Иван Ланджев

поезия, проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска литература

 

СЛОНЪТ СОМНАМБУЛ

 

Иван Ланджев

 

 

Нямам нищо против

 

 

     1

 

     Колегата, с когото запивахме, е култов сценарист, наистина голям – около 120 кг, от старата школа. Говори бързо и умно като Хънтър С. Томпсън, но една идея по-нечленоразделно. Няма коса, като Хънтър С. Томпсън, и е точно толкова луд. Гарантирам за това. В единия от баровете надигна глава по едно време и каза:

 

     – Копеле, непрестанно живееме – и пак нищо...

 

     Следобедът ни, посветен на веселяшко самоунищожение, завърши като много други, печално и смешно.
     След няколко часа Страх и Омраза на произволни места в София, най-лошото беше приключило. Седях на една спирка, стигнал някак дотам, с глава потънала в двете ми ръце, гледах земята и изучавах пукнатините по плочките. Една дружелюбна и наблюдателна възрастна жена съвсем вярно е заключила, че на това момче нещо не му е наред. Дойде да се увери лично. Или да ми помогне, не знам. Аз не исках и нямах нужда да ми помагат. Мислех си за изречението на Тертулиан – „Те са мъдри, а ние сме безумни” – и точно се готвех да се изплюя в една пукнатина между две плочки, когато жената се приближи и ми каза „Младежо, болен ли сте?”. Не, чувствам се отлично, госпожо. „Сигурно сте пил много...”. Дефинирайте многото, госпожо. „Какво?”. Не, нищо, добре съм. След малко ставам, почивам си. Всичко е наред, благодаря. Довиждане, госпожо, ето автобусът ви идва. Какво? Не, няма да се качвам. Ще си взема такси, аз само си почивам тук.
     Виждах ясно, че тази клета женица никак не разбира същността на проблема. Защото не беше пиенето, а тъкмо обратното – всъщност ние се чувствахме непосилно трезвени за всичко наоколо. Въпреки ежедневните си усилия! Иди, че обяснявай такива работи на хората.
     В последна сметка наистина се стегнах много бързо, когато видях патрулка да паркира опасно близо. Станах и минах покрай служителите на реда с бодра крачка, успях и да взема такси, учуден, че изобщо са ме качили. Някои бакшиши са големи пичове. Мисля, че стигнах до вкъщи по-бързо отколкото до банята вкъщи. След като се изкъпах, преместих разхвърляните по леглото си книги. Самотна хлебарка разлистваше „Америка” и възнамеряваше да премине към биографията на Джими Хендрикс от Чарлс Р. Крос. Крайната й дестинация навярно беше „На дъното в Париж и Лондон” до възглавницата ми. Но не е познала. Издебнах малката гад точно между двете книги, убих я с един презицен удар и си легнах. Сега трикът беше да се наглася както трябва, защото по средата на дюшека имаше малко изскочила пружина и не исках да си одраскам задника, както се беше случвало пред очите ми с няколко мои гостенки. Справих се ловко със задачата, като заех диагонална позиция. Когато се събудих, видях че имам 12 пропуснати повиквания и петна по чантата на лаптопа. Беше и разкъсана на места. Нямаше никакво съмнение, че трябва възможно най-скоро да се махна оттук за известно време. Имах пари, достатъчно, за да замина, а ако поработех още, можех да спестя и за връщането.
     Да, ще отида на гости на Е. за няколко дни, при нея е спокойно. А и в Париж е добре. Ще мога да напиша нещо хубаво – ако не там, къде другаде?

 

     ***

 

     Един месец по-късно, рано сутринта. Пътувах в друго такси към втория терминал на летище София, когато забелязах, че левият ми крачол е нацапан с кал от предната вечер в Борисовата. Бях прекарал неочаквано добре. Но все пак не исках да занасям мръсотия там. Вече беше късно за каквото и да е. Излитах.

