава тъкмо две неща. Което и от двете да се наложеше, купето определено не беше за хомосексуалисти и ако имаше сред нас такива, те биха си излезли, възмутени от тенденциозния разговор. След като свършиха момичетата за обсъждане, и двамата млъкнаха.

 

         Аз заспивах раздвоен - влакът се движеше напред, а аз имах усещането, че потъвам надолу. Нещо силно и непреодолоимо ме обгръщаше. Нечии безплътни ръце приятно ме отнасяха от тук.

 

         Събудих се с едно отдавна забравено усещане за лекота. Явно прекалено дълго време съм се вглеждал в безрадостния си живот. Можеше да се приеме, че е възможно ако достатъчно дълго време съдбата те е събуждала уморен, един ден и тя, уморена от своето постоянство, да ти прати един приятен ден, ей така, за проба. Светът имаше и други, по-цветни измерения и си дадох дума, че ще започна да ги търся, когато те сами не ме намират.

 

         Първото, което намерих, бе скоро след първата спирка - едно неугледно момче, някъде около моята възраст. Поиска ми цигара, докато ядях хамбургер. Отвърнах му, че цигарите са дивотия и добавих, че тревата е далеч по-голям шик. По лицето му пробягна по своему странна усмивка, защото не беше учуда. Следващите думи не мога да възпроизведа, защото той извади от джоба си въпросния шик и той се оказа доста силничък. В омаята на тревата съм му предложил да попътува с мен, с което безрезервно се е съгласил. Лесно разбрах, че е сродна душа - щом се качи във влака, побърза да напише УВО 2006. Воден от математическото правило, че два минуса правят плюс, реших, че и двамата ще можем взаимно да се неутрализираме и така да минем към по-разумната част от човечеството.

 

         Не каза истинското си име и предпочете да го наричам Еди. Обясни, че заслужава кратко име. Според него хората трябва да имат дълго име само ако са направили нещо значително в живота си или за живота си, а той не беше направил нито едното, нито другото. Не обърнах много внимание на думите му, понеже ми се струваше, че е друсан, но си помислих, че истинското му име трябва да е Димитър или нещо такова. Може и да беше издирван престъпник. На мен засега не ми пукаше, достатъчно ми бе, че ще понася отвратителния ми характер и от време на време ще затваря прозореца в купетата, за да не ме довърши някоя летна пневмония. Ако не беше наркоман сигурно щеше да е доста привлекателен за жените, понеже имаше изразени скули, което знаех, че се цени и късогледство, от което погледът му изглеждаше магнетичен. Но за мен щеше да си е боклук, съизмерим с моя. По някое време забелязах (май след доста време), че има обидно ниска култура по география, дори и за наркоман, тъй като смяташе, че всичко в България е на не повече от един час и половина път с автобус или четири часа с влак от София. Също обичаше да казва, че България е страна с ужасно висока надморска височина, от което понякога му се виело свят. Веднъж дори ми сподели, след като ми смигна съзаклятнически, че точно за това е започнал да се друса - да излекува фобията си от високо. За мен Еди си беше параноик, винаги когато сметнеше да ми каже нещо, го правеше тайно и с маниери каквито човек използва, за да скрие казаното от околните. И това правеше постоянно, дори и когато нямаше хора около нас. Въобще, на фона на него в някои ситуации аз можех да мина и за съвсем разумен човек, а може би и затова го взех със себе си - за да породя чувството, че съм по-добър от някого в нещо.

 

         Един път, не знам защо, го попитах от какво се страхува най-много. Отвърна, че това е минутата преди смъртта. „Защо“, попитах го отново. “Тогава ще се запитам дали съм доволен от това, което ми се е случило през живота и това, което съм предизвикал да ми случи. Това е коварен въпрос, който все някога те достига”, погледна ме. “Мисля, че точно тогава ще се яви пред мен.” Думите му ме учудиха почти до уплаха. Моят мит, че съм по-разумен от него май се рушеше, така както упорито свалище ронеше непоклатима скала. Ако имаше очи, в които можех да се огледам, това бяха неговите, но не знам дали там бях голям или малък, дали бях с подадена за помощ ръка или гордо момченце, което макар, че се е загубило, не иска да му помогнат. Скоро след като ми каза това, останах да мисля дали страхът върши работа или да оставя размишленията за моменти на по-пълен стомах.

 

         И нахраних тялото си, а не ума, защото храната е преди мисълта така както яйцето е преди кокошката. Ако скоро не сте яли няма да го разберете.

 

         Навън беше пълнолуние - едно кръгло лице на пълно момиче без тяло, ти намига. То намига само нощем, когато слепешком краде светлина от слънцето заспало.

 

         Ако се постараех малко да оценя алтернативно нещата, които имам и които ми се случват, щях да разбера, че всъщност имаше за какво да продължавам да живея. За начало имах живота си, което не е съвсем нищо, второ, имах родители, които, надявам се, можех да накарам да ме заобичат. Те от своя страна имат добър бизнес, който можеше да ми осигури поне среден стандарт за живот, дори и нищо да не се искаше от мен. А някой ден току виж и аз на свой ред съм заобичал някого. За последното не бях сигурен, но беше добре поне засега да смятам, че е възможно.

 

         ...и ето, че събрах една шепа оптимизъм... тези пълнолуния...

