Леа Коен

проза

Литературен клуб - 20 години! | нова българска проза/поезия | страницата на авторката

 

БЛИЗКА ВРЪЗКА*

 

Леа Коен

 

 

Онези, които не могат
да си спомнят миналото,
са осъдени да го повторят”
Джордж Сантаяна
„Животът на Разума”

 

Встъпителни думи от издателя Нестор Калев

 

 

        През месец март 2007 година получих мейл от непознат. Някой си Кирил И. ми съобщаваше по електронната поща, че е написал роман по действителен случай, който без съмнение щял да бъде интересен за мен и ме молеше за среща.
        Всеки уважаващ себе си издател знае, че подобни съобщения имат една единствена съдба, кратко изразена с командата „delete”.
        Необходимо е да поясня, че съм не точно издател, а директор на бюро за културен обмен. Директор е силно казано, въпреки че фигурирам като такъв върху визитните си картички. В действителност имам регистрирана фирма с общо четирима служители, един от които е собствената ми племенница Магдалена.
        Истинското ми име е Нестор Калев, но ползвам и артистичния псевдоним Нео Каел. Заимствах го от сценария на един фантастичен философски филм, в който особено харесах главния герой Нео.
        Напоследък бюрото се задъхваше от безпаричие и бях започнал да се чудя как ще изплащам заплати и осигуровки на подчинените си, включително на племенницата ми, чиято майка, моята сестра, не забравяше да ми напомни задълженията към семейството.
        Бюрото създадох, след като голямото просветно издателство, в което работех „преди промените”, както деликатно беше прието да се нарича тоталитарния режим, обяви фалит и скоро след това беше сръчно приватизирано от невзрачна моя колежка, чийто съпруг се оказа директор на банка.
        Дейността ми отначало беше доста хаотична. Бюрото правеше всичко, което можеше да влезе в категорията „култура” и признавам, че понякога границите на понятието бяха доволно разтеглени, но трябваше да се живее.
        Призванието ми обаче беше да издавам книги, а тайната ми страст, тук е мястото да си го призная, и аз да пописвам. Изпитвах възторг от всеки хубав текст, а понякога и съжаление, че не аз се бях сетил да го напиша. Чувството, че някой ме беше изпреварил, не се превръщаше обаче в завист, а в желание да съдействам въпросният текст да стане достояние на колкото се може повече хора.
        Това ми желание сигурно идеше от дългогодишната ми работа в просветното издателство, която бе развила у мен инстинкт за просветителство. Страдах от илюзията, че просвещението ще спаси света, като разбира се много добре знаех, че тази философия има двеста и петдесет годишна давност и вече няколко пъти се беше провалила в световен мащаб.
        Отначало идеята ми за разпространение на добри текстове бе елементарно проста. Мислех да си купя малка книжарничка и да стана книжар. Представях си уютен, светъл магазин, в който не само щях да продавам книги, но и да организирам обсъждания, културни срещи, библиофилски изложби, разменна борса за стари книги и всякакви други интересни неща, въображение за каквито не ми липсваше.
        Когато реших да осъществя идеята си, за която бях готов да заложа единствената собственост, която притежавах, наследствения си апартамент, се сблъсках с непознатата и дива действителност на либералната конкуренция, за която изобщо не бях подготвен. Накратко, държавната „преди промените” книжарница, предизвикала моя ентусиазъм, бе продадена на фиктивен търг на поредната мутра и бързо превърната, противно на всякакви законни основания, в три отделни магазина за модни дрехи и едно „чейндж бюро”. И до днес, когато минавам покрай тях, си мисля с тъга за културния център, който щях да създам на това място със собствени и на няколко приятели усилия, за беседите, които щяхме да организираме и за прекрасните книги, които щях да продавам вътре.
        След като илюзорната ми мечта да имам книжарница – културен център се провали, преди оше да е започнала да се реализира, станах скептик и реших да се заема с по-скромни проекта.
        Наследственият апартамент на родителите ми се намираше на централна улица на партерен етаж, обстоятелство, което в миналото бе тълкувано като голям недостатък на жилището. Като много други обаче, и аз съзрях неподозирани „преди промените” предимства в това обстоятелство и с не особено големи вложения превърнах апартамента в офис с директен вход от улицата, а една малка част от него, състояща се от бившата спалня на родителите ми, тоалетна и коридор, преустроих в напълно прилично и достатъчно за самотен мъж като мен жилище, в което се прибирах вечер само за спане.
        Бях горд с извършеното и разбрах, че когато човек има офис, започва да има и работа.
        Успях с много тичане и тропане на различни врати да осъществя първите си няколко „проекта”, както беше станало модерно да се нарича всяка работа, свършена или несвършена, и дори да отделя известни средства, за да наема персонал.
        Естествено, като бивш редактор и като таен писател, изпитвах най-голямо удоволствие от „проекти”, свързани с книги. Издавах по десетина заглавия годишно. Едното от тях задължително беше готварска книга (в годините на криза вървяха изумително добре), другото беше справочник на тема от естествена история (кучета, котки, зайци, дори насекоми, стайни растения и други подобни), прибавях също по някое скучно научно издание, финансирано от немска фондация, или поредна публикация за предимствата от ЕС и НАТО, каквито отдавна никой не четеше, но за които, получавах мършава субсидия от „присъединителните фондове”, а останалите ми заглавия бяха нашумели преводни книги, каквито единствени се купуваха, и поради това с готовност издавах, когато разбира се разполагах с пари да платя авторските им права.
        Нямах практиката да издавам български автори по причини, които ще се въздържа да споделя публично.
        Затова, реакцията ми с въпросния мейл, последван от командата „delete”, бе естествена и обяснима.
        Няколко дни по-късно получих обаче ново съобщение от въпросния Кирил И., което последва първото във виртуалното ми кошче за отпадъци.
        На следващия ден, когато отново отворих електронната си поща, намерих я задръстена от Кирил И. По-точно, беше ми изпратил 18 пъти едно и също съобщение. Написано с червен шрифт, то гласеше:
        „Vajno ! Vajno ! Ne iztrivaite tova saobchtenie!
        Gospodin Kalev, mnogo vi molia, otvorete attachement. Imam nujda ot vacheto saglasie, za da publikuvam tozi tekst!”

