Леа Коен

проза

Литературен клуб - 20 години! | нова българска проза/поезия | страницата на авторката

 

АЛМА В ОБРАТНАТА СТРАНА НА ОГЛЕДАЛОТО

 

Леа Коен

 

3. Scherzo (Kraftig, nicht zu schnell)

 

"Човек често преминава през най-важните събития в живота си със завързани очи.
Чак по-късно разбира кое е било незначително и кое важно."

Милан Кундера

 

        "Едва когато Густав е умрял, Алма е разбрала, колко е силна любовта й към него. Както и той е открил, какво е тя за него след онази история с Гропиус в Тобелбад. Защо трябва да проумеем, колко много обичаме някого, едва когато се появи риск да го изгубим?" пишеше в записките си една наведена над подвързаните томчета жена, смятайки, че е намерила ключа към една от най-спорните интимни връзки в миналото.    
        Историята на онези двамата свиваше сърцето й, но и я подмладяваше. Въпреки скръбта, сърдечната болка, отчаянието, което понякога я спохождаше, другата Алма имаше вид на младо момиче. Приемаше смъртта на Христо като любовна раздяла, а само младите духом могат да страдат от любовна мъка. Човек пренася и върху мъртвите точния характер на чувствата, които е изпитвал към тях. Несъзнателно Алма връщаше Христо в общото им начало, спомняше си за него преди всичко като за онзи красив, спортен четиридесет и седемгодишен мъж, който се бе втурнал в живота й пламенно и с цялата енергия на жизнената си природа. Това караше и нея да се чувства млада като тогава, да изживява като реалност спомените си от онези времена. Почти несъзнателно тя се върна и към облика си от онези години, смени прическата си или по-скоро я върна седемнайсет години назад, опита се да възстанови някои от старите си спортни навици, просто защото с Христо ги бяха практикували заедно, по тази причина отслабна със седем килограма и се опита да носи старите си дрехи, защото Христо толкова я бе харесвал тогава с тях.    
        Спомни си как се бе видяла в съня си, облечена с онази, широката пелерина и тъмносиния тесен панталон с кавалерийските ботуши. Бе се наблюдавала през очите, с които Христо я бе поглъщал някога.    
        Да погледнеш от задната страна на огледалото! По-рано Алма се беше чудила, какво точно означава това в онази известна книга на Луис Карол.    
        "Това значи казваше си тя сега да се върнеш съзнателно и несъзнателно в миналото си, да се движиш напред-назад в него, да се уголемяваш или смаляваш според това, какъв си бил някога или какъв ще бъдеш после..."    
        Онази, другата Алма също е знаела за огледалото. Сигурно всеки научава за него в един момент, но не всеки има куража да погледне зад него. Откъде е сигурна за другата?    
        "По онова време ходех при една жена, която ме учеше на окултизъм. Беше изключително важно..." пише Алма Малер.    
        Значи и тя е търсела средство да надникне зад огледалото! Защо? Разбрала е, че обича Густав повече от собствения си живот.  По-късно никого не е обичала по същия начин, нито мъжете, нито дори децата си. Затова непрекъснато и до смъртта си се е връщала към Малер. Като че ли е искала да поправи грешката си към мъртвия. Най-напред е казвала:    
        "Обичам един мъж заради творенията му. Колкото е по-велико творчеството му, толкова е по-силна любовта ми."    
        Малер се е шегувал на това:    
        "Това, което казваш, е много опасно. Искаш да кажеш, че ако някой ме надмине в музиката, ще го обичаш повече от мен."    
        Била е много млада, когато е твърдяла това. Всъщност е искала да каже, че обича един мъж, заради онова, което твори в творчеството и в живота си. Тя също е пожелала да твори най-напред като него в музиката, а после в живота си. Казват, че е била надарена музикантка. Учила е композиция при Землински в един момент той е бил не по-малко известен от Густав. Написала е няколко десетки песни някои никак не се лоши. Когато е срещнала Малер, той й е забранил да композира това дълбоко я е засегнало. Густав твърдо е вярвал, че животът и творчеството са две напълно различни неща. По-късно и той е открил, колко са равностойни. Алма по-рано от него е разбрала тази истина затова се е стремяла към съвършенство в живота си. Когато в последната година от брака им Густав е открил колко красиво тя може да обича, той просто се е влюбил наново в нея, поставяйки любовта си по-високо дори от музиката. Каква победа за Алма, за изкуството й да бъде обичана...

 

   

        Заради това, че можеше да твори, живеейки, превръщайки в нещо значително и красиво собственото си и на другите съществование, и Алма обичаше толкова Христо.    
        "И аз не разбрах веднага, какво щеше да бъде животът за мен без него, въпреки че на няколко пъти го почувствах смътно."    
        Алма искаше да направи това пътешествие в огледалото, да провери още веднъж, какво е забравила или не си е дала труд да забележи навреме.