 

         В една нощ без звезди за миг в съня си видях мъжко лице, което имаше очи с различен цвят. Това ме уплаши и аз веднага се събудих. Приближих се до Еди и леко повдигнах клепачите на спящите му очи - не, не бяха неговите. Чии бяха тогава? Заподозрях някаква плътно залепена за сънищата ми кармична връзка с действителния живот. Докато търсех някакво по-профанно обяснение за взаимодействието на кармата, сънищата и пъстроцветните очи Еди в просъница промърмори “няма нищо по-голямо от прашинка паднала в окото на дете, което гледа към небето”

 

         Понякога не беше цинично да се мисли, че Еди е един патологичен идиот. Освен себе си, не бях срещнал идиот от такава висота.

 

         В един следобяд, в който с Еди се бяхме скарали и не си говорехме, нашият влак спря. Не мръдна от мястото си повече от половин час. Мен това малко ме учуди, въпреки че престоят тук трябваше да е не повече от две минути. Докато ние чакахме, покрай нашия влак мина друг. Щом видя това Еди се опули, все едно, че се беше случило нещо изключително необичайно и поиска да слизаме веднага. “Не разбирам Еди?” - запитах с три думи, две повдигнати рамена и една вежда. “Това ли искаш ти - отвърна ми той - другите да са пред нас. Ще ги оставиме ли да стигнат първи на нашата гара. Не можеш да оставиш живота да преминава с друг влак покрай тебе.

 

         Слязохме и си избрахме друг влак. Отидохме в първа класа и седнахме в купе, в което имаше и други хора. Преди това си взехме по един вестник „Капитал“, за да симулираме интелигентност. Аз не го четях, а само си правех сянка от силното слънце. Ако се бях изкушил да дръпна перденцето на прозореца, сигурно бързо щях да се откажа от камуфлажа си. Еди също не четеше. По едно време долових, че “преметнах” един икономически анализ за очаквания вътрешен продукт на България за 2007 година като палачинка във въздуха. Усетих, че анализа падна не на мястото си и в следващите три часа прочетох още безброй икономически статии. Когато пътниците от нашето купе излязоха, Еди мигом се пресегна и дръпна вестника от лицето ми. Обясни, че се е уплашил да не съм умрял със сковани мускули. Отказах се да му обяснявам за увлекателността на ценовата еластичност и как скокът на петрола на международната борса се е отразил на търсеното на диаманти в Южна Африка.

 

         Веднъж щом влязохме в градския парк, на “не знам кой град”, ми се прииска да се скарам сериозно с някого. Единствен под ръка ми се видя само Еди. Не се сещах за нищо конкретно, за което да се заяда, затова подхванах мащабна кампания, срещу която всезнаещата му уста да е безпомощна. Казах му: “Еди, ти си лентяй, а аз не одобрявам безцелното ти шляене. Ако се беше опитал да стигнеш звездите, щеше да се научиш поне да летиш. Човече, в теб няма високо извисени идеали, снишил си се като костенурка над земята. Къде е поривът ти да завладееш този свят? Не искаш ли да си от победителите, чиито имена остават в историята”. Еди мълчеше, но знаех, че винаги има прекрасна контрастратегия. Погледна ме след секунда и отвърна, че е добре да хапнем нещо защото сме били твърде немарливи към хранителния си режим или с други думи не съм се държал нормално когато съм гладен. Допълни, че ако сега бяхме в Англия сме щяли да уцелим точно “happy hour”.

 

         Накрая даде заявка за баничка, две. Аз отидох, наистина усещах как огладнявам на талази. Моето преосмислено съществуване трябваше да продължи.

 

         В закусвалнята се намерих на една маса с възстара пенсионерка, която приживе (когато е работила) е била учителка. Та същата ме взе за неин ученик и чувствено инициира разговор за това как се е развил живота ми. Казах й, че съм брокер на недвижими имоти и съм прекъснал следването си за ветеринарен лекар. Моето професионално развитие очевидно надхвърли някогашните й очаквания и тя кимна одобрително. От това ми стана приятно, защото бях много усърден с продажбите, а досега не се бе намерила ни една старческа мандибула, която да изрази уважение към мен.

 

         Разделихме се и аз се насочих към магазин за дрехи, защото втори път нямаше да мина за брокер. Напълно бях забравил за Еди, когото оставих в парка гладен. Той беше боец на съдбата и щеше да оцелее и този път.

 

         В първия магазин за дрехи, в който влязох, не ми хареса обслужването, казах им го и излязох с походка, типична за испански колонизатор, след като е открил нов остров. За втора дестинация си избрах шикарен магазин за костюми. Вътре пред едно огромно огледало разбрах мотивите на продавачите от първия магазин. Реших да изгладя този неразумен ансамбъл от дрехи, който носех върху себе си и решително се спрях на бял раиран панталон, риза с цвят на избледняла сьомга и сако в цвят екрю. Въпреки упоритото настояване на продавача, който със сигурност беше далтонист, запазих стария си колан. Наглецът искаше да ми пробута колан, който невероятно приличаше на хайдушки червен пояс. Платих му с пари от картата и преоблечен като сутеньор - палячо излязох навън. Сега беше моментът да си взема и един чифт обувки, тип шпицарки, с остър връх. Надявах се, че те щяха да оправят всичко, така както бояджията заличава всички сакатлъци на майсторите преди него.