        Разбрах, че няма да се отърва от Кирил И., преди да прочета текста му. Отворих атачмъна и, както очаках, намерих романа на Кирил И. Накарах Магдалена, която играеше ролята на моя секретарка, да ми изпринти текста, защото дори, когато е лош, предпочитам да чета един текст на хартия, а не на екран. Това сигурно също е деформация от редакторската ми работа.
        Бях учуден още в началото, защото непознатият ми Кирил И. бе нарекъл героя си със собственото си име, въпреки че разказваше за него в трето лице. Това обстоятелство ме смути, поради което написах кратък мейл на автора:
        „Не проумявам жанра на книгата ви. Автобиографични спомени ли са или какво? Защо пишете в трето лице, ако става дума за самия вас?”
        Получих незабавен отговор, като че ли Кирил И. седеше пред компютъра си и чакаше само мен:
        „4etete natatak !”
        Ядосах се от арогантността му, но вече нямах избор.
        Когато стигнах обаче до около трийсета страница, подскочих на стола си. Толкова се вбесих, че веднага написах съобщение:
        „Искам телефонен номер за връзка!”
        Не минаха и десетина минути и Магдалена ми съобщи, че Кирил И. ме търси по телефона. Грабнах слушалката и без да дочакам и дума от негова страна, казах:
        - Какво е това безобразие? Вие с всичкия си ли сте? Трябва да се видим оше утре.
        После добавих за още по-голяма конкретност на заплахата си:
        – В пет.
        Звучеше като ултиматум, но такава беше и целта ми. Защо точно в пет, и на мен самия беше трудно да обясня.
        Кирил И. отговори кратко и много учтиво:
        - Добре.
        Доколкото една единствена дума можеше да звучи едновременно кратко и учтиво, след което затвори телефона.
        Ходех нервно напред – назад в кабинета си и заливах с порой от излияния Магдалена, поради липса на друг, пред когото да изразя обхваналото ме възмущение. Племенницата ми, естествено, гледаше стреснато, защото не разбираше нищо от яростните ми тиради.
        – Да открадне литературен персонаж! Представяш ли си, този тип Кирил И. има наглостта да ми изпрати текст, в който е откраднал моя литературна героиня!
        – Но, чичо, ако сам ти го изпраща, значи не го е откраднал – опитваше се Магдалена да ме успокои.
        Племенницата ми беше извънредно здравомислещо същество, което не личеше на пръв поглед предвид пирсингите, които си бе направила на дясната ноздра, на лявата вежда и дори на езика. Ходеше като майка си с дълги, провлечени памучни рокли и с разноцветни маниста в косите. Забележката й беше логична, но това още повече ме раздразни.
        – Нищо не разбираш! – ядно казах аз и продължих да се разхождам превъзбуден из стаята.
        Работата бе, че напоследък бях написал и публикувал (под псевдонима си Нео Каел) няколко разказа с една и съща героиня : стара мома, леко отнесена, но приятна и симпатична, нелишена от женски чар, на която бях измислил навика да се забърква в истории с криминално-политически характер и дори да ги разплита. Бях я нарекъл Ева Маринова на името на стара позната на сестра ми Елеонора, която някога бях срещал при нея.
        И ето, този напълно непознат Кирил И. бе използвал името на героинята ми, на всичко отгоре заедно с професията й и дори с измислената от мен нейна мания да се забърква в криминални истории, която скромно смятах за свой личен успех! Мимоходом бих желал да отбележа, че по повод на Ева Маринова за първи път се появи статия, посветена на моята литературна дейност (в малко вестниче, което никой не четеше, но все пак излизаше един път седмично), в която авторката ме сравняваше с ...Агата Кристи. Бе донякъде конфузно за мен, предвид мъжкия ми пол, но предположих, че критичката бе имала предвид не друго, а типажа на Мис Марпъл в известната серия новели от Агата Кристи, което пък показваше, че въпреки добрите си намерения да ме похвали, въобше не беше чела разказите ми.
        Междувременно накарах спешно Магдалена да поразпита малко за въпросния Кирил И. и от събраните от нея сведения разбрах, че беше наистина писател, временно изчезнал от нашата литературна среда. Живеел в чужбина и според смътни данни негова пиеса наскоро била играна в театъра в Дюселдорф. Не беше много, но поне сочеше, че Кирил И. не беше от партията на безнадеждните графомани, които насилваха понякога вратите на бюрото ми.
        Очаквах с нетърпение непознатия, за да го наругая и да му дам добър урок по въпроса за уважението на авторското право, за колегиалното отношение между писатели, за смисъла на плагиатството и други подобни.
        Нещата се развиха обаче малко по-различно.
        Още щом влезе в кабинета ми на другия ден точно в пет, разбрах, че Кирил И. не беше човек, който можеше да бъде руган току така.