 

 

     2

 

     Е. иска от мен да оправя завесата в банята. Разбира се, че няма да й откажа, но се застраховам за всеки случай като споменавам, че не съм добър в поправянето на неща. Тя се смее. Сякаш подобна констатация би изненадала някой, който ме познава. Нося й намачкано списание с публикуван мой разказ вътре. Чела го е и го мисли за много добър. Харесва нещата, които пиша. Пита харесват ли го в България. Да, отговарям й, пишат, че съм боклук със самомнение, явно ме познават. Изобщо не те познават, настоява тя, аз те познавам. Звучи убедена. Настоявам обаче и аз, казвам й, не е така Е., те са прави – аз имам самомнение. А те имат само мнение. Разликата е тънка (един интервал) и същевременно грандиозна. Съобщавам й, че сега обмислям нов разказ. За какво става въпрос ли, ами за един човек, който се качва на висока сграда. Заинтригувана е. И аз също, защото съм млад, свободен, (тя твърди – красив), имам самомнение, момиче, нелоша поезия и проза. Оправих банята.
     В Латинския квартал сме, на малкото легло в малката й квартира. Няма разхвърляни книги и нито една хлебарка. Слушаме Стоунс. У тях няма и нищо за пиене освен разгазирана кола, мисля си че трябва да вземем, но още не й казвам. Иначе всичко друго е наред. Тя полага грижите, за да е още по-наред, а аз с нетърпение чакам да излезем и да се озовем право в търбуха на града. Разбира се, нямам си готов лист и отметки, но в главата ми са запечатани най-важните места, които искам да видя и те не съвпадат съвсем с любимите туристически атракции. Първата вечер просто ми се разхожда. Излизаме. Намираме се в най-екзистенциалистката част на Париж – шестия район, Сен-Жермен-де-Пре. Тук едно друго се гледат злостно и досега двете знакови кафенета – „Флор” и „Дьо Маго”. Според стилизираната версия във „Флор” Сартр написал изречението „Човек е осъден да бъде свободен”, oценявано едновременно като гениално прозрение и безсмислена тъпотия. Един вид, свършил си е работата човекът. Съвсем наблизо, за да довърши триъгълника, е и църквата, в която после се оказа, че е погребан Декарт. А аз през цялото време бях убеден, че е в Пантеона и дори не проверявах. Просто не мислех мощите на Декарт разположени тук – ergo те не съществуваха и ги подминавах всеки ден с непринудената радост на невежия.
     Тези места са до нас, ние обаче поемаме в обратната посока на нашата улица „Бонапарт”, за да излезем до реката и да се пошляем. Безкраен празник. Хората се целуват, карат велосипеди, просяците се усмихват, дори когато кълнат. Като изключим велосипедите, същото е и в метрото. Но точно тази вечер то не ни е нужно – нали живеем в най-екзистенциалистката част на Париж. Пълно е с туристи, които отиват не където трябва, за да видят не каквото си струва. Ето и ние, преминали Дома на инвалидите, приближаваме Айфеловата кула. На нея й харесва. Поглеждам нагоре – най-кичозната структура, изпъкваща сред малкото такива в този велик град. За капак на всичко, на всеки кръгъл час светлините й трептят продължително и неритмично, сякаш върху гигантски фалос са нахлузили кондом с брокат. Не харесвам Айфеловата кула и ми личи. Но наоколо разноцветни момчета и момичета от всички възрасти се радват искрено и, застанали под високата тенекия, се целуват още по-настървено. Целуваме се и ние и ми е добре точно под Айфеловата кула, а уж се правя на опозиция, ебаси продажното копеле съм. Камю пише, че един град се познава по това как хората в него се любят, работят и умират. В Париж нещата с любовта определено са цветущи, щом можеш да се целуваш приятно дори в подножието на такова архитектурно недоразумение. Що се отнася до работенето, тук между трудещите се има негласно разбирателство и то също работи – в мой ущърб. Всички нормални магазини затварят твърде рано. Единственият шанс да се купи алкохол за изпът през нощта е от павилиончетата на арабите. И слава богу, че ги има арабите с техните павилиончета, за да си набавяме бутилки евтино червено вино за еженощните си разходки. Тези безцелни шляеници около Сена превъзхождат всяко преднамерено отиване до еди-къде си. Аз бързо ставам зависим към тях. И към малките улички на десния бряг, недалече от Бастилията, скрили се безшумно от американци с шкембета и японци с фотоапарати.
     Като всяка зависимост, и тази играе с представата за време на зависимия. Трудно ми е да разпределя кое кога се случва, защото целите денонощия са размити, сутрините безвъзвратно пропуснати и освен да наблягаме на вечерите, друго не ни остава. Ние започваме да наблягаме още от първата. Връщаме се обратно по Сена, видели едно-две популярни и безинтересни места, с които французите се пъчат и в една пряка си намираме павилионче на араби. Наблягаме на бутилка червено вино. Изумен съм от факта, че всичко е наред. Не ни е студено. Разхождаме се и тя е в прекрасно настроение. Има си любим пешеходен мост на Сена и отиваме да си допием там, да слушаме музика и да си говорим, преди да се приберем в квартирата. Не сме се виждали от няколко месеца и тя ми разказва най-различни неща. Малко преди да станем от пейката на моста и да си тръгнем, решавам да се направя на интересен по традиционно тъп начин. Уверен хвърлям празното шише към кошчето срещу нас. Разбира се, че ще уцеля.
     Противно на всякаква логика шишето пада в Сена. Изведнъж ужасно се засрамвам, нарушил съм покоя на хиляди удавници и се чувствам по български кофти. Втурвам се към ръба на моста, за да видя. Едва не падам долу. Е. се шашка, аз не мога да плувам, забавно е. Защо пък да не слезем досами водата? Добре де, не по прекия път, по стълбите.
     Долу е мрачно. Има и ред ситни стълби, които водят във водата. Кората на дърветата е изчегъртана с джобни ножчета. Повечето надписи са тъпи. По тротоара до брега се надпреварват грамадни плъхове с опашки като кабели. Шмугват се някъде. Ние също е добре да си ходим вече.