 

         Обувките ми лепнаха прекрасно, магията се беше получила. Амплоато беше сменено и от сутеньор-палячо бързо станах едър търговец на дини, който отскоро е започнал да посещава градската част на страната ни. Както и да е - на мен нищо не ми пречеше да продължавам да твърдя пред пенсионирани учителки, че съм брокер.

 

         Трябваше да се връщам в парка. Там под въздействието на костюма уплаших Еди. Той ми сподели, че за втори път след вестника във влака си е помислил, че стоя нежив до него.

 

         Аз и моят спътник, водени от универсалното човешко правило, че хората се раждат равни в своите права и свободи, всякога гледахме на хората като на даденост. Не можеше да се случи в купетата на влаковете или пък нейде из градовете, някой да се представи като “голяма работа” и ние да ахнем от лъхналия ни авторитет. В екснаркоманските ни очи всички бяха равнопоставени. Еди, като изтънчен хуманист, крадеше еднакво добре и от богати, и от бедни. Разбира се, той знаеше, че от него също се краде, като най-голям обирджия си беше самият той на себе си.

 

         Всекидневно ние се срещахме с много хора. Те се явяваха като разноцветни страници от една и съща книга. Смятах себе си и Еди за по-различни - останалите търсеха някаква временна защита от надвисналото небе, а пък ние отправяхме ръце нагоре и разравяхме облаците и разчиствахме пътя на слънцето към нас. Настроението ни бе леко и весело и ние по свой начин се противопоставяхме на този настръхнал свят. У душите на повечето хора, които виждахме се бе настанил страх. Мълчалив страх, който спираше волята. Той им поставяше граници, рисуваше им схеми на възможно и позволено, в които те съвсем се оплитаха.

 

         У нас с Еди този страх липсваше, но заедно с това нямахме и нещо, което да определим като източник на защитеност. Ако реално го нямаха, хората си измисляха такъв източник, за да се скриват от страха. За някои това беше домът, семейството, малките им заплати, децата. Случеше ли се страхът да докосне и тях, тогава вече всичко стихийно се разпадаше. С Еди нищо не си определихме като защитеност, затова и от нищо не ни беше страх. Ние бяхме ексцентрични рицари на спокойствието.

 

         Преди човек да тръгне към нещо, трябва да е наясно дали няма да отиде толкова далеч, че няма да може да се върне същият. Ако второто е по-силно, нека се върне по-добър. Каквото и да станеше с мен, след като престанех с пътуванията, по-лош не можех да стана.

 

         В един следобяд пастелно размазан между тъжножълтото слънце, зелените ливади отвън и кафявото ми предесенно настроение в купето влезе възрастна двойка. Поздравиха с обичайното “добър ден” и след минута-две мъжът попита първо мен, а после и Еди с какво се занимаваме. “Брокер на недвижими имоти” бързо и самодоволно стрелнах аз. Еди леко и с грация се представи като писател и с това несравнимо повече ги завладя. Съмненията ми относно правилността на избора ми за брокерски костюм се затвърдиха. Определено комбинацията сьомга-екрю не извикваше уважение сред по-стария електорат.

 

         - Писател?! Прекрасно - благо се усмихна жената - Питала съм се вие писателите имате ли си някакъв похват при писане. Да кажем, елементи които се стремите винаги да включите при писане. Нещо, което да ви придава индивидулност като автор. - Еди едва ли е очаквал такава акулска захапка от това невзрачно бабче.

 

         - Имам, бива ли иначе - подде ниско той - Да вземем уводното изречение за разказ. В него писателят наполовина трябва да очертае основното чувството, което по-късно по-всеобхатно ще цели да предизвика у читателя. И наполовина смътно да загатне за събитието, което разказа отразява. Същевременно изречението трябва да е добра подложка - да стои силно и да не е прекалено дълго. Аз лично предпочитам да го оставям само в абзац. Много ефектно е да го завършиш с многоточие, а последното изречение на разказа да започва от многоточие. Първото и последното свързани да изразяват главната нишка на разказа, това аз наричам прекрасно. Ако говорим за сериозни разкази, с висока художествена стойност, предпочитам да втъкавам две сюжетни линии. Едната, видима от повърхността, а втората я пускам тихо да плава в дълбочина. Втората е по-въздействена и се усеща при сериозно вдаване в написаното, обикновенно на второ четене. Още по-хубаво е ако я дадеш в по-свободни рамки, читателя по-късно сам да я определи за себе си. Мои колеги много държат да оставят читателя замислен, да го зачовърка нещо от прочетеното. Аз се стремя да го направя с едно вълшебно късче по-богат, да полети над тази притихнала земя. Това е мисията на писаното слово - да ти даде този блян, че можеш да се докоснеш до божественото.

 

         - Ех, как говорите господине. Прекрасно! - рече жената.

 

         - Не, не бъркате - похватът с многоточията, това е прекрасно. - Очевидно двамата имаха различни дефиниции за “що е то прекрасно”. Долових, че Еди започна да охлабва прекрасния фронт, който беше подхванал, но да си призная той можеше да защити по-ефективно твърдението си, че е писател, отколкото аз, че съм брокер.