        Висок, леко приведен, около петдесетте, той се движеше с премерена, бих казал дори обмислена и сдържана елегантност. Мой приятел, ортопед ми бе внушил, че узнаваме характера на индивида, противно на всичко, което си въобразяваме, главно по неговите жестове и походката му. Даваше ми за пример начина, по който ходят селяните, приведени напред и с леко разкрачени крака, което ги издава дори в града, защото се взират в паважа като в селски кър и държат разкрачени нозете си по навик, датиращ от времето на потурите. Или походката на суетните жени, които извиват неестествено гръбнака си, за да подчертаят известни заоблености отпред и отзад и се движат по тротоара, пристъпвайки сякаш върху моден подиум. Този мой приятел твърдеше също, че тъй като другият особено важен способ за възприемане на характера било обонянието, съществувала голяма корелация или кохерентност, в момента не мога да си спомня точно думата, употребена от него, между походка, жестове и миризма на индивида. Последното трябваше да е вярно, защото не си спомням да съм срещал селянин с аромат на „Кристиан Диор”, нито пък суетна жена, с ухание на лук и чесън.
        Не зная точно как, но разбрах, че Кирил И. беше човек с особена биография. Личеше, че не е тукашен по дрехите, по жестовете, а също и по свежата миризма, която излъчваше. Освен това Кирил И. притежаваше нещо, което хората по принцип трудно формулират и от предпазливост наричат с неясната дума „харизма”. Лично аз смятам, че това понятие носи скрито псевдохристиянско лицемерие, защото се опитва да обясни влиянието на един индивид върху друг по идеалистически начин, пренебрегвайки способността на хората да създават аура около отношенията си, включително интимните, без това обстоятелство да има какъвто и да било спиритически характер.
        Той беше от хората, за които думите имаха голяма стойност и видимо обмисляше всичко, което казваше.
        Не мереше думите, а ги теглеше.
        Това беше важна част от характеристиката му. Има индивиди, чиято реч се движи винаги по ръба на приблизителното, било заради неумението им да използват по предназначение съществуващите в езика думи, било заради невъзможност на ума и интелекта им да формулират словесно мислите си, когато случайно образуват такива.
        Кирил И. изричаше думите си като че ли ги подпечатваше с надпис „вярно с оригинала”.
        Представи се като писател – емигрант.
        По никой начин не приличаше на онези застаряващи емигранти, които се срещаха все по-често из софийския център и предимно в не особено скъпите ресторанти, където, предпазливо харчейки европейските си пенсии, даваха уроци на висок глас на приятели и роднини и недоволстваха от неуредиците, които за съжаление сънародниците им не били в състояние да отстранят и „след промените”.
        Съжалявал, че ме бил притеснил със себе си, каза Кирил И., още преди да се окопитя.
        Дали съм бил прочел текста?
        – Да – отговорих аз, като се опитах да придам твърдост на гласа си и известна доза безразличие на интонацията, както е присъщо на всеки издател.
        – И искрено казано, съм учуден – добавих аз, като разбира се не му дадох никакъв шанс да сбърка думата „учудване” с „възхищение”.
        Така и предположил, потвърди Кирил И, без да покаже, че нюансът ми го е засегнал, голяма рядкост за един автор, тъй като всички до един от най-посредствени до най-гениални са малко или повече нарцистични.
        Затова искал да се срещнем лично. Необходимо било да ми обясня някои неща.
        Последвалото бе по-скоро монолог на Кирил И., рядко прекъсван от мен, който ще се опитам да предам накратко.
        Въпросът, зададен с първия ми мейл, дали написаното от Кирил И. е автобиографично или фикция и произтичащото от това двусмислие в използването на имената, съдържал целия проблем. Кирил И. бил сигурен, че благодарение на моя опит, наблюдателност и интелигентност, които личали и в разказите ми (на това място се размърдах от неудобство на стола, тъй като не допусках, че си е дал труд да ги прочете, както се уверих малко по-късно), съм щял веднага да схвана деликатната същност на нещата. Описаната история била истинска, това била неговата история, увери ме Кирил И. и той държал да я публикува. Мотивите му били от морално-етичен характер. Но ако трябвало да бъде напълно откровен, съществувал и личен повод, не искал да крие това от мен. Трябвало да се издължи на някого, когото много ценял.
        Уверих го, че бих могъл да разбера и едното, и другото.
        От друга страна, продължи Кирил И., той изобщо не се смятал за личност от висок ранг и изпитвал неудобство да напише автобиографични спомени.
        Тука вметнах, че в днешно време куцо и сакато го прави като си служи при това с най-долнопробно съчинителство, но той подмина забележката ми.
        Та тъй като не бил личност от обществено значение, продължи моят гостенин, предпочел формата на роман, в който се назовавал със собственото си име, защото не обичал двусмислени ситуации и не бягал от биографията си. Въпреки че едва ли щели да се зарадват на спомените му, Кирил И. назовал повечето от персонажите с действителните им имена и само някои с фиктивни. Не, не било акт на отмъщение или на уреждане на лични сметки, увери ме Кирил И., а на привъзраност към истина, чието огласяване смятал за обществено важно.
