Леа Коен

проза

Литературен клуб - 20 години! | нова българска проза/поезия | страницата на авторката

 

КОНСОРЦИУМ „ALTERNUS“

 

Леа Коен

 

Първа част

 

 

Е  В  А

 

(AMICUS SERTUS) *

 

 

        1.

 

        "Къде са зимите на моето детство? Любимите ми, наповторими софийски зими от 50-те години, когато след часовете оставахме дълго на пързалката на празното хълмче пред училището, щастливи играехме до измръзване на улицата, а вкъщи се връщахме по тъмно със зачервени от студа бузи и с мокри крака.    
        – Чай, аспирин и веднага в леглото! – командваше мама, аз изпивах набързо липовия чай с мед, вечерях надве-натри с филия, намазана с масло, после се мушвах в леглото с някоя книжка. Недописаното домашно оставаше за сутринта. Съседското момче, с пет години по-малко от мен и с ограничен достъп до пързалката поради хроничен бронхит, ме гледаше тъжно и със завист.    
        – Много беше студено – лицемерно го утешавах, като спестявах веселите схватки със снежни топки и радостта от новата шейна на Сашо, изпробвана подред от всички.
        Обичах зимата заради приключенията, които тя носеше със себе си, заради студа, снега и фъртуните. Всъщност тези приключения бяха силно преувеличени от детското ми въображение, тъй като въпреки оскъдицата и смутните времена родителите ми осигуряваха достатъчна закрила срещу реални и въображаеми опасности.
        За разлика от мен мама чакаше с тревога първия студ. Първият му предвестник беше добрият стар циганин, когото всички наричахме Манго, без да научим никога истинското му име. В тайно съглашение с мама той се появяваше в някакъв момент през есента, нарамил острата си брадва за цепене на дърва. Подготовката за зимата бе семеен ритуал, на който мама отдаваше голямо значение. Тя слизаше лично на улицата да посрещне каруцата с въглища и дърва. Каруцарят чакаше чинно на капрата нейното одобрение, преди да стовари на улицата горивото. Мама разглеждаше критично мокрите тъмнокафяви парчета и тихо ругаеше:
        – Пак са лигнитни, а платихме за пернишки.
        Преведено на печкоотоплителен език това означаваше пушек в стаята, планина от пепел сутрин и оскъдна топлина през деня.
        – Ще махна шлаката, госпожа, не се безпокой – опитваше се да успокои мама Манго, докато тя най-после махваше примирена с ръка и даваше знак за започване на операцията.
        Случваше се, повече с възпитателна цел отколкото заради ползата, мама да ме накара да пренеса и аз по някоя кофа. Мазето беше студено и влажно, в него трудно се намираше място за друго освен за необходимото зимно гориво. Сашо от първия етаж, който бе с две години по-голям от мен и поради това с безспорен авторитет по всички въпроси, не пропускаше да ми съобщи какъв голям плъх е зърнал наскоро там, но такова животно не видях никога в детството си, а много години по-късно на една от спирките на Нюйоркското метро.
        Облечен във вехт войнишки шинел, с ушанка на глава, Манго работеше енергично с лопата и с двете кофи. Тези прости пособия се движеха бързо и като че ли сами от улицата до мазето, а ние със съседското момче подтичвахме припряно наоколо, щурайки се без всякаква полза в краката на Манго.
        – Бегайте горе на двора, нема кво да праите тука - казваше Манго, за да ни отпрати.
        Нямаше нужда да повтаря.
        Под лъчите на още топлото есенно слънце се заигравахме на каменните плочи върху очертанията на играта на дама, строго опазвани дори през есента и зимата, и всеки от нас намираше собствената си плочка, прибрана в малка ниша на порутения зид.
        – Дете, кажи на госпожата, че след малко ще е готово- обявяваше Манго след час-два, опираше се на дръжката на лопатата, за да си почине, и запалваше собственоръчно свита цигара. След това вземаше брадвата си, за да нацепи и дървата. Миришеше хубаво на силен тютюн, на въглища, на сухи борови съчки и на войнишки шинел.
        Този шинел придаваше на Манго особено достолепна осанка. Дали, мисля си днес, нашият приятел от детството не се докарваше с него повече от суета, отколкото от бедност? Мама бе щедра по природа. Даже когато нямаше много за даване, жертваше нещо от скромния гардероб на татко и даряваше Манго с напълно прилични връхни дрехи, които баща ми бе престанал да носи и за които внезапно се сещаше, обръщайки напразно цялата къща на опаки. Не си спомням някога да видях Манго облечен с тях. Предпочиташе старата войнишка униформа. Тя имаше тайнствена привлекателност за него. Може би връщаше на Манго уважението, което обществото му отказваше. Сигурно е означавала за него много повече от изоставена връхна дреха. Облечен в нея, Манго се е чувствал част от нас и от всичко, което преживявахме, каквото и да беше то. Обществото отказваше в онази епоха войнишкия шинел на Манго и събратята му и той се съпротивляваше на това оскърбление, навличайки доброволно дреха, която други бяха захвърлили с облекчение.
        Той бе почти единственият, който се обръщаше към мама с прозвището "госпожа". Това ми доставяше удоволствие, въпреки че намирах за напълно естествено обръщението "другарко", с което титулуваха не само мама, но и всички останали жени. Дразнех се само понякога от баща ми, който, спазвайки въдворения порядък, на обществени места наричаше мама „моята другарка”. Звучеше неестествено и фалшиво.
        След като Манго свършеше с пренасянето на въглищата и дървата и с подреждането на мазето, мама слизаше долу и приемаше извършената работа. Мазето бе идеално подредено и изчистено, дървата наредени на правилни купчинки, между дърва и въглища Манго бе оставил пътечки, за да може татко лесно да стига до тях. Видимо доволна, мама даваше на Манго 10 лв., значителна за времето сума, добавяше към тях 2 лв. “за внучетата” и след това го канеше в кухнята на топло, за да го нагости с нещо вкусно. Манго никога не се нахвърляше върху храната, хранеше се почти изискано, а за вкъщи приемаше само хляб и упорито отказваше всякакво друго благодеяние. Мама се отнасяше почтително към него, като към по-възрастен и това ме караше и аз да виждам у Манго в стария войнишки шинел един възрастен "господин", както и мама ставаше "госпожата" от почтителното му поведение.
        Не е възможно да си спомня за зимите на моето детство на софийската улица „Раковски”, без в паметта ми да изникне споменът за Манго, облечен във войнишки шинел и с ушанка на главата. Имаше бели зъби, които блестяха ослепително върху черното му лице, когато се смееше."

 

 

        2.

 