 

         Жената продължи с любопитството си и попита дали пише само в определени периоди или в определени сезони. Дали го вдъхновява утрото или пък някой ален залез. Еди, непоклатим като гранитна скала, отвърна, че е способен да пише във всяка минута, ако ще отвън да се срещат небето и земята в буря и земетресение.

 

         - А можете ли сега да напишете нещо?
         От всичките й въпроси този извънредно ме зарадва. Казах си “ей сега му свърши театъра на този самозванец”. А самозванците харесвах колкото плевенчаните, сиреч въобще. От удоволствие и предвкусващ скорошния му провал неволно плеснах във въздуха с ръце. С това мухоубийствено движение предизвиках извръщането на три чифта любопитни очи към себе си.

 

         - Пляскам за таланта - нужно бе да обясня поведението си.

 

         - А пък аз си помислих, че е мухоубийствено движение - отвърна чичето с добавка от съвсем лека усмивка, с което разбрах, че имам съюзник в разконспирирането на розовобузи самозванци.

 

         Еди, без да долови зараждащата се контраагентурата, взе подадените му от жената лист и химикалка и започна да пише. Преди да почне пише попита с колко време разполага. Отвърнаха му, че след десет минути ще трябва да слизат. Пишман-писателят, за какъвто все още го смятах, заяви, че за това време няма да успее да го завърши. Когато те си затръгваха той им даде листа с недовършените слова и жената ги прочете пред всички.

 

 

 

         № 21

 

         Когато някой забрани една любов, трябва да знае, че е хвърлил камък в безбрежно море. Колкото повече потъва камъкът, толкова по-голям става той. И щом някой ден срещне дъното, един страшен тътен ще изплаши птиците, накацали по телеграфните жици в едно отдалечено златножълто поле.

 

         Ведрото ясносиньо небе на онзи забравен юли бе пръснало набързо лек дъжд. Земята жадно пое ситните капчици, притегли ги навътре в себе си като дълго чакана милувка и сега крайната улица се стори на пощальона не така прашна, както я помнеше винаги. Обикновено южнякът стигаше до тук и не продължаваше нататък в града. Прашилката и мръсотията на тази улица сякаш бяха вечни. Но не и днес, не и през юли, не и пред къща номер 21. Сега бе блеснало едно ярко слънце,което по свой начин се примесваше със стъклените капки, още неизсъхнали върху асфалта, и приятно хвърляше смесен блясък в очите на пощальона.

 

         Пощенската кутия, в която трябваше да пусне писмото, бе стара и ръждясала, дори стоеше леко накривена на външната врата и той не можа да си спомни дали е оставял писмо друг път точно на номер 21. Понякога той можеше да погледне зад оградата, да прецени с какво тази къща е по-различна от другите и какво идеха да покажат, но тук той не можеше да разбере какъв смисъл носеха по-странните неща.

 

         С неясно чувство пусна плика и тихо се отдалечи като си мислеше дали може да махне камъчето, намърдало се в грайфера на новите му обувки. Една смутена дъга нейде далеч зад тази улица колебливо се настани над широкото поле.

 

 

 

         Определено Еди можеше да преде невидими нишки без да се оплете в тях. Съюзниците бяха сломени, вълненията тихо се прибраха из дълбините...

 

         Последното, от което се поинтересува жената, беше името на нашия писател. Той се представи като Ангел Едисон Димитров. Едисон, защото една осма от него била швед, но не знаел коя точно. Лелчето кимна в знак на запаметяване и увери, че ще търси и ще чете книгите му.

 

         Двамата с него останахме сами в купето. Отново бе тихо като в началото. Слънцето бавно процеждаше светлина от лъчите си след като дълго време надмогваше един облак с формата на гъсок. На мен не ми се пътуваше повече този следобяд. Исках да спра безспирното движение на облаците. С неубедителното мнозинство от един човек, при кворум двама, слязохме.

 

         Оказахме се в градче, малко и непретенциозно, колкото амбициите ни в живота. Нуждата от твърда земя под краката ни преимуществено ни отведе към централната му част, където умело се сляхме с местните първенци. Маскировката ни за уподобяване с тукашните включваше ходене със сключени зад гърба ръце от страна на Еди и поглед, забит в земята, от който тихо се струеше мъдрост. Този човек очевидно имаше нужда да го пристегнем в някакви що-годе писателски дрехи, иначе някъде щяхме да изпуснем таланта му. Ала първом го притеглих към един бръснар, който по-скоро приличаше на касапин. Външният му антураж включваше бяла, неубедително чиста престилка, и груби влакнати ръце с месети пръсти. Благата му физиономия се допълваше от бухнали мустачки, с което добих представата, че този тип ще наруши всякаква останала хармония във външния вид на Еди. А той определено имаше нужда от това. Трябваше да излезе от лоното на пасивността си, когато с недотам празната си глава можеше да прави и по-мъдри неща. За това щеше да му помогне нова прическа, която да отвори забулените му уши и да изчисти лъчистия му поглед, който досега се премежваше от периодически падащите лимби.

 

         До последно се дърпаше за бритона, но застрашителните ръце на пишман бръснаря примесени с моето медословие, заставиха Еди да повярва, че с новия си вид главата му ще изживее втори ренесанс. Вторият манш с преобразяването Едиево ни отведе в най-големия тукашен магазин за дрехи. Уверих го, че ще е пълновластен господар в избора си на дрехи. За потвърждение на ненамесата си му оставих пари и отидох да запазя маса в близко кафене.