        Назовал с истинското й име и главната си героиня, чиято самоличност била известна и на двама ни. Имали сме честта да познаваме високоблагородна дама, която заслужавала признание.
        Давал си сметка, че с всички тези свои особености книгата му можела да изглежда претенциозна и в известно нарушение на литературната форма.
        Поради тази причина търсел издател, редактор, а може би и повече, който да издаде романа от свое име, като запази изцяло историята и името на героите, включително неговото собствено. Готов бил да пожертва авторството си. Така, надявал се, щяло да се получи четиво, което нямало да насилва литературната форма.
        Попитах го, дали книгата му е действително документална?
        Той се замисли за миг и със свойствения му начин да се изразява, с който постепенно трябваше да свикна, каза, че всяка история може да бъде разказана най-малко по два различни начина. Дори цитира някаква фраза от Пикасо, която не запомних много добре, тъй като не съм негов почитател, но приблизително гласеше, че истината имала много лица, затова върху един и същи сюжет можели да се нарисуват най-малко сто различни картини.
        По време на разговора ни използваше различни примери и цитати, които свидетелстваха за широка култура. Правеше впечатление на образован човек и бях готов да се обзаложа, че това беше станало под други небеса.
        Накратко, Кирил И. ми предлагаше да стана негов издател, редактор и дори нещо повече, както бе споменал, което ме накара да се изчервя, защото не можех да допусна и за миг, че се е досетил какво си бях помислил за него, когато се появи на вратата на офиса ми.
        Нещо като доверено лице, личен представител, поясни той, без да забележи смущението ми.
        – Искате да кажете, че ми предоставяте вече изфабрикувана от вас история, при това с участие на моята литературна героиня, която да издам от свое име? – запитах все още невярващ, че съм разбрал добре.
        Кирил И. само кимна с глава.
        Възразих по принцип и отговорих, че никога през живота си не бях откраднал нищо, нито се бях възползвал от чужд труд. Нямаше да го направя и сега. Освен това държах на литературната си героиня.
        Ева Маринова била реална личност, а не литературна измислица, каза кротко той.
        Съзрях известен укор в тази фраза и леко настръхнах.
        – И какво от това? -запитах, отбранявайки се.
        В неговия роман бил описан истински случай с нейно участие. Прозвуча като намек, че за разлика от него аз й бях измислял истории, за които тя нямаше и понятие.
        Мислел, че щяло да бъде акт на уважение към нея този случай да бъдел публикуван. Мислел също, че не било без значение аз да съм извършел този акт.
        Разбрах накъде биеше. Като че ли искаше да ми внуши, че й дължа нещо и че трябва да извърша този жест. Изпитах за миг подозрение, че смяташе разказите, с които се гордеех, толкова долнопробни, че бяха по-скоро уязвили репутацията на литературния прототип на героинята ми, отколкото да й окажат чест.
        – Доколкото разбирам, познавате добре Ева Маринова? - запитах предпазливо.
        Кирил И. се усмихна.
        Това било без значение. Аз също съм я познавал.
        Не възразих, въпреки че и трудно можех да го потвърдя - бях я виждал само при Елеонора, това беше всичко. В интерес на истината, никога не й бях поискал съгласие да я увековеча, нито бях чул нейното или на сестра ми мнение за написаното.
        Разбрах, че нямаше смисъл да любопитствам повече за връзките между него и тази жена, Кирил И. беше извънредно сдържан човек.
        Поисках за приличие известен срок, за да обмисля предложението му.
        Скоро след това реших да публикувам романа му. Щях да обясня на читателя точно как стоят нещата, за да избегна недоразумения. Кирил И. прие тази форма като компромисна.
        Той се съгласи също с моя намеса на няколко, според мен възлови места в текста, след което дори ме нарече съавтор на книгата. Беше силно преувеличено твърдение, но ми достави удоволствие.
        Смених заглавието на романа. Кирил И. прие тази промяна, без да възрази, но и без особено въодушевление. Авторът бе нарекъл първоначално книгата си „Досие”. Но по времето, когато с него разисквахме подробности по изданието, досиета валяха отвсякъде : оказало се беше, че половината висши магистрати, министри, депутати, та дори и самият президент, имаха досиета на агенти на Държавна сигурност, както и безброй български граждани - на следени техни жертви. Едно повече нямаше да направи впечатление никому пред тази планина от хартиени доноси. А и най-важното в книгата, според скромното ми издателско мнение, не беше досието на Кирил И.
        Най-важното читателят, убеден бях в това, щеше да открие сам.