        Ева се стресна нервно на седалката в метрото, опитвайки се да се върне в действителността. Изпаднала бе в кратка дрямка, може би само за минута. Бе се пренесла за няколко мига в снежните зими на детството си, докато допреди малко се бе потила като в сауна.
        "Класически пример на симулационен контраст – освидетелства се мислено тя с една от формулировките, които прилагаше в групите по психотерапия.-Опитвайки се да се справи с непоносимата горещина, съзнанието ми започва да брои снежни човеци, а подсъзнанието да търси заровени под тях спомени”.
        Времето беше необичайно горещо, термометърът сочеше рекордните 93 градуса (по Фаренхайт) и хората в Ню Йорк се потяха като в леярна. “Предпочитам отвратителен студ пред отвратителна горещина”- каза дебел млад човек, седнал в метрото срещу Ева, докато попиваше с голяма, смачкана кърпа изпотения си врат. Изказаното предпочитание бе абстрактно за Ева. Беше чувала само оплаквания от зимата тук, когато студеният океански вятър безмилостно гони жителите на Ню Йорк по улиците, карайки ги да търсят убежище в метрото. Грозно, по-скоро неприветливо, но незаменимо, това съоръжение сигурно предлагаше неоценима защита срещу вятъра през зимата. През лятото обаче то се превръщаше в истински пъкъл.
        “Нюйорското метро е мястото, където може би най-непринудено се осъществява конвергенцията на американското общество”- бе казал пред Ева неин познат, философстващ млад учен, чието занимание бе да изследва демокрацията главно в страни, където я няма, и за сметка на щедра американска фондация. За разлика от него Ева бе платила сама самолетния си билет и хотела, което й даваше известна възможност да провери на практика теорията му.
        Вече трети ден Ева се придвижваше главно с метрото и впечатленията й от Ню Йорк всъщност се свеждаха до неговите подземия. Тя се съгласи със случайно съчинената теория на своя познат, наблюдавайки как мъже в тъмни костюми и строги вратовръзки се блъскат рано сутрин в метрото до чернокожи момичета, които също бързат за работните си места, главно за да облекат бели келнерски престилки. Няколко часа по-късно вратовръзките и келнерките отново щяха да се срещнат някъде в центъра на Ню Йорк, само че момичетата щяха да търчат с пълни подноси между масите, докато тъмните костюми щяха да разпускат за малко пред чаша бира. Привечер щяха да се смесят отново за кратко на път за вкъщи. Ева се питаше дали с това не се изчерпваше цялата конвергенция на Америка.
        С изключение на Манхатън.
        Ах, Манхатън! Три дни бяха достатъчни на Ева, за да проумее, че Манхатън бе държава в държавата. Жителите на Манхатън бяха особена порода. Веднага се различаваха от пришълците въпреки етническата си пъстрота. Момичетата, младите жени, а и по-възрастните дами на Манхатън бяха красиви, едни високи, други дребни, но повечето стройни и пъргави, облечени привидно небрежно, мъжете се струваха на Ева по-интересни от предлаганата от Холивуд стандартизация. Жителите на Манхатън имаха нещо общо, което за Ева се изразяваше в поведението, в маниерите и даже в черните им дълги облекла, с които манхатънци не се разделяха дори и в най-голяма горещина.
        Ева се бе почувствала като потопена в казан с разтопен катран, докато в продължение на 13 минути, точно според предвиденото разписание, бе чакала мотрисата на перона. След което Ню Йоркският Луцифер я бе захвърлил на климатика във вагона. Може би именно той със своите 15 градуса я бе накарал за кратко да се пренесе в обятията на въображаема зима.
        Ева слезе на междинна спирка, решена да промени плановете си за деня и да се върне в хотела. Докато наново чакаше мотрисата, забеляза космато животинче, което объркано се щураше между коловозите и явно търсеше защита от непоносимата горещина. Ева отвратена отвърна поглед от нюйоркския плъх, който явно не се смущаваше от безразличието на околните.
        На Лексингтън метрото изплю поредната порция запотени, едва дишащи пътници. Ева се смеси с тях, решавайки да измине останалото разстояние пеш, за да се спаси от нетърпимата жега в подземието на града. Пълна илюзия! Нагорещеният бетон на повърхността само премести Ева в друго отделение на „леярната”. Пътят до хотела й се стори безкраен, а скромната й стая - истински оазис.
        Ева седна на разхвърляното легло с чувство на облекчение. Неголямата стая на четиринайсетия етаж, бе снабдена с климатик ветрилник на "Дженерал Електрик" от ранните шейсет, който вършеше своята несъмнено полезна работа с неописуем шум, заглушаван единствено от неистовите сирени на пожарните и колите на “Бърза помощ”.
        “Ужасно място! И същевременно прекрасно!” – обобщи впечатленията си Ева.
        Не знаеше колко време ще прекара в Ню Йорк, зависеше от това как щяха да се подредят делата й.
        Ева почти не напусна хотела през първите 24 часа под предлог, че иска да навакса часовата разлика. На втория ден излезе да се поразходи около Трета улица, но бързо се мушна в първото попаднало й на пътя кафене, където часове наред гледа през прозореца и чете вестници. На третия ден събра кураж, взе метрото и отиде до 42 улица – сборен пункт на всички случайни пришълци в Ню Йорк. Разходи се напред-назад, пробва познанията си по английски, успокои се, че разбира околните и те нея, а след това реши да пообиколи малко в страничните от обичайния туристически маршрут улици. Извади от чантата си тефтерче, внимателно преповтори написания в него адрес, намери го сравнително лесно на картата. Можеше да стигне и пеш, трябваше да повърви около три преки. Докато приближаваше до въпросния адрес, я обзе чувство на несигурност и страх, то тайно се вмъкна у нея и тя тръгна бързо назад, за да потърси първата най-близка спирка на метрото.
        “Страхът в действителност е бягство от неформулирана наша фобия. Той е категория не от реалния, а от измисления свят”- опитваше се да оправдае малодушието си Ева с формулировката на Юнг. Бе едно от клишетата, което понякога прилагаше при работа с пациенти. Доста от тях страдаха от страхова невроза, упорито разпространяващо се през последните години заболяване, което заплашваше да се превърне в трайно състояние на големи групи хора, а може би и на цялото общество. Ева откри признаците му най-напред в близкото си обкръжение от приятели и познати, а по-късно - и в по-широк мащаб. Превърна се в професионален изповедник на свои близки, а след това и на напълно непознати. Опита няколко нови методики с тях и когато установи положителни резултати, това я обнадежди и дори ентусиазира. Потърси истински пациенти и постепенно се превърна в професионален психотерапевт. Това й помогна, след като изгуби работата си от последните години, да си открие собствен кабинет, в който се опитваше да помогне на околните ако не с друго, то поне със съчувствие. Предлагаше им, срещу невисока такса, комбинирана методика, нещо повече от моментна солидарност и приятелско утешение. Терапията я караше да се чувства полезна, а хонорарите, които идваха от психо-терапевтичния кабинет, й позволяваха де преживява прилично, макар и без претенции. Беше останала да работи на хонорар и като сътрудник в списанието, където дълго преди това беше редактор, но което в новите условия на пазарна икономика остана съвсем без средства и престана да плаща редовни заплати на редакторите си. Отскоро една от частните радиостанции я бе ангажирала за серия пробни предавания в късните часове с въпроси и отговори от областта на фобиите, неврозите, стреса. Слушателите й бяха повечето мъже, които в късните нощни часове на предаването изповядваха най-вече сексуални проблеми. Ева се опитваше да ги утеши, обяснявайки с научни термини, че ерекцията не е най-важният фактор за самочувствието на мъжа, нещо, в което нито те, нито тя самата напълно вярваха. Предаването имаше успех, прибавяше нещо към доходите на Ева и тя искрено се надяваше частната радиостанция да не фалира, каквато беше честата съдба на много от радиоеднодневките. Самата Ева се въздържаше да прилага върху себе си общо взето успешната си методика.
        “За да преодолеем страха, необходимо е да си изясним от къде идва и от кой момент започва фобията.” Този съвет на татко Фройд бе добър, но не даваше отговор на въпроса какво става, след като сме наясно с първоизточника и въпреки това страхът е на лице. Случаят на Ева бе точно такъв.
        Тя спря да разсъждава по въпроса, за да не се превърне в свой собствен пациент.
        Пусна радиото, стар японски модел, който хотелът щедро й предоставяше срещу цената от 80 долара за стаята. Долови въпреки некачествения звук откъс от Концерта за виолончело от Дворжак. Виолончелистът се казваше Йо Йо Ма.
        – Браво!
        Обичаше да слуша класическа музика, тя й връщаше доброто настроение дори когато бе тъжна. “Защото е възвишена. Възвишените неща ни връщат самоуважението и повишават самочувствието.”
        Почувства се успокоена и това я накара да се заеме с куфара си, от който за три дни бе извадила само нощницата и четката за зъби.
        Разпакова малкия си, портативен компютър и потърси къде да го включи в мрежата. Не можа да намери подходящ вход. Досадно, искаше да провери електронната си поща.
        “Ще трябва да се разходя до рецепцията” – реши Ева и се отправи към тясното стълбище.

 

 

        3.

 