 

         Полупразните градчета притежават своего рода привлекателност, особено ако са заобиколени от планини. Гледката на недалечните зелени склонове заедно с летната унесеност предизвикваха в мен една тиха кротост и благодарност, че тръгнах на това особено пътешествие. С дни или по-скоро със случки аз постепенно намирах себе си. Научих се да наблюдавам, да отгатвам символите в чуждите очи, да различавам безпогрешно лукавите от добродушните пламъчета. Можех с точност да определя и практическата полза от пътуването - влаковете ме срещаха с много хора. Едва когато се потопиш сред множеството можеш да намериш себе си или да се изгубиш. Аз бях изгубен, когато бях далеч от хората.

 

         От другата страна аз не можех да не призная, че в голяма степен свободата си дължах на парите на родителите си. Без тях нямаше да мога замина никъде, нито пък да поддържам този негодяй, Еди. Ето сега аз имах безгрижието си в този малък град, тази чаша какао и едно престъпно противоречиво същество, което след известно време щях да си позволя да наричам приятел. Засега той си оставаше приближен хлебоядец.

 

         Щом зърнах задаващия се от магазина Еди, започнах да усещам как с неравномерни спазми започвам да губя от всемирното си спокойствие. Беше облечен в дънково костюмче, което сякаш беше излято точно за тялото му. Не знам какви парични пасиви ми е коствало, но определено биеше по привлекателност моя ексцентричен ансамбъл. Това момче не биваше да бъде лишавано от моята опека, защото имаше опасност прекалено бързо да израсте духовно. Това трябваше да става умерено - на час по лъжичка.

 

         Слънцето все по-усърдно се домогваше до лицата ни, от раздиплените облаци взе да се спуска един вълшебен вятър и аз започнах да мисля, че щастието е и форма на избор.

 

         - Еди, кой си ти? - това трябваше да го попитам по-рано, но досега не се намери по-предразполагащо към откровения градче.

 

         - Аз съм Едисон, който живееше, спеше и се хранеше по влаковете.

 

         - Остави маймунждулъците, сериозно ми отговори. - тук насилих цялата си сериозност, за да мога да получа коректен отговор.

 

         - Има ли конкретна причина за такъв разговор. Досега се бяхме отдали на глупости и лекомислие. Искаш да знаеш нещо за мен ли? Ето - името ми е Димитър, роден съм в град Перник, нямам братя и сестри, родителите ми са обикновени хора, работят за малки заплати. Твърди наркотици съм взимал за много кратко и може би затова успях да ги спра. От време на време пуша трева. Ти ме взе със себе си, защото реши, че с теб си приличаме, освен заради някои общи моменти от живота и на двамата, а и защото успяваме да направим времето си интересно. Когато се почувстваш напълно свободен ще ме оставиш, аз бих го направил също. Но не мисли, че с нещо си по-специален от мен. Предполагам, особени продробности не си очаквал.

 

         - Това ли е всичко? - за миг го улових да се колебае дали да спомене нещо.

 

         - Почти всичко. Щом толкова настояваш - лежал съм в затвора година и три месеца за побой, но не бива да се повлияваш от това. Знаеш, че съм безобиден, онова беше инцидент. Ами ти, изглежда си имал по-дълга връзка с наркотиците, било е любов, не e флирт като моето. Бас ловя, че си бил и в комуна.

 

         Определено можеше да е заядлив и много сполучливо го показваше. Думите му, макар и остри, не ме засегнаха, защото с тях показваше друго лице, което първо трябваше да разбера, а след това да преценявам дали да черпя негативи от него. Засега това бе нова краска от него. Не зная къде можеше да спре неговото изменение и дали то щеше да е трайно, но в името на доброто ни другаруване, аз смятах да продължим съвместните ни полуглупости със социална насоченост. Ако не е станало ясно, ето го по-рафинирано казано: ако и двамата ставахме малко по малко по-добри, то трябваше да продължим спътничеството си до пълната победа. Това обаче нямаше как да го обясня на бивш побойник в процес на трайно лишаване от трева допълнено със себеразобличаване, затова задушевно му намигнах с надеждата от това движение да е разбрал поне 4% от мислите ми, колкото впрочем е и парламентарната ни бариера.

 

         Спонтанно, вероятно от вкуса на какаото, в главата ми се роди идеята, че тази нощ трябва да спим в нещо, което е трайно прикрепено към земята. Това нещо можехме да го наречем хотел, градска къщичка от селски тип или пейка, застлана с вестници, но името нямаше никакво значение, защото с осемтинката швед не държахме на точните наименования. Нощуването ни можеше да се предхожда от пребиваване в някакъв среден денсхаус, както сега бе модерното название на благоустроените кръчмици. Процедурните си предложения за провеждането на вечерните ни занимания този път гласно споделих с Еди и това бе едно от редките проявление на категорично единодушие, с което мисля, че влязохме в старото си русло.