 

   

        Всъщност двамата с Христо не бяха се срещнали за първи път в неговия кабинет. В никой случай. Алма знаеше това, но докато бяха заедно някак избягваше да си го спомня. Не беше сигурна, дали Христо знаеше, че я е виждал и преди. Поне никога не бе й споменал нищо. Или може би е бил със "завързани очи"?    
        Първият път беше много отдавна... Като че ли в един друг живот...

 

   

        През пролетта на 1964 г. в София върлуваше странна болест. Хората вдигаха внезапно високи, изтощителни температури, кожата им почервеняваше и ставаше болезнена, силно главоболие замъгляваше погледа и съзнанието на болните, те бързо слабееха, някои умираха...    
        Четиринадесетгодишна, Алма лежеше вече месец в леглото си до отворения прозорец в кооперация на улица "Раковски" и жадно вдъхваше аромата на разцъфнали кестени и на пролет, който се процеждаше през дантелените пердета в стаята. Очите силно я боляха от светлината, всяко надигане или ставане от постелята завърташе главата й, кожата й болезнено реагираше при допир, така че трудно понасяше дори леката нощница върху тялото си, изпитваше дълбоко отвращение към всякаква храна. Тъй като имаше съмнение за менингит, й беше забранено да чете, майка й се опитваше да я развлича с приказки, а далечна нейна братовчедка идваше почти всеки ден в дома им беше пролетната ваканция и шиеше красиви роклички за единствената й кукла в желанието си да я ободри. Никога в детството си Алма не бе обичала кукли, а книгите за прочит подбираше сама, тревожейки понякога майка си с избора си. Най-добрият приятел на Алма бе любимото й, старо, черно пиано с двата бронзови свещника, което издаваше тайнствени звуци само като докоснеше капака му и с което Алма можеше да общува на неразбираем за другите език. Сега то стоеше глухо смълчано, опряно до стената, сякаш знаеше, че тя няма сили да го доближи. Алма се отегчаваше силно от болестта и въпреки усилията на близките й да я развличат, не й се говореше с никого. Предпочиташе да се рее някъде далеч с мислите си на четиринадесетгодишно девойче и да мечтае за бъдещата ваканция, която се надяваше да прекара, както и предишната година на детски лагер край морето.    
        Болестта я отдалечаваше от нейните връстници и приятели, караше я дълго да размишлява върху тях и да изпитва чувството, че ги наблюдава някъде отгоре и отвисоко, където се беше приютила, подгонена от болестта и самотата в онзи момент. Усещаше как пуберитетното й объркване и несигурност, на които беше жертва през последната година, постепенно се успокояват и отдръпват. Някои епизоди я бяха странно обезпокоили през този период.    
        Двама нейни съученици си бяха оспорвали правото да й кавалерстват, т. е. да носят чантата й от училище до вкъщи. Бурно сбиване между тях в училищния двор по незначителен повод и в нейно присъствие е предизвикало ехидни усмивки у съученичките й. Алма презира и двамата единият е дръглест, с големи щръкнали уши, очила и немити крака, другият по-зализан, нисичък и с нещо мръсничко в погледа, уж случайно се е опитал да докосне пуберитетните й гърди. Алма грубо го е отблъснала. Тайно и без да смее да признае никому, тя се заглежда във височък, русокос младеж, който почти всеки ден минава по тяхната улица, носейки в ръце голяма дървена кутия с виолончело. Русият виолончелист е студент в Консерваторията, много стар, почти двайсетгодишен, приятелките ще й се смеят, ако им признае увлечението си.    
        Няколко месеца преди да се разболее е изпитала ужас и омерзение, когато е видяла изцапани с кръв снежнобелите си, дантелени гащички, с които се гордееше и които майка й я бе научила да пере всяка вечер. Приела е с примирение това неизбежно обстоятелство, което вече й пречи понякога в игрите и особено в плуването, което обича повече от всички спортове.    
        През миналото лято в последната седмица от престоя й в летния лагер едно от по-големите момичета я е извикало веднъж в леглото си, за да си говорят в тъмното. Едрата, груба Рени, най-силна в играта на народна топка и на волейбол, горещо шепти нещо в ухото й, дъхът й е топъл и неприятен, после неочаквано протяга ръка и я хваща за малките, твърди гърди. Алма скача от леглото и пред смаяните погледи на момичетата тича в другия край на общата спалня. През следващите дни сърдитият поглед на Рени я следва навсякъде.    
        В лагера Алма най-много обича компанията на веселия, луничав Анри и на къдрокосата Нели. Тримата използват всяка възможност да прескочат оградата, да прекосят лозята и малката, шугава горичка, която ги отделя от вилната зона, за да се скрият под сянката на големия орех до чешмата. Това им се отдава най-лесно през късните, следобедни часове преди вечерята, задължително следвана от серия ритуали, от които няма измъкване и с които Системата възпитателно запълва времето на най-младите си поданици. Това са някакви рапорти, вдигане, съответно спускане на знамена, команди, колективни рецитации, бойки песни, нещо подобно на детска казарма, от която Алма и други деца се отегчават доволно много, но приемат като необходимо зло, съпътстващо най-голямото им годишно развлечение морето. Следобедните бягства с Нели и Анри носят на Алма успокоение, радост, чувството, че е свободна: научила се е още отсега, че е достатъчно малко да се попреструва, че участва в "тех-ните мероприятия", както подигравателно казваше баба й, за да я оставят после на мира.    