        Ева стоеше пред бюрото на рецепцията с компютъра в ръце и очакваше търпеливо някой да се появи, за да разреши елементарния по нейно мнение проблем.
        – Не мога да не се възхитя колко лесно си служат жените днес с най-сложна техника – чу Ева зад гърба си глас.
        Остана неподвижна за миг, после леко се извърна.
        Върху вехтото, единствено в приемната на хотела кресло се очертаваше неясен силует на мъж. Прашната, тежка завеса на витрината пропускаше оскъдна светлина в полутъмното помещение, колкото да освети облегалката на креслото. Лицето на мъжа оставаше в сянка. Преметнал крак връз крак, той, както се стори на Ева, се вглеждаше внимателно в нея, като че ли я преценяваше, усмихваше се леко и въртеше очилата си върху показалеца на дясната си ръка. Напомняше на Ева някого от миналото, който имаше същия навик, когато разговаряше.
        "Оптическа измама, вероятно предизвикана от топлинен удар и съчетана с болно въображение"- диагностицира се набързо Ева .
        – Никога не можах да се науча – продължи мъжът - По наше време нямаше такива машинки. Тогава бяхме доволни със старите си "Ерика”.
        Ева отбеляза на ум, че тази широко разпространена в Европа германска марка едва ли е била много популярна в Америка. Но очевидно мъжът не беше американец, това личеше и от напевния акцент на иначе безупречния му английски. Звучеше й като учебен филм за чужденци, произведен от английската телевизия.
        Опита се да разгледа по-добре лицето на чужденеца, но светлината идваше в гръб и й пречеше. Беше облечен с тъмносин блейзер, двуреден, със златни копчета според модата от началото на осемдесетте, в непоносимата горещина носеше под блейзера светло кашмирено поло - луксозен за времето аксесоар, беше обут с италиански, меки мокасини, макар и елегантен, изглеждаше старомоден като излязъл от стар филм.
        "Никой не се носи вече така” - помисли Ева.
        Запита го:
        – Отдавна ли сте тук?
        – Не много – отговори мъжът. - Виждам, че се чудите как да се справите с положението.
        – Не ви ли е горещо? – попита тя, припомняйки си леярната, от която току-що бе избягала. Беше изпотена, гримът около очите й се бе леко размазал.
        Въпреки горещината мъжът в креслото ухаеше на свежо и чисто. Ева вдъхна аромат на старомоден одеколон. Смес от лавандула и индийска трева. Паметта й изрови в личния си хербарий от спомени названието на билката.
        “Пачули!” – назова Ева тревата, чията силна миризма й напомни нещо от далечното минало.
        “Къде ли се бави портиерът?” - огледа се тя.
        После несъзнателно и повече на себе си добави:
        – Дали да не наема кола, докато съм тук?
        Изненада се, че чу отговора откъм креслото:
        – Недейте веднага, първо гледайте да свикнете с града.
        – Откъде знаете, че трябва да свиквам? – полюбопитства Ева.
        Мъжът неопределено помръдна рамене.
        – Вас чакам – обърна се Ева към портиера, който излезе от помещението на офиса. – Обяснете ми, как да се включа в мрежата.
        Мъжът от рецепцията започна да обяснява с неприкрита досада простата процедура, заради която Ева бе нарушила следобедната му леност.
        Когато се обърна след минута, мъжът в креслото беше вече изчезнал също така неусетно, както и се бе появил. Ева се приближи до креслото и докосна облегалката, като че ли за да се увери, че някой бе седял на него.
        – Къде отиде господинът, който седеше тук? – попита портиера.
        – Не видях никого, госпожо – раздразнен отговори същият и се съсредоточи върху собствения си компютър, за да покаже колко всеки следващ контакт с досадната клиентка е нежелателен.
        "Приличаше малко на Виктор - помисли Ева. - Той имаше навика да ме изненадва така. Появяваше се изневиделица и после изчезваше по същия начин."
        "Тест за спонтанност", така наричаше Виктор своите внезапни действия, с които обичаше да я изненадва. Изненадите невинаги бяха приятни
        “Не е възможно, Виктор го няма отдавна и никой вече не си спомня за него.”

 

 

        4.

 

        За Виктор не си спомняше никой друг освен Ева. Тя не забрави мъжа на голямата си любов, въпреки че от неговата смърт, изчезване, отвличане, убийство или каквато и да било друга неизвестна причина, поради която той изчезна, бяха изминали 18 години.
        Ева бе на 30, когато я сполетя премеждието любов. Тя вече изпитваше все по-нарастващо съмнение, че изобщо ще изпита някога това банално и общодостъпно за другите човешко благо. Бе загубила част от илюзиите си, както в професията си, така и в личния си живот.
        Завърши психология в Университета, сравнително достъпна за времето специалност, но още като студентка откри ограниченията на научната цензура, която предоставяше достъп само до определен род литература, догматична, скучна и напълно чужда на фантастичния свят на психоанализата, за който мечтаеше всеки начинаещ студент по тази дисциплина. Психоанализата в средата на 70-те бе забранена не само като научна практика, но и като теория, имената на Фройд и Юнг се споменаваха полугласно от по-осведомени студенти и с подобаваща за времето остра критика от техните професори. Ева беше прилежна студентка, взимаше с успех всичките си изпити, включително онези, които нямаха нищо общо с избраната от нея специалност. Не изпитваше никакъв интерес нито към политикономиката на социализма, която бяха длъжни да изучават, нито към безчислените конгреси и пленуми на комунистическите партии по света, чиято история съставляваше отделна теоретическа дисциплина. Зубреше имена на партийни лидери и дати на конференции, които мигновено забравяше след като получеше необходимата заверка в студентския си бележник. След като завърши успешно, реши, че е по-добре да се отдаде на популярна журналистика и на практика, което я насочи към редакцията на единственото за времето специализирано списание, както и към работа с групи по терапия. Това я спасяваше от избор на една от двете съществуващи възможности - да стане таен член на обществото на "неофициалната" наука или да се присъедини към "официалните" антифройдисти, които громяха с провинциален соцентусиазъм стария и о бозе почивши виенски професор, заел отдавна място в пантеона на класиците. Заниманията на Ева не бяха "научни", но поне не бяха вредни.
        Колкото до връзките й с мъже, след два несполучливи опита Ева реши, че приятелството е далеч по-приятно и безопасно от любовните вълнения, които я изтощаваха, без да й донесат особено удовлетворение. Мъжете, с които бе имала връзка, бяха суетни, неудовлетворени от себе си, комплексирани същества и Ева не можеше да се отърве от чувството, че в близостта си с нея те неусетно се превръщаха в нейни пациенти, за които тя трябваше да се грижи. Проблемите им бяха общо взето еднотипни, свързани предимно със сексулната им реализация. Тя успяваше да ги убеди, че са неотразими, и те с готовност й вярваха до първата неуспешна ерекция. Лошото бе, че не тя носеше отговорност за нея. Неуспехът настъпваше в момент, когато, увлечени от ловджийски инстинкт за истинско завоевание, нейните приятели се втурваха след първото изпречило се на пътя им създание с идеални мерки на бюста и ханша, копие на някой от неосъществените им фантазми. Въпросната дама с вид на топмодел отдаваше обаче много малко внимание на емоционалните импулси на своя кавалер, но в замяна бе изключително взискателна към общественото му положение и материално състояние. Нещата се развиваха благоприятно до момента, когато дамата установеше, че портфейлът на партньора й не съответстваше на нейните апетити, и ставаше напълно фригидна. Това обстоятелство бе твърде малко стимулиращо за кавалера, който аварираше, без да може да разчита на особено разбиране от страна на дамата. Разочарованието го връщаше унизен и обиден при Ева, която не му отказваше приятелско съчувствие, но се чувстваше също охладена от изневярата. Опитваше се като психолог да го убеди, че няколко сантиметра повече в бюста или в ханша не променят качеството на една връзка, а на себе си, че изневярата е нещо толкова банално, че не би трябвало да се чувства наранена. Нито едното, нито другото беше вярно. След като този сценарий се повтори двукратно, Ева реши, че няма данни на добра любовница и че е по-добре да се откаже от любовта, а може би и от секса. В кръга от интелектуалци, в който се движеше, тя имаше чудесни приятели, но те бяха или обсебени от професията и заниманията си като Томата, или имаха партньорки, на които най - често оставаха верни докрай.
        Тома беше приятел на Ева още от детството й, свързваха ги десетки, ако не стотици неща. След като загуби родителите си и остана сама, Ева се привърза още повече към него, той й стана нещо като роден брат. Тома бе математик и една от надеждите на неговия научен институт. Не вярваше в някаква глупава категория като „щастието”, утешение за наивни и простовати хора, чийто единствен житейски принос е възпроизвеждането. За Тома щастието се изчерпваше с работата. Колкото до Ева, то се превърна за нея постепенно в отвлечена категория от областта на психологията, неуместна за лична употреба.
        Въпреки професията си на психолог Ева се оказа неподготвена не само за любовното щастие, но и за любовното нещастие. Влюби се неочаквано до полуда във Виктор, след което той изчезна почти така, както се бе появил. Помежду останаха три години на любовна еуфория, за която Ева бе готова да размени всички следващи години от живота си. Стига, разбира се, някой да бе в състояние да й предложи подобна сделка. Такъв посредник още не се бе появил.

 

 

        5.

 

        Син плик с панделка замига бързо в десния долен ъгъл на портативния компютър. Your mail, Sire, съобщи виртуалният глас и накара Ева да погледне в електронната пощенска кутия.
        "Pristigna li? Kak si, zachto ne se obajdach? Zeluvki, Lora, Lisa", бяха се подписали двете й приятелки, които й изпращаха поздравите си от 8 хиляди километра разстояние.