 

 

     3

 

     Преди да дойда, Е. си има график, който стриктно следва като сериозна млада дама, студентка по икономика. Аз развалям всичко това с безсънието и ставането по никое време, но тя не изглежда да страда от промяната. Успиваме се и обмисляме закуската си заедно с оставащото от деня. Всеки ден е така. Кафето е топло и много силно, тя снове гола насам-натам в пренебрежимо малкото пространство на стаята и приготвя нещо леко за ядене. Аз подбирам вярната музика и едва след това вече може да се случи събуждане. Никога по това време не се опитвам да пиша, оставям го за след като се приберем по малките часове.
     Чудя се дали да не идем на някоя изложба, за да скалъпя някаква „актуалност” и после да пробутам текста си в културните рубрики на лайфстайл изданията. Сякаш вече го виждам – да, ще бъде разказ, замаскиран като статия за нещо ама много важно, което се е случило в културния живот на Париж. Уж, че съм отишъл специално затова. Но всъщност ще бъде разказ...
     Но всъщност не ми се занимава и изоставям идеята, имам си по-важни обиколки наум. Например да отидем на булевард „Бомарше” номер 40. Приятно ми е, че Е. иска да участва в хрумките ми и старателно премисля маршрутите. Пълна е с ентусиазъм, но и със здрав смисъл – сега ме пита защо отиваме на булевард „Бомарше” номер 40. Заради една проститутка, казвам истината. Тя едва ли ще ни чака там, де. Но ако се доверим на „Тропикът на рака” там я е чакал редовно Хенри Милър, била му е любимата. Харесвало й е да помага на беден млад писател с каквото може – пари, плът, ценни запознанства (например с други проститутки). И аз бих я чакал. В романа са посветени достатъчно страници и на нея, и на мястото. Кафето се казва Café de l’Eléphant и носи името си поради маркетингови причини – значи, през една нощ на 1912 от цирка избягва слон и несръчно проправяйки си път, потрошава заведението. Собствениците видели в инцидента възможност за реклама и кръстили кафенето си на злосторника. По-късно, не знам кога, става l’Eléphant Noctambule, каквото пише и днес. А тая вечер не е нищо особено и мисля, че невзрачните клиенти, които гледат футбол докато аз с трепет пия бирата си, тъкмо тези хора, дори не подозират за разпътницата с щедрата душа от едно време. Именно заради това Е. предлага да откраднем чипса на единия, докато не гледа насам. Прекрасна е. И й харесва да бъде с беден млад писател, а дори не е проститутка! Знаех си, че в Париж ще бъде добре.