        Алма беше силно привързана към старата дама, чието име носеше и която никога не отстъпи от навиците си, колкото и това да се зловидеше на Системата. Тя не излизаше от къщи без шапка и ръкавици и гордо закачаше на черното си, извехтяло вече пардесьо единствената оцеляла от всичките й бижута старинна брошка с марказити. Алма обичаше да я посещава в едничката й стая от собственото й, принудително напълнено с наематели, жилище, да вдъхва миризмата на лавандула и мента, която се носеше там, и да се рови понякога в шкафа с дантелите или с ръкавиците й. Някои от тези неща бяха купувани още преди войната във Виена, където баба й, съпруга на индустриалец, макар и не много заможен, е пътувала поне веднъж в годината, за да се види с братовчедките си, а също и да си купи нови шапки. Като че ли това се беше случило в някакъв друг живот, на друга планета, с някакви други хора, които отдавна бяха заминали от мястото, където Алма сега живееше, а баба й бе останала, защото бе изпуснала влака...    
        В онзи предпоследен ден от лагерната смяна тримата с Анри и Нели са отново при любимата им чешма. Алма сваля вехтите си сандали и потапя крака в циментовото корито с вода. Анри събира нападалите орехи, после ги чукат върху каменната плоча. Ръцете им стават издайнически зелени, после почерняват. Когато здрачът започва да пада, Алма вижда почти с тила си, как Анри и Нели си разменят бегли, непозволени целувки. Прави се, че не вижда и се чуди, какво намира къдрокосата, руса красавица в това луничаво момче. Опитва се да скочи от чешмата, но несръчно се хлъзва и пада върху твърдия камък.    
        От близките дворове на варненските вили долитат гласове, весела глъчка, музика. Там животът е много по-различен от лагерния. Просто и Системата има почивни дни.    
        Шумна компания минава край каменната чешма. Мъжете са весели, говорят високо, подвикват си, жените ухаят на парфюми в разголените си, летни рокли.    
        Алма седи на каменния перваз на шуртящата чешма и внимателно разглежда кървящото си коляно. Опитва се да го увие с живовляк, който расте наблизо, чувала е, че е лековит. Нели и Анри са изчезнали някъде зад храстите.    
        Красив, млад мъж в елегантно, бяло сако се приближава на една крачка от нея, гледа я развеселено с ръце в джобовете. Алма усеща приятна, свежа миризма на мента, която се носи от него.    
        "Боли ли много?" пита дружелюбно мъжът.    
        "Боли!" отговаря Алма троснато и сърдита по-скоро на себе си заради проваления следобед.    
         "Нищо не правиш така. Дай на мен, аз съм доктор." казва мъжът и се приближава.    
        Слага подутото коляно под шуртящата студена вода. В началото силно боли, после приятно изтръпва. Изважда от джоба си снежно бяла, носна кърпа и здраво връзва с нея крака й. Движенията му са сръчни, ловки, Алма наблюдава с интерес ръцете му, когато внимателно опипва подутата става, за да провери, дали няма нещо по-сериозно, после леко поглажда с топла ръка превързаното вече коляно.    
        "Къде са ти обувките?" пита той.    
        Алма сочи с очи скъсаните сандали до себе си.    
        "Как можеш да ходиш с тези неща?" възмутено възкликва мъжът и наведен над крака й с превързаното коляно, се опитва да оправи скъсаните каишки.    
        "Христо, хайде, къде се бавиш?" вика провлечено някъде откъм близките вили женски глас.    
        "Като се прибереш, да си измиеш хубаво краката." казва мъжът, после пъргаво скача и изчезва зад ъгъла.    
        Става и Алма, оправя смачканата си, вехта пола, търси в падналия здрач сенките на своите приятели. Нели изскача зад храстите, прави се на голяма и загрижена:    
        "Какъв беше този? Друг път да не говориш с непознати, има ги всякакви!"    
        Алма равнодушно вдига рамене:    
        "Беше с жена си отговаря кратко тя. И се казва Христо."    
        Когато на другия ден ги водят на плажа, Алма носи в чантата си бялата мъжка носна кърпа, грижливо изпрана вечерта, но неизгладена.    
        "Може да го видя, трябва да му я върна. Все пак чужда вещ е." мисли си тя.    
        Край морето са ги заградили като овце в кошара. Не им се разрешава да я напускат, дори когато влизат във водата. Всичко трябва да е под строй и след свирката на отрядния. Това е част от строгия лагерен ред. Алма обича толкова силно морето, че тези казармени привички не могат да развалят удоволствието й от него. Понякога се изхитря да поплува заедно с "отрядните" до края на кея, да поседи върху него и после пак да се хвърли във водата по посока към брега. Тази привилегия е само за най-добрите плувци. Алма е между тях, гмурка се и плува кроул наравно с момчетата. За първи път тази година е получила от майка си един от нейните стари бански костюми купуван е много отдавна, във Виена още по време на войната или малко преди нея, но е запазен, защото дълго е стоял в нафталин. Той е вълнен, тъмносин с малки бели и светлосини морски вълнички и делфинчета между тях. Има красиви, тънички презрамки и стои учудващо добре на вече позакръглената момичешка фигурка.    
        "Кой ще стигне пръв до шамандурата?" провиква се отрядният и десетина от най-добрите плувци скачат във водата. Алма плува кроул със затворени очи и с огромно удоволствие от движението. Задъхана, все още без да отваря очи, се хваща за края на кея, за да си почине за малко.    
        "Как е коляното, мина ли?" пита шеговито някой във водата до нея и без да дочака отговор продължава да плува към брега. Там го чака висока, руса жена, която държи бяла хавлия в ръце. Алма гледа донякъде завистливо красивия, бърз кроул, с който мъжът разсича водата пред себе си със спокойни, равномерни движения, които ту скриват, ту наново показват над водата почернялото му, мускулесто тяло. То е смущаващо различно от хилавите, момчешки плешки, които Алма вижда около себе си в лагера, от хлътналите раменца на луничавия Анри или дори от приведената, изкривена на една страна от тежката дървена кутия, стойка на онзи студент от Консерваторията.    
        Русата жена на брега го посреща и намята върху него бялата хавлия, той енергично разтрива тялото си. Алма си спомня за бялата мъжка кърпа, която носи със себе си на плажа в малката си, момичешка чантичка.    
        "Няма да му я дам." казва си наум и отива да се състезава отново с момчетата.