 

 

        След известен срок от време приятелите стават като семейството – или го имаш, или го нямаш. Неслучайно казват, че човек не избира роднините си, но е отговорен за избора на приятелите си. А може би и едното, и другото е работа на съдбата. Тя избира на всеки точно онези роднини и приятели, от които се нуждае, за да осъществи своите проекти. Ева нямаше късмет в любовта, но животът я бе надарил с истински приятели.
        Лора и Лиза бяха "селекционирани" за приятелки на Ева от обстоятелства, които не зависеха нито от нея, нито от тях. Приятелството им бе повече от случайност, защото бе предопределено още преди раждането им. Може да се каже, че това бе наистина съдба. Стига да сме наясно що е съдбата.
        Ева не признаваше случайността, беше истински убедена, че всичко, което се случва, е закономерно. Това не беше фатализъм, по-скоро пристрастие към логиката, каквато Ева бе склонна да търси дори в абсурдни на вид съвпадения. Твърдеше, че дори очевидната случайност е изчислена, закономерна, планирана някъде. Тя изненадва единствено нас самите, тъй като сме останали слепи за подготовката на събития, които сме били склонни да определим като случайни. Двама души могат да се разминават непрекъснато, без да се забелязват, но в определен момент в зависимост от състоянието на аминонуклеинновите си киселини или хормоните те придават изведнъж голямо значение на срещата си. Така възникват симпатии и антипатии, приятелства и неприятелства, влюбвания... Какво е "любовта от пръв поглед", ако не химическа реакция, предизвикана от намесата на някой заблуден радикал? Макар и грубо материалистическа, тази теория харесваше на Ева със своята предизвикателност. Ева запазваше за себе си и други обяснения за възникването и съответно за изчезването на любовта, но те не бяха подходящ материал за групова дискусия с колеги.
        Приятелството на Ева с Лора и Лиза датираше още преди раждането им, ако можем да се изразим така, защото бе започнато най-напред от техните бащи.
        Баща й, адвокатът Маринов, дружеше с чичо Жак и с чичо Роберт, откакто Ева се помнеше. Двамата мъже, единият връстник на Маринов и негов приятел от колежа, а другият, с десет години по-млад, отраснал някъде в Коньовица или Ючбунар, както едно време се бе казвал този работнически квартал, спадаха безусловно към живота на баща й и заместваха в него разпилените по различни части на света роднини. Прибавяйки към имената на бащините си приятели прозвището "чичо", Ева влагаше в това стандартно учтиво обръщение към възрастни мъже убеждение за действително роднинство. Чрез тази невинна самоизмама тя увеличаваше състава на семейството си, с което укрепваше чувството си за сигурност. Във времето, когато Ева израстна, такова чувство бе голям капитал.
        Приятелският съюз на адвоката Маринов с "чичо" Жак и с "чичо" Роберт се оказал удивително устойчив спрямо всички обрати на Съдбата. Тази своенравна дама изпращала на порции изпитания и на тримата, но същевременно се стараела да ги държи наблизо един до друг, сякаш за да им създаде достатъчно шансове да се измъкнат от собствените й капани. Това не винаги било възможно. Животът на баща й, адвоката Маринов, и на двамата й измислени “чичовци” Жак и Роберт приличал много повече на партия покер, в която се случвало срещу тях да се окажат играчи с подправени карти.
        Брачните промени в живота на тримата приятели настъпили със закономерна последователност. Най-напред най-младият между тях Жак открил “леля” Амалия, а още през следващата година другите двама, отписани като стари ергени, увеличили общия приятелски кръг с чаровната, безумно красива и елегантна “леля” Елизабет и с майка й Невена. Раждането на трите момичета станало в последователност от две години след това, като последна се появила Ева.
        Така в общи линии можеше да се резюмира представата на Ева за най-близкия й кръг от хора и събитията, свързани с тях. Тази представа тя си бе изградила с детска наивност и простодушие и дълго не подозираше, че имаше относителна правдоподобност.
        "Pristignah blagopoluchno. Ochte nichto ne sam napravila. Ot utre zapochvam da deistvam. Zeluvam vi, E"

 

 

        Даде команда "Изпрати" и изчака компютърът да доложи “Окей”. "За днес стига". Щеше за първи път през последните дни да заспи спокойно. Остави компютъра включен, издаваше тих, приятен шум, подобен на мъркане на котка.

 

 

        6.

 

        Пътуването на Ева до Ню Йорк бе резултат на сложно съчетани обстоятелства или "сбор от закономерни случайности", както би се изразила тя.
        В Ню Йорк тя трябваше да намери един адрес и една банкова сметка. Адресът интересуваше приятелката й Лора, а парите в банковата сметка принадлежаха по право на Лиза. И адресът, и банковата сметка можеха да променят живота на приятелките й, а може би и нейния. Случаят с адреса бе деликатен и Ева трябваше да приложи всичките си дипломатически умения. Колкото до банковата сметка, тя все още не знаеше дали щеше да се справи, но си струваше да опита заради Лиза.
        Всичко започна един ден, когато Ева неочаквано получи писмо от стар и забравен вече приятел на покойния й баща.
        Пликът от стандартна хартия с цветна реклама на Air France в единия край носеше клеймо от Париж. Ева дълго разглежда пощенския печат с дата от преди два месеца, питайки се кой ли може да й пише от Париж. Адресът бе старателно изписан с латински букви и с кирилица, а почеркът бе подчертано старомоден и изящен. Тя отвори измачканото от дългото пътуване писмо, от което изпаднаха десетина ситно изписани листа пелюр, какъвто можеше да се намери в евтините хотели. "Дорогая Евочка", започваше посланието. Обръщението я накара да си спомни единствения човек, който някога в детството й я бе наричал така. Писмото продължаваше на чист и грамотен български език, тук-таме с вметнати старомодни френски изрази в текста, каквито баща й също използваше някога.
        Ева бе напълно изтрила от паметта си чичо Алексей и беше изненадана, че той се бе появил наново от далечното минало. Написаният с калиграфско старание текст съдържаше кратко описание на последните 40 години от живота на някогашния приятел на баща й. Бе тъжен разказ, почти на всяка страница имаше съобщение за нечия смърт - първата му жена Мари, след това Никол, по-голямата дъщеря, след нея внучката Анжелин (на 17, автомобилна катастрофа), после втората жена Олга и наскоро сина Николай. Жива останала само Анастасия, малката дъщеря, но тя била заминала за Бразилия и вече 4 години нямало никакви вести от нея. Последната жена Елоди, млада метиска, която чичо Алексей довел със себе си след едно пътешествие на Ил Морис, не могла да свикне с шума и мръсотията на Париж и се върнала на своя остров. Непознати за Ева имена от напълно неизвестно за нея минало. Неспокойната руска душа на чичо Алексей не бе намерила никъде покой или тихо пристанище. На края на писмото чичо Алексей съобщаваше, че след като е загубил всичко и всички, не му останала друга утеха, освен да посещава близките си по техните гробове. Това го карало да иска да дойде след повече от 40 години в България, за да сложи цветя, а може би и да се прости с покойниците, които са му скъпи там. Ева се оказала единствената му връзка с миналото и след дълги разпитвания в българското консулство, успял да се снабди с телефонен указател, където открил нейния адрес. Според неговите планове имал намерение да дойде в България през пролетта, нямал много време за губене, така че щял да осъществи пътуването си дори ако тя не му отговори. Планирал да бъде в София около 15 април.
        Писмото носеше клеймо от софийската поща с дата 12 април. Ева стресната си спомни датата. Беше 14 април.

 

 

        7.