 

 

     4

 

     Правим секс и е хубаво, тя заспива. Аз не. В главата ми се носят хаотично и едни други се блъскат изречения, жени и места. От такива неща се дялкат историите, които после запълват книгите. Тези неща ме тревожат, живо ме интересуват, но точно сега и леко ме унасят вече. Започвам да сънувам, открояват се едно изречение, жена и място. За последното имам най-голяма сигурност, защото Париж ми припява името си без нито веднъж да се съобрази дали съм буден или не. Впрочем да, градовете се самопроизнасят по различни начини – Ню Йорк крещи, Москва декламира, София съска, а Париж тананика. Дори когато се случват злодеяния в недрата му (които и тук, като навсякъде другаде, изобилстват), той пак пее. Сънят не е нищо особено, но завършва малко причудливо, с бой с възглавници.
     След малко сънувам друго – аз съм слон, който сам спи и сънува. Обаче има и недостатъка да ходи насън. Влиза по слонски нескопосано точно в тази квартира и потрошава всичко за секунди. Ето че ходя на сън и чупя разни неща между хората, развалям ги по съвършен начин. Лека категория слон с голяма деструктивна способност. Е. не знае това или, по-добрия вариант, знае го, но не я притеснява. Няма нищо против.
     После и тоя сън се променя – главата на слона става на дансинг, не модерен и лъщящ, а прашасал, с дъсчен под. Някакво подобие на богче и едно доста завършено дяволище танцуват прегърнати. Изглежда в лош смисъл анимационно, но това е сънят. Главата им е тясна и, все така прегърнати, излизат навън, за да танцуват по мостовете на Сена. По-конкретно този, от който хвърлих бутилката. Богът накуцва.
     Такива неща сънувам и когато се случи да ги помня, си повтарям, че сигурно съм сериозно болен или по-лошо, безнадеждно нормален. Сънищата ми са лоша литература. Внезапно тя се събужда, за да събуди и мен, та да спра да сънувам глупости – иска пак. И аз нямам нищо против. Обаче я предупреждавам, че сънувам.

 

     5

 

     Официално най-любимото ми място в Париж е Плас де Вож. Имам чувството, че през целия си живот не съм спирал да идвам тук. Искам за себе си този малък квадратен резен от грамадната градска пита. Не заради Юго и не заради Т. Готие, не дори защото е най-старият площад в града. Не е дори заради стихотворението на Георги Господинов. Просто... Винаги съм идвал тук, това е. Аз няма и как да видя като Георги Господинов деца в градинката на площада, защото идвам само вечер и не виждам друго, освен изпаднали впиянчени скитници. Да, за скитниците... В Париж май няма закон за тях и всички ъгли са гъсто населени.
     На Плас Де Вож също преминаваме покрай обитаем ъгъл и от крайчеца на тъмното в сводовете двамата живущи се провикват: „Охо, малко червено, дайте само да дегустираме!”. Как ли пък не. Малко е страшничко, карат ме да се сетя, че в един от романите на Жорж Сименон, вече не помня кой, се беше случило убийство на Плас де Вож и Мегре доста се поизпоти.