 

   

        Алма не знае, защо сега в леглото на улица "Раковски" си спомня тази история. За първи път от миналото лято тя изплува в съзнанието й.    
        Струва й се, че се чувства много по-добре, въпреки че термометърът продължава да показва 37.7, достатъчно, за да я държи затворена вкъщи.    
        В стаята е тихо и прохладно, в къщата не се чува никакъв шум. Пет часа след обед е, това е времето, което Алма обича най-много, защото възрастните са още на работа, а децата или играят, или не са се върнали от училище. Мислите й се реят тихо като бели птици в главата й, ако малко притвори очи, вижда като в калейдоскоп образи и предмети, които фантастично и странно се съчетават в замаяното й от болестта съзнание. Картините, които преминават пред затворените й клепачи, са цветни, както са цветни и сънищата й. Струва й се, че в далечината вижда ярко зелена, обляна в слънце ливада с дребни маргаритки... Чувства приятна лекота и едно особено усещане отзад в тила като че ли невидима, но здрава мъжка ръка крепи главата й и е готова да я вдигне във въздуха. Алма продължава да държи с наслаждение очите си затворени, лек полъх достига до нея през дантеленото перде, спуснато пред отворения към улицата с кестените прозорец. Без това да я учуди или обезпокои, изведнъж Алма усеща, как силната ръка, която държи главата й отзад, полекичка я издига във въздуха. Когато бе малка и баща й я учеше да кара колело, той първоначално тичаше след нея, придържайки рамката с ръка, после я пускаше да продължи сама. Имаше чувството, че хвърчи с малкото си велосипедче... Както тогава, сърцето й е пълно с огромно доверие към онзи някой, който с такава сигурност придържа главата й с ръка. Алма се чувства лека като перце, много повече, отколкото когато си почива по гръб в морето след дълго плуване. Не е напълно сигурна, но по приятната, свежа миризма на мента, която се носи в стаята, се досеща кой е този някой, който й помага... С негова помощ Алма се държи на трийсет-четиридесет сантиметра височина от леглото във въздуха, не чувства тежест в тялото си. Обзема я все по-голямо чувство за лекота и спокойствие, то е толкова прекрасно, че й се приисква да се издигне още по-високо. Усеща слаб, нежен тласък в тила, точно, както, когато баща й я пускаше сама с велосипеда, и тя се издига по-високо, достигайки височината на триметровия таван в стаята. Все още е по гръб, все едно на повърхността на тихо езеро. Тя се извръща полекичка настрана и след това по корем, разперва ръце като птица и виси в голямата стая. Под себе си вижда онази голяма, зелена ливада, осеяна с дребни маргаритки... След това отново се обръща по гръб и плавно се спуска върху леглото. Затваря с наслада очи и без да усети потъва в оздравителен сън.
        Когато се събужда на следващата сутрин, е вече здрава. Първата й мисъл е споменът за онази ливада, за аромата на мента в стаята, за един дълбок баритонов глас, който я беше попитал: "Как е коляното, боли ли?". Изпитва някакво радостно усещане и любопитство, в душата й е възникнала необяснима сигурност, че най-хубавото тепърва предстои. Като че ли е започнала пътуване към непозната цел, която още не й е известна, но която вече бърза да научи като радостна тайна, която несъмнено ще й бъде съобщена някой ден...    
        "Може би в онзи ден, когато се излекувах от онази тайнствена пуберитетна болест, вече съм знаела, че трябва да срещна Христо" казва си Алма сега.    
        Никога не бе разказвала на Христо за чешмата, за коляното, за кърпата. Много години по-късно, двамата бяха отишли веднъж на чешмата, просто защото тя се намираше на стотина метра от неговата вила на морето. Алма веднага разпозна мястото. Не искаше да му признае, колко бе смутил някога момичешкото й воъбражение, само му разказа, че са идвали тук като деца да берат орехи. Христо не отговори нищо, но събра няколко нападали ореха, беше септември, и после заедно ги счукаха върху каменната плоча. Много по-късно веднъж й бе казал:    
        "Все пак си мисля, че някъде сме се срещали и преди това."    
        "Преди това" беше бурното, любовно лято на морето в Созопол, което ги бе събрало завинаги. Бяха отишли там поотделно, всеки със своя си компания, но се върнаха само двамата, изоставяйки, без да дават обяснения, приятели, роднини, близки. После останаха неразделни...