 

        Ева се опита да извика в паметта си по-конкретен спомен за чичо Алексей. Той бе висок, снажен, с искрящи сини очи и гъста руса брада, но тя бе запомнила преди всичко дълбокия му басов глас. В спомените й на малко момиченце чичо Алексей бе свързан с Коледа, когато снажният руснак, облечен с красива червена рубашка, ботуши и с коледна шапка на главата, идваше в къщата им и носеше голям чувал, от който излизаха няколко красиви пакета, предназначени за нея, за Лора и Лиза, които майка й винаги канеше на Коледа, макар че това не бе техен празник. Въпреки памучната бяла брада, която почти изцяло скриваше лицето му, Ева доста скоро забеляза, че костюмът на Дядо Коледа не се различаваше особено от облеклото, с което чичо Алексей пееше на сцената в един ансамбъл за руски песни. А чувалът бе досущ като онзи в килера, в който им носеха дървата за огрев и който майка й грижливо прибираше, за да послужи на Манго при следващото му идване в мазето. За да провери съмнението си, тя разгледа веднъж по-отблизо чувала с подаръците. Откри надписа "Топливо" върху зеблото, а под пакетите, които се мъдреха най-отгоре, напипа смачкани стари вестници. Дядо Коледа, сиреч чичо Алексей, я изгледа строго, когато забеляза маневрата й, но после весело й намигна и нейното разкритие остана тяхна тайна. На следващата година Ева участваше вече с пълно съзнание в заговора с преобличането на Дядо Коледа, чичо Алексей, като дори малко преиграваше ентусиазма си от неговото посещение. Бе щастлива, че дори по-големите от нея Лора и Лиза наивно вярваха в идването на мистичния старец. Или най-малкото чистосърдечно даваха вид за това. Естествено Ева вече бе доловила установената закономерност, че малко след като Дядо Коледа завършваше мисията си и с пожелание за "здраве, добри бележки в училище и послушание" напускаше дома им, изневиделица се появяваше чичо Алексей, който звънеше на вратата и влизаше с думите "Видях един старец да излиза оттук, я да видим дали моите подаръци не са по-хубави от неговите". Ботушите на краката му бяха обаче същите като на Дядо Коледа.
        Чичо Алексей бе потомък на онези руснаци, които се бяха заселили в България с прозвището "белогвардейци". Дали неговият баща, който бе довел осемгодишния си син някъде в началото на 20-те години в далечна България, наистина се бе сражавал в Бялата гвардия, бе въпрос, на който Ева никога не научи отговора. За нея той бе приятел на баща й от колежа, също както и чичо Роберт, бащата на Лиза.
        Ева бе природно наблюдателна от малка и скоро забеляза, че възрастните около тях се отнасяха предпазливо и дори страняха от приятелите на баща й, а и те нямаха много познати извън нейното семейство. Учудваше се, че нито чичо Алексей, който бе завършил право подобно на баща й, нито чичо Роберт не ходеха на работа, както това правеше баща й. За разлика от тях адвокат Маринов взимаше сутрин голямата си, изтъркана от употреба кожена чанта и отиваше в съда, а след обяд към пет часа се отправяше към Търговския дом, където делеше неголяма стая заедно с още трима свои колеги. Няколко пъти адвокатът Маринов бе вземал Ева със себе си, тя се държеше здраво за ръката му, докато се качваха по стръмното стълбище на Търговския дом или минаваха през лабиринта от преплетени коридори. Парапетите по стълбището бяха изпочупени, а мазилката по стените на коридорите изкъртена, на много места личеше влага, очевидно никой не се грижеше за това място. Пред адвокатските кантори имаше прости дървени скамейки, на които чакаха умислени, зле облечени хора, чиито проблеми се свеждаха до три вида неприятности: в семейството, със съседите или с властта. Ева изпитваше чувство на отвращение и даже известен страх при посещенията си в Търговския дом, който я отблъскваше с мрачните, нечисти коридори с трайна миризма на урина. Приличаше на затвор или най-малко - на преддверие към него. Последното не беше далеч от истината. Ролята на адвоката в онези времена не бе да спаси клиента от затвора, това обикновено бе предрешено от вездесъщата милиция, която фактически управляваше, а в най-добрия случай да облекчи съдбата му, когато вече е там.
        Заради набедения си "белогвардейски" произход чичо Алексей бе попаднал в някакъв списък, който го бе лишил от правото да упражнява адвокатската си професия. Без право на редовна работа, той изкарваше прехраната си от дребни бояджийски услуги или като обличаше червената рубашка по разни вечеринки, където с други като него пееше руски песни в съпровод на акордеон и потропваше с ботуши в ритъма на музиката. В един от албумите, които вечер понякога разглеждаха вкъщи, Ева бе видяла групова снимка с баща й от завършването на колежа. Красиви млади мъже бяха застанали в артистични пози пред фотографа, всички бяха елегантни, с модни костюми и вратовръзки. Чичо Алексей, небрежно пъхнал ръка в джоба на английското си сако, стоеше точно до Маринов, малко по-назад сърдечно се усмихваше чичо Роберт. На друга снимка тримата вървяха забързани по "Царя", с разкопчани пардесюта и с елегантни, меки шапки на главите. Баща й бе с красиви черни мустаци и се усмихваше в посока към уличния фотограф, който причакваше клиентите си на най-елегантната улица в София. Ева никога не бе виждала баща си облечен така елегантно като на снимката, още по-малко чичо Алексей или чичо Роберт. Не си спомняше и мустаците. Снимките бяха правени преди раждането й и преди други събития, които основно бяха променили живота и на тримата. По времето, когато ги помнеше, те идваха у тях от далечни покрайнини на града, пътувайки дълго с трамвай, за да се срещнат в дома им, където поне винаги беше топло. Ева чакаше с нетърпение тези посещения, особено когато чичо Роберт водеше със себе си Лиза. В тези случаи към мъжката компания се присъединяваше и другият приятел на баща й, чичо Жак и дъщеричката му Лора.
        Чичо Жак бе по-различен от останалите в тази мъжка компания. Той не бе завършил колеж като тях, не бе носил в младостта си английски костюми и меки шапки по най-елегантната улица в София, но това не пречеше на баща й да го обича като по-малък свой брат. Имаше диплома на инженер геолог и за разлика от Роберт и Алексей бе намерил работа в малка обувна фабрика в покрайнините на града, дори му бяха предложили да стане неин директор, въпреки че професията му нямаше нищо общо с производството на евтини обувки. Вероятна причина за сравнително привилегированото му положение беше неговият произход от работническия Ючбунар, както и обстоятелството, че като студент бе работил като келнер, за да се издържа и няколко пъти бе участвал в непозволени от властта събрания. Тези дейности на чичо Жак никога не бяха коментирани от баща й и не се отразяваха на приятелството на четиримата мъже. Жак впрочем отдавна бе напуснал работническия Ючбунар и първоначално се бе заселил в къща с двор, собственост на брат му, който някога бе преуспявал в застрахователния бизнес, а по-късно в малък апартамент, недалеч от Маринови
        Техните срещи ставаха обикновено в събота. Тогава щастието на Ева бе пълно, защото докато четиримата мъже тихо си говореха в голямата стая и пиеха горещ чай с коняк, донесен от Роберт, майките отиваха да приготвят нещо за ядене в просторната кухня, а Ева, Лиза и Лора се затваряха в спалнята и легнали върху кувертюрата на голямото двойно легло си разказваха всичко, което бяха преживели през последната седмица. Така се изнизваха седмица след седмица, месец след месец до последната обща Коледа на 195...

 

 

        8.

 