 

         Ако кажех, че след кафето дълго сме се разхождали из града, щях гнусно да излъжа-градчето бе малко и всичко, което заслужаваше да се види, заедно с останалия брак сякаш само се проточи пред очите ни, а пък ние мълчаливо се разхождахме из спомени си. Всеки отделно, диференцирано от другия. В главата ми за неопределено време (до падането на сумрак, а сумракът не го свързвах с никакво точно време) се прескочиха една люлка, Анелия, Тони Зебрата, планинска Италия и нещо като сега - днес и утре в именно тая последователност.

 

         Люлката беше овещественото възмездие за това, че бях лошо дете. По-лошо отколкото съдбата адмирираше. Люлката ми дойде откъм гърба, точно в главата. Прас и се захлупих по очи. Кой я беше засилил срещу мен не се установи. Докато си лежах върху набитата от детски крака пръст усетих една топла вълна да тръгва от удареното място, по шията ми право към устата. Да кажем, че веднага съм станал и хукнал към къщи, но не би. Именно в тая минута реших да претегля екзистенциалните стойности на досегашния ми живот и евентуалната полза от продължаването му. Претеглях към четири минути и без ясно установен резултат се изправих и с подчертана ненавист засилих люлката в обратна посока с наивното желание да я откача от рамката й. За няколко секунди тя се върна и аз вкаменен от новия ужас я оставих тържествено да ме намери току под брадичката. Точно в тая секунда в гримаса на ужас бях изопнал вратните си жили, заради което люлката не ми строши гръкляна, а весело ме повдигна от земята. Така белезите сумарно станаха два-един на тила, обилно кръвотечащ и друг под брадичката. Изглеждах все едно, че с доста късмет съм си измъкнал главата от вълчи капан. Игнорирах болките си, които като че ли бяха навсякъде от кръста нагоре и се оставих на все още непострадалите си крака да ме отведат към вкъщи.

 

         У дома майка ми избра леко да припадне, а баща ми щателно ме разпитваше дали не са ме били. В такива минути човек не биваше да бърза с превързването на главата или нейното промиване, защо да не полюбопитства за произхода на телесните ми наранявания допълнено с безкрайно повтарящи се допускания от типа “някой те е бил, какво си направил” или “кажи името му, защо го криеш гледай какво ти е сторил”. Току виж баща ми е излязъл навън да търси извършителите на покушението срещу мен, а отмаляването на майка ми да премине в следобедна дрямка, то аз можех бавно, без да тръскам главата си, за да не изцапам килима с кръв, да отида до банята, да напълня ваната и да изчакам накиснат в нея някой, който да се интересува от мен по същество. Реалността бе такава, че баща ми излезе, за да купи цигари - от тютюна ми сложи върху главата, помагало за заздравяване на рани. Майка своевременно предложи да отидем до спешния център, за да кажат лекарите какво е най-добре да се направи. Отказах да отида, за да не отказвам пък там да ме шият. Така завърши този инцидент - с два белега. Те ми стоят и до днес, но за сметка на тях след удара ми изчезна френското “р”, допускам че е от лицевия удар под брадичката... добре че я засилих.

 

         Анелия. Тя ми беше съученичка. Хубавичка като кукла, ала празна-трудно можех да установя зачатъци на душевност насочена към мен. Първо ме привлече, а после установи дистанция, която тогава бе много популярно да се назовава “да си останем приятели”. Да, останахме приятели, но в твърде неустановени граници на приливи и отливи. Да кажем, че имахме непреодолими различия изразяващи се в пълно сходство на ценности и дублиращи се черти от характера. Казахме.

 

         Тони Зебрата. Той носеше черни и бели дрехи в редуваща се последователност. Най-вече заради това, че имаше само един пакет дрехи, което от своя страна се дължеше на обстоятелството, че беше наркоман. Последната дума беше ясната връзка между мен и него, но да допълня, че той ми сложи първата трева в устата(буквално - бях пиян. Още по-буквално- заради Анелия.), а по-късно сам си взех хероин, пак чрез него. И тъй и тъй е тръгнало на плавни преходи и логически връзки....

 

         ...Планинска Италия - не екскурзии и слънце, а комуна. Ще оставя комуните за комунистите, без описи.

 

         Сега-днес и утре. Сега, функция на Днес, стояхме пред някакво наклонено площадче. В единия му край беше централният градски магазин, който на други места по-трудно се открояваше. До него стоеше някаква цветно измазана сграда, която с Еди решихме, че е трябва да е хотел, без да има указващи за това табели около нея. Само някакво си име на банка.

 

         Понечихме да отворим входната врата и тутакси се включи доста немузикална аларма. Добре де, добре, откога банките станаха толкова негостоприемни, при това едва прехвърляше 22:52.

 

         Оттук в лек тръс, да не казвам прибежки, влязохме в близко кафене и с гласове на колящи и бесещи шерифи от каубойско градче запитахме къде в тоя пуст и ш*бaн град има китно хотелче, където да се отпуснат немощните ни тела. В кафенето имаше и други посетители с шерифски гласове и те ни отвърнаха някакъв адрес. Благодарихме и излязохме.

 

         Отвън казах на Еди:

 

         - Драгоман 17, знаеме го, нали?

 

         - Да тръгваме. Точно на гърба на Сливница 8.-категорично отвърна той с тон на шофьор на такси, говорещ без да си вади цигарата от устата

 

         - Еди, ще се изгубим, нали?

 

         - По най-готиния начин. Няма да усетиш как ще влезем в друг град.