 

   

         "Някъде" да, но не на чешмата. Алма бе сигурна, че Христо има друго предвид.

 

   

        На дванайсетата година Христо вече бе разбрал, че бракът му няма да просъществува.    
        Беше на четиридесет и една и равносметката, която всеки прави в кризисни моменти от живота, не беше кой знае колко обнадеждваща. В професионалния си живот нямаше от какво да се оплаква бе постигнал всичко, което бе достижимо за някой с неговия произход в рамките на Системата. Онова, което Христо мълчаливо и дълбоко в себе си, не можеше да си прости, бе провалът на личния му живот. Бе направил в миналото един скъпоструващ компромис, смятайки че най-важното в живота на мъжа е неговата професия, която може да бъде достатъчно убежище от капаните на личните отношения. В онази дълбока, затънтена провинция нямаше нито кураж, нито опит да се измъкне от клопката, в която случайно бе попаднал. Дори не съобщи на майка си какво има намерение да стори, набързо се ожени, примирявайки се с мисълта, че Господ е направил избор вместо него и че трябва да му се довери. Беше млад, не си задаваше много въпроси, обичаше повече от всичко професията си, навлизаше все по-надълбоко в медицината, нямаше търпение и не жалеше сили да научи всичките й тайни. Животът му извън къщи беше интересен, пълен с приятели и събития, затова прекарваше оскъдното си свободно време между тях. Обичаше музиката, изкуството, спорта, имаше познати във всички области. Щастието му се усмихна, можа да се върне бързо в столицата. Отначало замина сам, престоя повече от осем-девет месеца в университетската клиника, където специализираше хирургия, без почти да се сеща за жена си, останала в онзи провинциален град. Тя го посети веднъж, беше смутена, но любвеобвилна, Христо я прие, тя остана с него. Много скоро след това му съобщи, че е бременна. Христо се опитваше да отмахне една досадна муха, която се въртеше в главата му, просто ненавиждаше сложните отношения и смяташе, че хората сами ги предизвикват.    
        Христо се отнасяше коректно към жена си, изпълняваше задълженията си, но някак избягваше да остава насаме с нея. Нямаше какво да си кажат. Когато понякога се опитваше да сподели нещо с нея, тя го изслушваше внимателно, без да направи никакъв коментар. Винаги го гледаше с едно и също малко уплашено и неуверено изражение. Това дразнеше Христо, имаше чувството, че непрекъснато трябва да отговаря на някакви неизречени въпроси, да се оправдава за отсъствията си, за това, че предпочиташе компанията на приятели и познати пред възможността да прекара една вечер заедно с нея. Колкото повече се засилваше мълчаливият укор в очите на жена му, толкова повече нарастваше нежеланието му да го понася. Отдавна не спеше с нея, но се въздържаше от случайни връзки.      Беше харесван от жените, понякога дори преследван. Обичаше приятните флиртове, но мразеше да му се натрапват. Ставаше все по-независим, постепенно доби слава на "инте-ресен мъж", по-елегантна формулировка за някакъв недостъпен Казанова, който се оставяше да бъде ухажван, но рядко сам удостояваше с внимание своите поклоннички.    
        После на десетата година от брака му се появи Ана. Тя беше негова връстница, съпруга на доста по-възрастен от нея академик, който имаше привилегията да се ползва от всички блага на Системата и благодарение на това създаваше на жена си рядък за обикновените хора комфорт. Ана приемаше с удоволствие тези привилегии, достъпни само за внимателно подбрана малка каста, но страдаше от ниското качество на средата, в която трябваше да ги консумира. Пожела Христо именно заради това, съзнавайки същевременно, че никога не би се лишила от комфорта, който си доставяше чрез брака. Опитваше се да създаде някакъв понятен само на нея полуофициален модел на "menage a trois", привличайки Христо в дома си в качеството на семеен приятел и водейки същевременно съпруга си като куфар по местата, където можеше да срещне Христо извън обичайната й среда. Христо приемаше пасивно този сценарий, просто нямаше какво друго да прави. Жена му се опитваше да го върне към себе си. Христо нито насърчаваше, нито отхвърляше нейните усилия. Работеше много, оперираше почти всеки ден, понякога до пълно изтощение. Прибираше се все по-рядко вкъщи, където се отегчаваше. С огорчение откри, че се отегчава и на други места, любопитството му беше преситено и все по-рядко се