        Ева запомни тази Коледа с две неща – за първи път чичо Алексей не дойде облечен в червената си рубашка и дегизиран с памучна бяла брада, а баща й се скара с чичо Роберт.
        Няколко дни преди Коледа късно вечерта някакви хора от квартала позвъниха на вратата и връчиха на слисаната госпожа Маринова настанителна заповед на името на другаря Стоян Боянов и неговото семейство. Представиха се като партийна комисия от квартала по битовите проблеми. Комисията се състоеше от трима души – петдесетгодишен мъж с каскет и мустаци, подстригани по модата Сталин, дебела намръщена жена с гумени ботуши и завързан около врата мръсен шал и висок слаб младеж, който непрекъснато се въртеше на място и се опитваше да надникне през отворената врата в жилището на Маринови. Мъжът с каскета, председател на въпросната комисия, обясни с привидно любезен глас и натъртвайки всяка дума, че комунистическият дълг изисква буржоазните семейства да отстъпят част от жилищната си собственост на другарите, които са се включили в изграждането на комунизма и на чиито семейства трябва да се осигурят квартири. Другарят Боянов е дошъл от село Драговищица, за да се включи в редовете на народната милиция, той има жена и две дъщери. Комисията е преценила, че трябва да бъдат настанени при адвоката Маринов. Заповедта влизаше в сила на другия ден.
        Ева никога не можа да забрави онази нощ. Майка й плачеше неутешимо и не спираше да се вайка. Баща й мрачно мълчеше, но веднага предприе някакви действия. Като по чудо само след час в къщата се появиха чичо Алексей и чичо Роберт, а малко по-късно задъхан дотича и чичо Жак.
        Без да разговарят почти, четиримата мъже преустроиха за една нощ апартамента до неузнаваемост. Госпожа Маринова сложи Ева да спи в голямата спалня, а на сутринта момичето видя груба, грозна и неизмазана талашитена стена, която отделяше бившата й стая и част от хола от останалата част на жилището. Красивата трапезария и шкафовете с дърворезба бяха като по чудо изчезнали, тя така и никога не разбра къде ги бяха дянали през онази нощ. На мястото на голямата маса за хранене в хола, около която децата се гонеха по време на семейните обеди в неделя, бяха струпани за изнасяне вещи, натъпкани в кашони, големият персийски килим, небрежно навит на руло, се търкаляше в антрето. В кошницата, с която в петък ходеха на пазар, бяха нахвърляни кристалните чаши от бюфета, които майка й грижливо пазеше и бършеше с чиста кърпа една по една, на пода бяха останали непометени остатъци от изпочупен кристал. Двата маслени портрета на баба й и дядо й, рисувани от знаменит на времето художник, успял да избяга във Франция, бяха свалени от стената и обърнати с гръб в един ъгъл. Ева не можеше да разбере защо не бяха пожалили поне голямото огледало в бронзова рамка, с което майка й толкова се гордееше. То лежеше по очи на пода като ненужна вещ. Безредие цареше и в останалата част на жилището. Малката стаичка в дъното на коридора, предназначена някога за слугинята, а сега - превърната в нещо между килер и стая за гости, в която понякога преспиваше дори чичо Алексей, сега бе почти опразнена. На вратата кратко се позвъни, майка й, още със зачервени от плач очи, отвори и пусна като свой човек отнейде появилия се Манго. Госпожа Маринова посочи мълком с очи на Манго килима и останалите вещи и му подаде листче с някакъв адрес. Манго се опита да покаже зъбите си в малко изкуствена усмивка, извади от джоба на шинела си лъскава червена ябълка, подаде я на Ева, след което нарами на гръб навития на руло килим и го отнесе. След малко се върна и за останалото. На улицата го чакаше каруца, в седналия на капрата Ева позна каруцаря, който им носеше въглищата и дървата.
        – Невена, не предпочиташ ли да запазиш стаята вместо кухнята? - попита баща й.
        Майка й отвърна с глух плач и мъжете продължиха да изнасят още някакви вещи от малката стая.
        – Най-трудно ще бъде с банята - разсъждаваше на глас Маринов.
        – Никога няма да стъпя в една баня с тях - извика високо майка й и Ева се ядоса, че прави сцени пред приятелите на баща й.
        Момичето се разходи из неузнаваемото жилище, което до скоро бе техен дом и което за една нощ се бе превърнало в изселнически бивак.
        – Виж, колко много място сме имали - каза високо Ева и, хващайки баща си за ръка, допълни: -Аз мога да спя и на канапето.
        Нямаха време да решат този въпрос, защото на вратата се позвъни - настойчиво, продължително, господарски. Никой досега не бе използвал звънеца им по този начин.
        Адвокатът Маринов отвори и на стълбището се появи странна група, придружена от високия младеж с неспокоен поглед от настанителната комисия. Бяха новите наематели, ако Маринови можеха въобще още да се смятат за хазяи. Силна миризма на вкиснато и чесън придружи нанасянето на новото четиричленно семейство. Стоян Боянов беше набит, як млад мъж в милиционерска униформа, която носеше с подчертана гордост. Гледаше по-скоро радушно и червендалестата му физиономия излъчваше глупост и простота. Едва ли си даваше сметка за събитията и за обстоятелството, че нахлува в чужда собственост. Следваше го силно закръглена ниска млада жена с хитро изражение. Едното й око бе синьо, другото - пъстро, бе леко разногледа, никак не бе свенлива, смееше се непрекъснато, като прикриваше устата си с ръка, както това правят селянките от деликатност. Две хилави момичета, горе-долу на възрастта на Ева, се промъкнаха като мишки накрая. Евдена и Станка бяха грознички, с тънки крака, около които висяха навити на геврек рипсени чорапи. Станка упорито си бъркаше в носа, подред и с различни пръсти. Ева се ужаси, когато я видя да облизва пръста си, току що изваден от сополивата й ноздра. Издаде звук, като че ли щеше да повърне. Баща й остро изсъска:
        – Прибирай се в стаята си.
        Ева изчезна между там, където трябваше да се намира "стаята й" или поне онова, което баща й разбираше вече под това понятие, а новите наематели започнаха да вкарват багажа си в собствената й стая, където на стената още висеше ученическата й програма и часовникът с кукувичка, коледен подарък от чичо Алексей.
        Наближаваше Коледа, но елхата, вече донесена от баща й на балкона, така си и остана там. Никой през следващите дни не се сети за нея. Безследно и завинаги изчезна от килера заедно с всичко останало там и чувалът от зебло с надпис "Топливо", необходим атрибут на Дядо Коледа - чичо Алексей. Самият чичо Алексей се появи ден преди Коледа, облечен в старото си изтъркано палто шинел, и извади изпод полите му два пакета - в тях Ева намери нова книжка и смешен палячо с лъскава шапка на картонената глава. Момичето се сгуши в полите на стария шинел и тихо изхълца, когато усети голямата, топла ръка на чичо Алексей върху рамото си. Защо баща й не намери нито веднъж през тези дни време за подобен жест?
        – Ти имаш тях, но аз няма да търпя повече това - чу Ева чичо Алексей да казва тихо на баща й същата вечер в кухнята. -Вече реших, ще се махна при първа възможност. Много ще ми липсвате и сигурно няма да мога да ви се обадя. Каквото и да стане, искам да знаеш какво съм решил.
        Баща й мълчаливо гледаше пред себе си, без да отговори. Чичо Алексей се сбогува с всички и повече не се появи у тях.
        На Коледа обаче дойде чичо Роберт.
        Двамата с баща й се прегърнаха в коридора като след раздяла, после чичо Роберт попита:
        – Как е, оправяте ли се вече?
        – На теб няма какво да обяснявам, преживял си го и много по-лошо.
        – Не се бой, ще свикнете - отговори бодро чичо Роберт.
        Винаги усмихнат, той отвори старата чанта, която неизменно носеше със себе си, и започна да вади отвътре завити в стари вестници пакети. Под маскировката на пожълтялата хартия се показаха два огромни швейцарски шоколада, каквито Ева не беше виждала, рибни консерви с чужди надписи, красиво тенекиено шише със зехтин, стафиди, фастъци. Най-накрая чичо Роберт галатно подаде на слисаната Маринова истински френски парфюм и модни найлонови чорапи.
        – Роберт, ти да не си полудял? - гневно изшътка Маринов, за да не го чуе оттатък съседът милиционер. - Искаш за два шоколада всички да отидем в затвора ли?
        – Не се бой - опита се да го успокои чичо Роберт - Нали знаеш, не ми е за първи път.
        – Точно от това се боя - повиши глас баща й. - Даваш ли си сметка за рисковете.
        Чичо Роберт стана изведнъж сериозен.
        – Слушай - каза остро той. - Не ми пука. Трябва да живея, имам ли друг шанс?
        След това стана и затръшна след себе си входната врата. Ева стискаше своя шоколад, а майка й бързо прибра останалото в един долап на балкона, който заместваше хладилника и където никой освен нея нямаше достъп.

 

 

        9.

 

        Ева пътуваше в Ню Йоркското метро между 42 и 26 улица, беше разсеяна, опитваше се да систематизира разпилените си мисли.
        Не очакваше много от насрочената среща, но послуша съвета, който Томата й даде, преди да тръгне, и се обади на телефонния номер, който старият й софийски приятел написа на малко листче и го пъхна в джоба й:
        – Момчето е приятел на наш млад колега, когото изпратихме за три месеца в Щатите да се учи на демокрация. Запознали са се там и той му е помогнал много да се оправя в онази джунгла. Звънни му просто така, даже само да изпиете едно кафе заедно или ако се чувстваш много самотна. Все може да ти даде някакви практически съвети. За останалото не мога да ти помогна много, но все пак знаеш общо взето как да действаш.
        След промените, които бурно настъпиха в страната, старият й приятел силно се промени. Без да изоставя математическата си катедра в Университета, се включи в някаква група за политически анализи, която участва активно в първите, привидно свободни избори. Групата първа даде изявление, че изборните резултати били фалшифицирани. Тогава започна да се говори за тайната армия от хората на бившата политическа полиция, които се организирвали с амбиция да ръководят държавата. Групата на Томата обяви за основна своя цел осуетяването на такъв сценарий. Хората в нея станаха мнителни, подозираха всеки във връзки с бившите тайни служби. Твърдяха, че не препоръчват никого, преди добре да са проучили досието му.