 

 

     6

 

     Ще ходим в Лувъра.
     Отиваме в Лувъра. Искам нещо много лошо да се случи изведнъж на всички тези хора вътре, да изчезнат, да си останем само аз и тя, да се качим горе и да си гледаме холандската школа на спокойствие. Оказва се, че няма нужда, защото при холандската школа така или иначе тълпите посетители оредяват. Светът се е струпал на опашка пред Джокондата, десетки си носят специални карти и разгадават шифъра на Леонардо! Божичко, да се махаме оттук веднага и да отидем да ядем ливански дюнери за по 5 евро някъде. По калдаръма на Латинския Квартал.
     Друго разочарование е Нотр Дам. Не защото не си струва да се види или не е впечатляващо място. Просто има проблем вътре. Еклектиката на поколението е достигнала до обиталищата на Квазимодо. Изповедникът си има офис! С тежко офис стъкло, като това в офиса, в който работя аз. Пише със светещи букви “Confessions dialogue” и има разписание за различните езици, на които „услугата” се предлага, както и приемно време, в което да отидете и да се изповядате като добър католик. Сигурно има и wireless към Бога. Струва 2 евро да си запалиш свещичка. А ливанският дюнер с напитка и палачинка струва 5. По-добре да хапнем.

 

 

     7

 

     Не ме притеснява, че набиваме на фастфууд в много от случаите или тя прави по нещо набързо, вместо да ходим по ресторанти. Познавам нямането, така както Е. никога не го е познавала, нито пък са го познавали повечето жени, за които съм писал. А и така пестим от бюджета за скитосване, което е най-важното.
     Иначе французите са прекрасни хора, чиито апетит не се смущава от нищо. На стената на жилищната сграда, която търсех цял ден, има три надписа. Първият е на френски и пише:

 

На 8 януари 1896 в тази къща е починал поетът Пол Верлен, роден в Мец през 1844

 

 

     Вторият е на английски и гласи:

 

Ърнест Хемингуей живя в тази сграда от 1921 до 1925

 

 

     Третата табела показва снимка на сочния специалитет в ресторанта „Къщата на Верлен”... Охлюви. Чудя се ако беше Къщата на Бодлер, щяха ли да предлагат мърша.
     По-идиотски надпис от това успявам да намеря ден по-късно и в него, разбира се, има българска диря. Който може, нека тълкува и разбира:

 

KVARTIRA POD NAEM
Balgarsko semeistvo, dava dve
samostoyatelni stai pod naem za po dve
dvoiki za balgari.
Kouxniya, baniya, I toaletna otdelno, dvor.

 

Ne davame eberjament!

 

 

     8

 

     Хубав ден в Париж без наратив, споделят ми се само съставките: пакетче от шест броя от близкия супер маркет; употребяване на няколко; голяма чаша „Старбъкс” в Люксембургските градини; квартирата на Хемингуей на „Кардинал Льомоан” 74; снимка до надписа на Ърни; паметна плоча на Блез Паскал в една църква (и срещу нея на Расин, но на Паскал ми е по-важна); нова барета от Монмартър; изглед от Сакре Кьор надолу към града; спонтанни усмивки на „Пигал”, първосигнален усет за близостта на курвите; спокойствие, че жената до мен не е една от тях, следователно спокойни часове в Клиши; малко снобско удоволствие от горещото кафе и надменните погледи във „Флор”. Едно ново двустишие:

 

    Красивите решения са верни
    Единствено в шахматните етюди

 

     Прави впечатление, че Страх и Омраза отъстват, авторът отбелязва лекота в дишането и странна свобода. Разказът ще излезе добър и в него няма да има детайлни описания на порока, злоупотреби с пиене и чукане и нескопосани шеги от страна на апатични герои. Авторът няма нищо против.