съгласяваше да прекара няколко часа в чужда компания. От известно време нямаше желание вече да се среща и с Ана, винаги се повтаряше един и същ измислен сценарий от някакви фалшиви претексти, маскирани със светски забавления или общи ангажименти, които всъщност трябваше да задоволяват амбицията й да го има наблизо. Това изморяваше до смърт Христо и амбицираше Ана. Налагаше му се деликатно да отблъсква предложенията й и дори да взема повече дежурства, за да се отърве от натрапчивото й внимание. Ана не се предаваше. Когато не можеше да го привлече по друг начин, го ангажираше като лекар, измисляйки си хиляди оплаквания или водейки за консултации при него свои близки приятели и роднини. Нейната агресия не остана незабелязана и Христо се видя принуден почти ежедневно да дава досадни обяснения вкъщи къде и с кого е бил. Сцените на ревност, устройвани от жена му, добиваха все по-заплашителен характер. С огромно раздразнение той забеляза, че тя го следи на излизане от болницата, криейки се зад колите на паркинга. Вбесяваше се, защото към това се прибавяше и все по-нетактичното поведение на Ана, която се обаждаше по няколко пъти на ден в болницата и дори вкъщи, затваряйки телефона, ако случайно жена му вдигнеше слушалката. Неусетно животът на Христо се превръщаше в блато, а жилището му в бърлога. Той разбираше, че няма къде да се скрие, както и с огромно огорчение признаваше, че сам си е виновен за този провал. Когато една сутрин в пет часа блъсна входната врата след поредната безсънна нощ, прекарана в скандали и сцени на ревност, дълго обикаля улиците, загръщайки се зиморничаво в тънкото си яке и твърдо решен да не се прибира, преди да е намерил изход от положението си.    
        Беше началото на октомври и по колите вече имаше ранна утринна слана.    
        "Просто трява да се разведа. мислеше си Христо. Милиони го правят, без от това да произлезе някаква трагедия. Така не може да продължава."    
        За първи път си даваше сметка, че и мъжът има нужда от опорна точка в личния си живот, в душата му пълзеше някаква скрита носталгия. Към онова хубавичко, височко момиче в Пловдив, където бе прекарал като студент няколко щастливи месеца на стаж. Или по-късно към една млада докторка, която го гледаше с такова нескрито обожание. Може би все още би могъл да успее в личния си живот. По света има толкова чудесни, интелигентни, привлекателни момичета.    
        В ранния час на тази мразовита октомврийска утрин софийските улици бяха тихи и пусти. Близо час вече Христо обикаляше квартала, пресече реката по малкото, романтично мостче, което обичаше от дете и почти суеверно не пропускаше в маршрута от къщи за училище. От малък смяташе, че ако мине по него, ще му върви. Никога не бе живял на друго място, ако не се смятат петте години, през които бе провинциален доктор. Дори не можеше да си спомни сега, как изглеждаше онази къща в Плевен... Имаше силно чувство за принадлежност и не можеше да възприеме, че тук, на негова територия могат да му се случат толкова враждебни неща, събития, върху които губи контрол.    
        Без да забележи бе напуснал очертанията на квартала, който смяташе за свой периметър. Беше се отдалечил от реката в посока към хълма. Къщите ставаха по-нови, но и някак по-скучни. По улиците вече потегляха първите автобуси.    
        От входната врата на близка кооперация излезе момиче, което водеше куче на каишка. Обичайната утринна разходка за домашните любимци. Кученцето беше малко, рунтаво, черно, но теглеше енергично стопанката си. Неволно Христо забърза крачката си след тях.      Загледа се в момичето носеше широка зелена пелерина в утринния мраз, отдолу бе облечено с тесен тъмносин панталон, прилепнал плътно по бедрата и високи кавалерийски ботуши. Имаше нещо свободно, волно, хлапашко в това утринно момиче с широка пелерина, напуснало дома си, за да разходи едно капризно, черно кученце. Беше късо подстригано, с много гъста, черна коса, отзад на врата трогателно висеше дълго оставена опашчица. Момичето се спря заедно с кучето си на пресечката и въпросително изви глава назад, като че ли без всякакво съмнение знаеше, че Христо ги бе наблюдавал. Христо леко трепна, нещо в погледа на момичето му се стори познато...

 

   

        "Виждала ли съм го някъде? пита се Алма и придърпва с каишката черния, къдрокос любимец към себе си. Или просто така ми се стори."