 

        Ева слезе на "Астор" с намерение да се поразходи из улиците на Сохо. През последните два дни температурите леко спаднаха и стана възможно да се ходи и пеша. А и в тази част на Ню Йорк липсваха небостъргачите от центъра, които задържаха топлината, виждаха се дори дървета и малки тревни площи, които придаваха напълно човешки вид на уличния пейзаж. Ева се почувства очарована от тази част на града, пълна с частни галерии и странни магазинчета. По витрините можеха да се видят купища изделия, изработени в най-отдалечени и екзотични части на света.
        Спря се пред претрупана витрина на голям магазин галерия, пълен с предмети от Азия и Африка. Вниманието й привлякоха няколко статуетки от остров Борнео. Едни бяха изработени от махагоново дърво, а други - излети от бронз. Всички изобразяваха един и същ сюжет, пресъздаден в различни големини : две седнали, прегърнати фигури, слели се почти във формата на яйце. Ева влезе от любопитство в магазина - вътре бе хладно и приятно здрачно, миришеше на неизвестни подправки. Миризма на пачули пробуди далечен спомен в съзнанието й - голяма, полуздрачна мъжка стая с камина, в стаята се носи аромат на индийска подправка…Продавачката, млада индийка с големи изразителни очи, я остави да разгледа на спокойствие целия екзотичен асортимент. Ева се задържа по-дълго пред ъгъла с традиционни азиатски инструменти - различни по големина метални тръбички нежно подрънкваха при докосване, всеки предмет бе изработен от спокойна човешка ръка - виждаше се заоблената форма на дланта върху повърхностите. Ева се почувства леко замаяна в този екзотичен кът недалеч от центъра на Ню Йорк. Продължи да се любува на изложените в стъклена витрина бронзови статуетки от Китай, когато очертание на мъжка фигура се проектира неясно върху стъклото. Игра на светлината, която в този момент бе избрала за своя леща окото на Ева. Пречупеният лъч мина за секунда през ириса, но порази като мълния мозъка й, където светлинният импулс се смеси с аромата на пачули. Ева видя за миг в отражението на стъклото силуета на онзи, когото, сигурна беше, можеше да разпознае между милиони други. Мозъкът от своя страна изпрати бурен нервен рефлекс на сърдечния й орган и Ева изпита присвиване, което беше или фатален спазъм, или силно вълнение. Тялото й не направи разлика между силните емоции и болезненият рефлекс. С универсално за всички хора по света движение Ева се хвана за сърцето, като че се опитваше да му попречи да излети от гръдния й кош. Младата индийка изтълкува банално смисъла на жеста, втурна се разтревожена към Ева, донесе й стол, разтриваше ръката й и питаше на английски: "Как сте? Да извикам ли лекар?"
        Кризата преминаваше. Ева отвори очи, сърдечният й мускул постепенно възобновяваше нормалния си ритъм. Свиване, разпускане, свиване, разпускане, след малко вече не усещаше туптенето в гърдите си.
        – Къде отиде мъжа, който туко що бе в магазина? - попита несигурно Ева.
        – Няма никой, госпожо. Защо? Видяхте ли някого? - отвърна разтревожена продавачката.
        – Няма нищо, прощавайте - измърмори тихо Ева и после за извинение купи металната статуетка от витрината, изобразяваща двете прегърнати във формата на яйце фигури. Загъвайки я в цветна хартия, индийката не я изпускаше от очи, здравата се бе изплашила.
        Излезе на улицата леко замаяна. Огледа се, но не забеляза нищо необичайно или някой, когото познаваше. Изпита чувството, че нещо се бе променило в пейзажа или може би в усещането й за него. Нещото бе минало през нея като електрошок, бе предизвикало силен спазъм в сърцето й и бе останало наоколо подобно на онзи аромат на колендро, който виси във въздуха след голямо натрупване на електричество и малко преди буря.

 

 

        10.

 

        Паметта има много сетива. Споменът на Ева за Виктор бе свързан с аромата на пачули.
        По онова време Ева живееше в неголямо жилище на партерния етаж в центъра на града, чието преимущество бе спокойната градина, към която се излизаше направо от терасата в задната част на жилището. Жилището, както и цялата сграда, бяха принадлежали някога, преди повече от 50 години, на баба й и дядо й, които бяха имали навика, сменяйки топографията на своите семейни адреси, всеки път да оставят след себе си и по една къща. Техните строителни проекти не бяха плод на имотни амбиции на Маринови, а на настъпили числени промени в семейството им. Дядото на Ева бе строителен инженер и построяването на всяка нова къща бе за него колкото необходимо, толкова и рутинно занимание.
        Като дете Ева дори и не подозираше строителните дела на дядо си, когото помнеше като обитател на една единствена стая в партерния етаж на представителна някога сграда с изкъртена мазилка и натъпкана догоре с наематели. Баба си Ева не познаваше - старата госпожа Маринова се бе споминала още преди раждането й.
        Благодарение адвокатските умения на баща й, който по почти магически за онези времена начин бе успял да опразни стая по стая наследствения партерен апартамент, 25-годишна Ева стана собственичка на неголямо жилище, което почти насила й бе наложено, за да се спаси фамилния имот. По същото време Маринови бяха успели, благодарение на адвокатската сръчност на баща й да си възвърнат частично завзетия от милиционера Боянов апартамент. Маринов бе успял да уреди на нежеланите си наематели покупката на изгодна цена на самостоятелно жилище, след което Невена си възвърна трапезарията, а Ева - стаята с кукувичката на стената. По напълно необясним, мистичен начин верният Манго се бе появил един ден с познатата от миналото дървена каручка, върху която бяха натоварени, покрити със стари войнишки одеала, старата трапезария с дърворезба, която Ева помнеше от детството си, и дори персийският килим, който тайнствено бе изчезнал, навит на руло. Напусна с неохота жилището на родителите си, но откри бързо предимствата на самостоятелния живот. Малката й собственост, рядкост в онези времена, я направи не само относително независима, но и по-зряла.
        Първите й 18 години наподобяваха живот на хамелеон. Тя все не можеше да реши какво точно иска да прави. Неохотно се подчини в прогимназията на желанието на майка си да учи музика. То беше продиктувано най-вече от практически съображения, тъй като съпругът на леля й бе преподавател по виолончело в Музикалното училище и това обстоятелство улесни майка й в избора на занимание, което да я държи "по-надалеч" от ежедневните неприятности. Никой не се заинтересува от антипатията й към този неженствен инструмент, който тя трябваше да обслужва наведена напред в изморителна и необичайна поза.
        Когато на 16 години изведнъж категорично отказа да продължи да свири, решението й предизвика изненада. Майка й остана със скрито съмнение, че причината е някоя неприятна случка от интимен характер, а Ева с хитрата интуиция на подрастваща девойка нито потвърди, нито отрече тази възможност. Свиренето бе невъзможно занимание в огласяния от високи разговори, а понякога и от крясъци апартамент, в който съжителстваха със семейството на милиционера. Звуците на виолончелото се струваха неуместни на Ева, съчетани със силните, чужди миризми, с нестихващото радио, което съседката с разногледите очи бе веднъж завинаги нагласила на една и съща станция с народни хора в съпровод на акордеон. Музицирането бе свързано в представите на Ева с тишина, в която само гласът на инструмента имаше право да звучи. В тяхното жилище не само че никога не бе тихо, но и отдавна липсваше всякаква интимност. Ева не се и опитваше да я търси, освен в редките моменти на временно затишие, когато апартаментът неочаквано се опразваше за кратко от нашествениците и Ева с благодарност се затваряше с някоя книга в своето кътче на временно утихналото жилище. Или когато успяваше да намери на стария Блаупункт, останал още от преди войната, чужда станция, която проникваше в наситената с чужди миризми и звуци реалност с някоя симфония от Бетовен. В такива моменти Ева се опитваше да си представи залите, в които се изпълняваше тази музика или хората, които я слушаха, облечени в красиви тъмни облекла.
        Ева обичаше музиката и ненавиждаше виолончелото. Беше й противно да стиска между коленете си този голям дървен предмет, опитвайки се да изтръгва приятни звуци от него, на което виолончелото се съпротивляваше. Ева си изгради представата, че виолончелото не е женствен инструмент. Ако бе познавала в онзи момент теориите на доктор Фройд, вероятно би си обяснила, че всъщност виолончелото олицетворяваше страха й от мъжете. Единствените мъже, на които бе имала доверие бяха баща й и приятелите му. Но те изчезнаха един по един, а баща й се затвори в себе си, стана мълчалив, като че ли се пазеше да говори дори в собствения си дом.
        Изпита истинско облекчение, когато захвърли виолончелото. Изпитваше леко угризение спрямо чичо си и майка си, тъй като и двамата смятаха, че това е “много добра професия в днешно време.” Така или иначе прояви дипломатическа ловкост, близо до манипулация. Няколко години по-късно чу термина "позволена манипулация", както наричаха психологията, и наостри уши. Когато две години по-късно съобщи на близките си, че ще следва психология, те не възразиха на избора й.
        Историята с виолончелото не й попречи да продължи да обича страстно класическата музика. Ева стана ревностен посетител на всички концерти, които можеха да се чуят в града, снабди се с възможния най-добър за времето грамофон, събираше отвсякъде плочи и записи, стремеше се към връзки и контакти с музиканти или просто с меломани. С това изкупваше донякъде греха и изневярата към виолончелото.