 

         Оставих го отвън и влязох, за да уточня детайлите по намирането на желания от нас обект. Съдържателят каза, че хотелът е на горния етаж, което идеше да покаже, че тази игра бе твърде лесна за нас с Еди. Горе спахме към 2-3 часа и както бе уговорката се упътихме към някоя дискотека, сиреч слязохме до кафето долу, което беше повече клубче отколкото кафененце, и запитахме за нахождението на новия обект.

 

         Обратно на компактно разположените ми възгледи за това градче дискотеката не се оказа на третия етаж на същата сграда. Може би защото вторият й беше последен.

 

         Веднага щом напуснахме кафето-хотел за екснаркомани-туристи започнахме да преговаряме танцувалните си стъпки и въпреки кръговите движения, които съвършено концентрирани извършвахме, не сбъркахме указаната посока към дискотеката. До толкова дълбоко се бяхме съсредоточили в танците си, че на Еди на два пъти вървящи срещу нас хора му казваха къде има тоалетна. Отминавахме ги с презрение.

 

         Пред дискотеката се изпъчихме и влязохме като английски лордове от седемнайсети век. Доближихме се възможно най-близко до тонколоните и започнахме, крещейки си един на друг в ушите, да разделяме на две териториите си за действие, а след тях определихме кои момичета за кого да бъдат. В крайна сметка силната музика зад нас надделя и ние се оставихме на принципа на абсолютния хаос. Дискотеката беше на два етажа и аз тръгнах нагоре, като с крайчеца на окото си забелязах как Еди напъди жената пред тоалетната и застана на нейното място. Очевидно имаше стройна концепция за това от къде можеше да дойде успехът.

 

         Скромно застанах на бара, лежерно се отпуснах и час по час миришех китката, която бях боднал на предното джобче на сакото си. Целях да предизвикам аристократично излъчване примесено с тънки, тънки ориенталски нотки, които да пулсират от мен като скъп парфюм на сънната ми артерия. Постигнех ли го местните принцеси сами щяха да дойдат към мен.

 

         И ето на - скоро усетих приближаване, до мен застана някакво булче с технократски вид. На очи се набиваха панталонките й навити до прасеца, помня, че така дядо отиваше на риба. Оставих този спомен, вдигнах брадичката си над линията успоредна на земята и отвърнах на погледа й.

 

         - Ти ли си?

 

         - Много добре знаеш кой съм - побързах да я прекъсна аз и леко разклатих чашата с питието си. Всичко в името на магнетизма.

 

         - Ако ти стиска слез с мен пред входа.

 

         Докато се движехме двамата през дискотеката се изплезих на Еди, за да запомни бързото ми попадение. Забелязах, че е успял да вземе отнякъде светлоотражателна катаджийска жилетка.

 

         Отвън ни чакаше друга двойка. Момичетата се отдръпнаха и момчето се приближи към мен и ме попита:

 

         - Спал ли си с Нели?

 

         - Положително, ако е наблизо и имаш обозрими шансове не се колебай... - Аз наистина бях спал с Нели... като ученик.

 

         Една здрава ръка реализира сериозен контакт с брадичката ми точно в онзи белег. Сетне друга ме уцели в стомаха. Не ме заболя, но се свих, защото ми изкара въздуха. Онзи се отказа от повече кръвонасядания, само клекна, за да ме погледне в очите и добави:

 

         - Разкарай се от Нели иначе брат й ще те убие.

 

         Групичката се върна в дискотеката, а когато въздухът ми се върна, добавих на себе си “Нели няма брат”. Оставих си три минути за възстановяване и след изтичането им се върнах в дискотеката - вътре беше моята музика, екземплярът без дубликат сред живите ни съвременници - Еди и някаква Нели, която вече имаше обстоятелственото задължение да бъде с мен. Поне веднъж.

 

         Не мислех да търся разплата - количественото съотношение между моите сили заедно с тези на Еди спрямо тези на местните бабаити заедно с изпития от тях алкохол преимуществено клонеше в тяхна полза. Трябваше да търся някакво по-йезуитско решение, но размишлявайки установих, че не разбирам значението на тази дума и реших засега да не търся нищо. Придадох си нов, загадъчен блясък в очите, и се върнах в затъмненото танцувално пространство.

 

         Преминах тежко-тежко през дансинга все едно че не мен, а аз съм бил някого и от там преминах към предното си поселение с твърдото решение да не чакам нови прииждания, а направо да заговарям. Сядам, най-лежерно от всякога, намествам веждите си над очите, взимам от близка, поувяхваща дама молив за вежди и деликатно си изписвам френски мустачки. Обновен, с екстремно излъчване наострих сетивата си за елитарни девойки, макар погледът ми да бе наводнен с твърде постни момичета.

 

         Сетивата ми регистрираха сядане вдясно от мен на организъм, излъчващ женски феромони. Реших да я подложа на кратък вербален тест.

 

         - Какво да бъде?

 

         - Да бъде думата ви - отвърна ми тя. Каквото и да съм имал впредвид тя ме обърка двойно.

 

         - Тогава ще пиете ром - тутакси го поръчах - Един за дамата, ако все още са останали дами.

 

         - Имате нещо черно над устната си - и понечи да ме избърше с почти неупотребявана носна кърпичка. Оставих се - явно това бе част от играта. Местните обърквания и похвати съвсем ми бяха чужди - името ми е Анелия, а вашето?