 

   

        Алма е студентка във втори курс. Както се казва, "морето й е до колене", и то... какви колене! Млада, дръзка, предизвикателна, тя усеща с тила си завистливите погледи на жените и възхищението на мъжете. Живее сама, прекарва времето си между часовете в Консерваторията, библиотеката и пианото вкъщи. Не пропуска събитие в трите концертни зали в града. Понякога след концерт се събира с приятелки и колеги, но избягва прекалено близките връзки. Обича самотата и разходките с кучето тогава обмисля много неща.    
        На два пъти имаше кратки връзки: веднъж с онова русо момче с виолончелото, което вече бе завършило Консерваторията и сега свиреше на предпоследния пулт в един от столичните симфонични оркестри. Вторият път попадна в необуздана история с един художник, с когото се запозна на традиционния пролетен бал на изкуствата. Художникът, с десет години по-възрастен от нея, бе преподавател в Академията. Той я гледа дълго с втренчен поглед по време на бала, след това двамата танцуваха. След няколко дни, водена от любопитство, Алма се озова в ателието му: той се хвърли в краката й и произнесе високопарна реч. Връзката им продължи няколко месеца и бе придружена с бурни скандали, предизвиквани главно от нежеланието на Алма да изостави редовните си като спортни тренировки занимания, за да прекарва по-голяма част от времето си в ателието на непризнатия гений. На няколко пъти той я заплашваше, включително и със самоубийство, това й се струваше несериозно, но също и възмутително като средство за шантаж. В края на краищата Алма успя да се спаси от преувеличените му чувства. Месеци след това го виждаше да я следи по улиците и най-вече около Консерваторията, където неумело се криеше във входовете на съседните сгради. От тази история на Алма й остана един незавършен неин портрет, който тя скоро прибра на тавана, и навикът понякога внезапно да се обръща на улицата, за да провери, дали художникът не е случайно по петите й.    
        Най-много от всичко Алма обича да се разхожда с двете си най-близки приятелки от Консерваторията по булеварда с кестените. Трите се допълват взаимно, свързва ги също така свободата на млади хубавици, които още не са направили своя избор. Понякога си позволяват малки волности.    
        Алма си спомня един майски следобед през миналата пролет, когато трите са поканени в пет часа следобед на парти, наречено за приличие "рожден ден".    
        Мъжката част от компанията се състои от представители на онази каста във върха на Системата, която рядко се появява на публични места. Охранени, самодоволни мъже, които се отегчават в собствената си среда и желаят понякога да прекарат няколко часа в обществото на млади и артистични красавици. За разнообразие канят също и мъже от средата на интелектуалци, артисти и други преуспяващи хора, той като сами трудно общуват с момичета извън своя кръг. Алма само е чувала за подобни оргии, организирани в частни апар-таменти в центъра на града, без особено да вярва на слуховете за тях. Поканата й е предадена от приятелката й, дългокраката Пепа, която през последните седмици се губи в някакви тайнствени следобедни срещи с непознат ухажьор, идва на лекции със сини сенки под очите от недоспиване и алкохол и възбудено разказва на Алма, че съществува някаква възможност да се измъкне да следва в чужбина. Тези приказки не се нравят много на Алма, която на всичко отгоре не обича особено галантните "чичковци", когато се опитват да бъдат кавалери на млади момичета.    
        Все пак трите с Пепа и къдрокосата Руми отиват. Апартаментът се намира в най-луксозната част на булевард "Руски" на петия етаж. Така и не разбират кой е домакинът. Най-вероятно изобщо не присъства. Алма веднага отгатва капана, в който са попаднали. Петимата мъже в апартамента са приятно възбудени и с недвусмислени намерения. Ухажват ги като че ли са леки момичета, впрочем не им е известен друг начин на поведение с млади дами. Пепа наистина се държи точно като леко момиче. Наливат алкохол в чашите,      Пепа пие като се залива от смях.    
        "Какво си въобразява, че е Травиата ли?" мисли си Алма.    
        Очевидно приятелката й вече е в близки връзки с единия от компанията. Значи той е причината за следобедните й бягства.    
        Алма се досеща, че всички мъже са женени. Затова и партито е следобедно.    
        "Каква съм гъска!" ядосва се на себе си тя. Чувала е да се разправят шепнешком подобни случаи, при които студентки от Консерваторията, от Художествената ака-демия или балетното училище са канени, за да забавляват застаряващи вече велможи. На нея ли трябваше да се случи това?    
        Опитва се да издърпа Пепа настрани, преди да е станало късно нейният кавалер вече я влачи в друга стая, смеейки се, Пепа все още се дърпа.    
        Руми се колебае пред увещанията на противен мъж с влажен поглед, силно изпотен и по риза, от когото се носи миризма на алкохол и на прекалено силен парфюм.    
        Алма троснато отблъсква някакъв тип, който се представя за писател, тика чаша шампанско в ръката й и, дишайки във врата й, я пита, дали е чела последната му книга. Тя го блъска доста безцеремонно, когато посяга да разкопчае копчето на роклята й, скача на крака и решително казва:    
        "Аз си тръгвам, кой ще ми отвори?"    
        "Няма ключ, няма ключ, изгубихме ключа!" лигави се набеденият писател, протягайки ръка да я прегърне. Останалите от компанията се хилят, позамаяни от алкохола и от неочакваната съпротива на Алма, която приемат като шега.
        От дъното на просторния, мрачен хол се надига мъж, когото Алма досега не е забелязала. Той е около четиридесетгодишен, несъмнено женен като останалите, но за разлика от тях напълно трезвен. Строен, със спортна фигура, носи елегантно карирано сако с висока якичка като мундир и светло, кашмирено поло под него. Какво е правил досега в ъгъла, бил е само наблюдател ли?    
        "Дай ключа!" казва той тихо, но достатъчно решително на "писателя".    
        "Чакай, Христо, какво те прихваща? дърпа се "писателят", после помирително добавя. Добре де, добре."    
        Вади от джоба си връзката чужди ключове и ги подава на мъжът с карираното сако. Той ги поема, после прави мълчаливо знак с глава към Алма. Тя тръгва след него с чувство на облекчение. Само веднъж да излезе навън и да поеме въздух на улицата!    
        "Аз ще Ви изпратя, и без това си тръгвам." казва й той, докато отключва вратата.    
        Слизат мълчаливо по стълбището, Алма няма желание да разговаря с него.    
        "Съжалявам за станалото казва на входа на кооперацията мъжът. Толкова е глупаво! И аз като Вас мислех, че съм дошъл на рожден ден."    
        Без да му вярва, Алма мисли, че долавя нотки на съжаление в гласа му.    
        "Не си правете труд, всичко е ясно" отбелязва сухо тя и му обръща гръб.    
        Върви по улицата бързо, енергично. Тази случка като че ли слага край на нейната "вътрешна емиграция".    
        "Музиката, островът на блажените, нали? Ето ти "тайната градина"! Няма да им се дам, няма да им разреша да направят от мен парцал като Пепа. Никога!"    
        Това беше през май.    
        В края на лятото Алма спечели желаната Малерова стипендия. Беше вече октомври и тя трябваше да следва в своята Холандия, която още не бе виждала, но вече обичаше заради свободата, която щеше да й даде, макар и временно. Задържаха я последни формалности, с които Системата се опитваше да осуети стипендията й, поставяйки все нови и нови условия.