 

 

        11.

 

        – И аз като Вас обожавам класическа музика. Зад всяка една творба има някаква история. Но в музиката историите не са никога нито банални, още по-малко вулгарни. Въпрос на изразни средства. Никога не е сигурно обаче къде точно е началото и къде краят на една история, нали? Особено на нашата собствена. Всеки от нас запълва някакво малко място в огромен пъзел, без даже и да подозира това. Смятаме се самите ние за пъзел, а всъщност сме малка незначителна фигурка в него. Фигурките удивително си приличат едни на други, всички са с някакви смешни шестоъгълни крачета, подобни на амебички. Ние представляваме точно това : амеби, нисши частички от големия разум, който ни съчетава в някаква по-значителна фигура, без да ни дължи обяснение за предназначението и мястото ни в нея. Може да ми се падне да бъда част от крак на маса или стол, а може парченце от небесната синева или част от усмивката на Джокондата.
        Виктор редеше думите, без да влага значение в тях, но не откъсваше очи от събеседницата си. Ева го слушаше с искрено внимание. Това предизвикваше у Виктор нещо повече от любопитството, което изпитваше от срещата с тази млада, привлекателна жена. Видимият интерес на Ева го караше да се възхищава на собствената си риторика, като същевременно го насочваше точно към онези думи и изрази, с които се надяваше да засили вниманието на младата жена към себе си.
        – Не изпитва ли почти всеки от нас неясно чувство -продължаваше да размишлява Виктор, без да отмества поглед от Ева, - че собствения му живот е подчинен на чужда на нас самите логика. Тя подрежда събитията в друго измерение на времето, без изобщо да държи сметка че нашият “исторически” обхват започва с раждането и включва най-много и спомените на нашите родители. Това е единственият отрязък от вечността, с който реално разполагаме, нали така?
        "Какви глупости говоря!" - мислеше наум Виктор и се чудеше защо човек винаги избира у другия някакво определено място от лицето или от тялото, където съсредоточава цялата си енергия. За Виктор това място беше голямата, красива уста на Ева, която слушаше с полуотворени устни красноречието му.
        – Не ви ли се е случвало например някога да имате чувството, че вече сте преживели определени събития , нали има такъв термин в психологията, “дежа вю”? - продължаваше Виктор неуморим. – Аз например съм имал такова чувство, все едно че изведнъж съм попаднал в друго време, различно от моето, където живеят съвсем други хора. Наричало се “паралелни светове”, които съществували благодарение на "паралелните времена". Ще рече, че се наслагваме едни върху други в различни части на времето. Понякога стават малки грешки и току виж, попаднал си за миг в друг отрязък. Ето вас например, имам чувството, че вече съм ви срещал някъде, но със сигурност не в този живот и не през последните сто години, иначе никога нямаше да ви забравя. Как ще си обясните това “дежа вю”?
        Ева слушаше мъжът срещу себе си, но попиваше не толкова думите, колкото общото впечатление от събеседника. Двамата се бяха отделили на чаша коняк след импровизирана приятелска вечеря, организирана от приятеля й от университета Тома по повод изданието на новата му книга. Тома живееше в стар, но уютен апартамент, подобен на нейния собствен и само на две преки от дома й. Беше заклет ерген, изглеждаше изцяло посветен на университетската си работа, но не пропускаше случай да събере приятели около голямата орехова маса в хола си. Отнасяше се към Ева като към по-малка своя братовчедка, очевидно имаше нужда да закриля някого.
        Ева и Виктор седяха обърнати един към друг на извехтелия диван в дъното на хола, близо до кахлената камина, докато компанията около масата допиваше виното с печени фъстъци. Ева пропусна край ушите си баналността на последното изречение, изречено от Виктор, фраза, която неизменно съпътстваше най-лишени от въображение форми на ухажване, от която самият Виктор изпита неудобство.
        Ева беше закъсняла малко за началото на вечерята и в притеснението си не разбра веднага нито името, нито заниманията на мъжа, който прикова вниманието й от мига, когато за първи път срещна изпитателния му и настойчив поглед.
        Оказаха се на двата края на масата, но той я бе гледал настойчиво през цялото време, без да пропусне, когато срещне погледа й, да се усмихне и да вдигне чашата с вино в знак на неотслабващо внимание. Ева приказваше с околните и си мислеше : “Сега ще погледна отново, не, не веднага, след малко Ако гледа към мен, две точки. Това ми дава право после да погледна пак”. Беше нещо като игра на залози. Всеки път срещаше отново погледа на мъжа.
        След десерта, приготвен майсторски от майката на Томата, Виктор, така се казваше непознатият, й направи заговорнически знак с очи, отправи се към бюфета, извади с разрешение на домакина шише коняк и се запъти с две чаши към канапето. Ева го последва почти машинално. Сцената не предизвика никакво любопитство у останалите от компанията. Репутацията на Ева като жена, която не обича флиртовете, я поставяше в техните очи над всякакви съмнения за случайни приключения.
        Ева гледаше, без да слуша, мъжа до себе си на канапето и си казваше, че те двамата ще допият след малко коняка си, ще поприказват още известно време салонни баналности и после ще се разделят, най-вероятно завинаги. Последното й причиняваше необяснима тревога. Не искаше да се разделя с този мъж, когото бе срещнала само преди два часа. Трябваше да продължи този глупав разговор, който за момента бе единствена възможност да прекара с него още половин час.
        – Паралелните светове съществуват само в подсъзнанието - каза Ева като извика на помощ всичко, което бе чувала по въпроса.
        Не беше чудно, че се бяха впуснали в подобен безмислен разговор. Това бе стил на общуване между непознати през онази епоха на всеобщо подозрение и предателства, когато всяка непредпазлива откровеност пред непознати можеше да се превърне в игра на руска рулетка.
        – Само чрез подсъзнанието можем да възприемем невероятното за възможно, фантастичното – за реално, невидимото – за осезаемо.
        Ева говореше като на семинар по психология и леко се срамуваше от себе си. Погледът й следеше чашата с коняк в ръцете на Виктор. Той нежно гладеше с пръсти облата й повърхност, описвайки плавни окръжности по стъкления ръб. Стъклото издаваше от време на време тих загадъчен звук, подобен на любовно стенание.
        – Сънищата не са ли просто нашите неизречени желания? - измърмори Виктор.
        – Или по-скоро фантазми? - добави Ева, усещайки че губи контрол.
        – За какво си говорите толкова сериозно?
        Тома се бе надвесил усмихнат над тях, после побутна Виктор да му направи място на канапето.
        "Край, свърши се" - помисли отчаяна Ева, питайки се, какво прави една жена, която непременно иска да задържи още малко вниманието на мъжа, когото желае, при това без той да забележи усилието й.
        – Ако не се заблуждавам, разисквахме разстоянието и времето - отговори Виктор. - Което ме кара да си спомня, че живея в Княжево, че е вече полунощ и че утре трябва да ставам в седем. И че освен това ще се наложи да изпратя вашата приятелка Ева, тъй като не виждам кой друг ще поеме това приятно задължение.
        Логично беше. Другите поканени бяха двойки, а Тома щеше да остане да разтребва.
        – Не се безпокойте, аз живея наблизо – отказа Ева за приличие и, както й се стори, със самоубийствено самообладание, но добави на ум:
        "Господи, не ме наказвай за гордостта и глупостта!"
        Тази вечер Господ бе или добър, или имаше почивен ден, затова Тома настоя:
        – Моля те, Виктор, ще бъда по-спокоен, ако изпратиш Ева, тя живее на най-тъмната улица в София.
        Ева не възрази и побърза да облече палтото си. Двамата се озоваха навън.

 

 

 

---

 

*Amicus sertus - Верният приятел. [горе]

Електронна публикация на 26. януари 2008 г.
Публикация в кн. „Консорциум „ALTERNUS“, Леа Коен, Изд. „Сиела“, С., 2005 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]