 

         Щом го чух моментално ми се прииска да се напия, да бъде до мен Тони Зебрата и след няколко години да тръгна на обиколка с влак. Но да не стигам до тук.

 

         - Можете да ме наричате Черното лале, но в другия край на дискотеката. Вървете си, добра жено. - взех рома й, натъпкан с лед, достатъчен да изстуди четири килограма риба и, воден от верните си крака, се упътих към първия етаж.

 

         Докато стигна, рома ми се разсипа, но ледът остана в чашата и аз своевремено напъхах всичките кубчета в устата си. Не биваше да изглеждам смешен - чаша и вътре само лед. Изневиделица (понеже в дискотеките е колкото тъмно, толкова и претъпкано) някой някак (някъде) свежо ме тупна по гърба и аз мигом си рекох, че “ето пак някой се загрижил за нечия сестра”. Организирах мощна струя в устата си и половината от кубчетата изстрелях в тила на нищо неочакващия човек пред мен, а другата половина глътнах понеже не бях опитвал нещо такова досега. Вътрешно охладен, рязко се обърнах по посока на тупването с твърдата решимост да се бия докато главата ми не се отдели на повече от два метра от тялото ми. И кого виждам - Еди и катаджийската му жилетка. В същия момент усещам ново свежо тупване по гърба си - тая вечер с жени не можех да се похваля, но откъм тупвания по гърба не можех да се оплача.”Абе- викам си - тук ще ме карат да се обръщам докато не ми се заповръща от въртене”. Зад мен сметка ми търси онзи в чиято глава си насочих леда. Замислих се да му обяснявам ли как е станало или направо да го питам “Спал ли си с Нели?” без да чакам отговора му. Еди избра вместо мен решение и с думите си го наведе на мисълта какъв вероятно е той щом има такава жилетка, а от тук добре ли е да се закачаш с полицията. Онзи излезе разбран човек, отдръпна се и вече можехме да си кажем две думи с Еди на спокойствие.

 

         - Откъде сви елечето? - не можех да мина без това актуално питане

 

         - В едно клубче, входа му е на десет метра от този, има бал с костюми. Свих го от един тип докато танцуваше.-набързо ми хвърли преценяващ поглед, след което със саркастична усмивка добави - Струва ми се, че ако искаш да се преместим там на теб няма да ти е нужна артистична маскировка.

 

         Той бе по-прав отколкото луд в този момент, но на мен с непреодолима сила ми се прииска да го посъветвам къде да отиде и да каже, че е имал вземане - даване със сестрата Нели. Ала своевременно се сетих, че в него може и да се отключат някои стари бойни техники, които да му осигурят безплатна храна и подслон за около година и три месеца.

 

         - Ед, ще ходя да си лягам. Всяко тъмно и нестудено място бързо ме унася , все едно че и музика няма. А и чара ми ме е напуснал, което вече ме натъжава като да гледам увехнали цветя. Ще се опитам да го възвърна с един солиден сън. Май започнаха да ми омръзват глупостите. - последното го казах без да го мисля, но усетих непоискано вътрешно потвърждение, че е точно така.

 

         - Е, така или иначе утре път ни чака...но аз ще поостана още малко. Поне колкото да открадна пелерината на Батман и едно домино. А може и... и все пак, УСПЕХ !

 

         Не проследих докрай думите му, но накрая му пожелах пивко довършване на вечерта. “Успех” - защо ли ми го каза? Явно беше разбрал нещо още преди то да се случило?

 

         А навън бе тиха утрин. Над мен имаше шепа проблясващи над черната мрежа звезди и една нездравословно бяла луна. Бавно подхванах по една крива уличка в посока обратно на наетата стая, като в повече от сто крачки нататък зад мен се чуваше мелодията на песен, която в гимназията си обещах да харесвам още десет години. Имах усещането,че я чувам за втори път. Хубава песен. Високо, закачена в небето, една звезда присветна по-силно. Не съм сигурен, може би сам си го внуших, както и безброй други неща по-рано. Една мисъл неотхвърлима, като присламчило се коте, застана необоримо в съзнанието ми - моите десет години глупости трябваше да изтекат възможно най-скоро.

 

         Така, безцелно, ходих още десетина минути, след което се върнах до това, което ни представиха за хотел и на леглото на Еди, който още не се беше прибрал му оставих пари достатъчни да се върне там, където го намерих и за храна. И повече.

 

         Пред хотела имаше здраво, високо дърво, чийто вид не можех да определя. Съблякох сакото си и го закачих на един от по-ниските му клони. Той се огъна сякаш джобовете на дрехата бяха пълни с грешките ми от първата цигара трева насам.

 

         Часът беше 4:15, значи имах малко повече от час. Огледах се, без да долавям хладния нощен вятър, който леко се промушваше между копчетата на ризата ми. Една малка птица в небето, изгубила пътя си между звездите, неволно начерта моя.

 

         За гарата се вървеше право напред.

 

         Еди, който не съществуваше никъде другаде освен в моето въображение, щеше да разбере...

 

         С двайсет и първия билет в ръка аз бях стигнал толкова далеч, че можех да се върна, но вече по-добър...

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. юни 2008 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]