 

 

     9

 

     Камю пише, че един град се познава по това как хората в него се любят, работят и умират. Съответно почивния ден отреждаме на починалите. Отиваме в малкото гробище до Тур Монппарнас, другият трептящ парижки фалос. Издирваме важните покойници, изиграли по-ключова роля в живота ми от десетки роднини. Повечето хора, за които имам високо мнение, притежават тази характерна черта – да са отдавна умрели.
     Тя е леко учудена от гробищния ми ентусиазъм, но аз вадя железния аргумент, че статистически погледнато живите хора са извършили далеч по-страшни неща – и няма смисъл на човек да му е страшно в гробищата. Още до входа ни посреща Сартр, както обикновено в компанията на Симон дьо Бовоар.
     Стигам до гроба на Бекет, който трябва да снимам от всички възможни страни. За да стане това, по едно време лягам до него. Лежа си в гробищата докато посетителите минават. Доколкото там лежащите са повече от правостоящите, това не би трябвало да впечатлява никого. И не впечатлява. Още повече, мислят ме за американец, понеже съм скаран с френския и когато питам за нещо, им говоря английски с акцент на човек от Детройт, Мичиган. Това е достатъчна причина по-скоро да ме оставят да умра, отколкото да ме изправят. Ставам и продължавам към другите гробове.
     Успявам да обходя всички от листа, който Е. по-рано днес е спретнала за мен. Последният е на Александър Алехин. Въпреки загнездилата се от филмите представа, по принцип на гробищата не се случват много неочаквани неща. Тъкмо съм успял да убедя и Е., че това е точно така, когато изведнъж изскача някакъв скапаняк в малка количка, подобна на тия за голф и започва да врещи, че паркът затваря. В „програмата” на гробището, пише че за туристите следва да има ентъртейнмънт с популярни умрели още поне час. Но тоя си знае неговото – затваря. Всички се разотиват бързешком. И ние така. Количката обикаля из парцелите и бучи от два източника – сирената и скапаняка. Френските сирени звучат смешно мажорно, като безгрижни акордеони. Докато бягаме от гробищата, в главата ми кресва Том Уейтс: “running through the graveyard/ we laughed my friends and I/we swore we'd be together/until the day we died/I made a golden promise /that we would never part/ I gave my love a locket/ and then I broke her heart”. С дрезгавината на Том не звучи толкова детско.

 

 

     10

 

     Виждам ясно соц руини и чалга от птичи поглед. Долу чалгата ме гледа от пичи поглед. Скоро трябва да кацна и да пиша на това място, защото помежду ни съществува странна привързаност. Не е лесно. Кацам. Прибирам се. Обажда ми се друга жена, която живее в Париж, може би най-неприлично красивата измежду жените, които сме водили у Тома. Красотата й е същинска наглост и само в редки случаи може да бъде засенчена от наглостта в поведението й. Разбрала е, че съм бил наблизо и директно ме пита защо съм ходил в Париж, а не съм й се обадил. Отговарям й изчерпателно – знаеш как е. Тя отвръща, че знае как е. А истината е, че аз всъщност май изобщо не знам как е. Като че ли никога не съм знаел не само как е, но и как трябва да бъде.
     Понеже съм благонравен, я мисля известно време, нея и проблемите й. Има някаква драма с квартирата, за пореден път. Не след дълго си лягам, успокоен от мисълта, че ето, тя ще изпие един ксанакс тази вечер, както знам, че прави, а тия дни ще си намери богаташ, както знам че би могла да направи. Сетне смело и без колебание ще го изчука и ще реши проблемите с местоживеенето. Хубаво е да имаш опции.
     Унасям се вече, когато получавам sms. От Е. – забравил съм си един мръсен чорап, черен, и малка играчка тип-батман (от закуска нескуик). Нали всеки трябва да остави по нещо свое някъде – знаете как е. Мисля, че от това ще излезе хубав разказ. Без Страх и Омраза, поне в парижката си част.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 14. декември 2015 г.
Публикация в сп. „Алтера", кн. 3/4, 2009 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]