 

   

        "Тя ли беше?" пита се Христо.    
        Защо не я спря?    
        Какво й беше казал тогава?    
        "Искате ли да Ви изпратя? Мисля, че сме в същата посока."    
        Не, искаше да й го каже, но тя не му даде възможност, толкова бързаше да се измъкне от онази отвратителна къща. А и какво ли си мислеше за него? А и той, как можа да бъде такъв глупак и да се подведе по акъла на Ради! Писател! Направи го само от скука и защото искаше да избяга от къщи, от Ана, от всичко. Изобщо не знаеше, кои са останалите, избягваше подобни компании, само Ради му бе казал, че ще има "много хубави момичета от Консерваторията". Какво се прави на невинен! За какво се канят непознати "много хубави момичета"? Наистина можеше да бъде горд със себе си! Доста време му трябваше да забрави тази противна история.    
        Почти е сигурен, че това беше тя. Струва му се поотслабнала в тъмносиния си, прилепнал панталон с широката пелерина отгоре. И тази късо подстригана коса много й отива прави я още по-пъргава, деликатна, едновременно дръзка и беззащитна. Къде е тръгнала сутрин рано с това куче? Не се ли страхува да ходи толкова рано сама по улиците? Защо не я спря? Сигурно всеки ден разхожда тука кучето по това време. Може да я срещне пак, и без това вкъщи не може да се спи. Утре ще я срещне пак и ще я заговори. Непременно!

 

   

        "Утре" за Алма беше обаче дългоочакваната виза за Холандия, нейният университет, шестте години, Малер, Концертгебау...    
        За Христо като че нямаше "утре", защото малко по-късно през същия октомври се случи онази ужасна история с жена му." Фрактура на черепа и масиран мозъчен кръвоизлив в резултат от автомобилна злополука" така пишеше в смъртния акт. Стана няколко дни, след като Христо й бе обявил решението си да подаде молба за развод. Тя не каза нищо, но в погледа й Христо съзря заплаха, по-силна от всякакви думи.    
        Никой не разбра защо, докато Христо беше на нощно дежурство, тя бе излязла в пет и половина сутринта от къщи и бе обикаляла по улиците около реката. Беше валяло слаб дъжд и огромният камион бе оставил дълга, провлачена следа върху паважа в безнадеждния опит на шофьора да спре...

 

 

 

Електронна публикация на 26. януари 2008 г.
Публикация в кн. „Кратката вечност на Алма М.“, Леа Коен, С., 1997, 1998 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]