 

София

Лятото на 2007 г.

 

 

 

 

Първа част

 

Случаят Кирил И.

 

„Онези, които знаят, не говорят.
Онези, които говорят, не знаят”
Китайска поговорка

 

 

        1.

 

        Беше студена януарска нощ на 1987 г. и градът бе притихнал във вихрещата се зима като мързелив арестант, неудобно свит на твърдото си легло, с прибрани близо до гърдите и корема крака и ръце, за да икономиса всеки градус топлина, необходима на мършавото му, незащитено от протритата затворническа завивка тяло.
        По улиците не се виждаха хора, уличното осветление бе угасено дори в центъра с единственото изключение на голямата сграда с петолъчката, където на горните етажи винаги светеше. Лампите по двата пасажа пред нея хвърляха студена, бяла светлина като прожектори в затворнически двор и на нея остъкленият павильон на покрива наподобяваше надзирателска вишка. Цареше почти мъртвешка тишина, нарушавана рядко от преминаващи автомобили, повечето с опознавателни отдалеч държавни бели номера. Профуча и стара линейка, но в този час на пълно безмълвие дори не бяха включили сирената. Няколкото нощни заведения в града, главно в близост до големите хотели и предназначени предимно за чужденци, също бяха затворили вече врати в късния час. Бавно и със загасени светлини преминаха една след друга две милиционерски стари лади, през чиито запотени отвътре стъкла униформените инспектираха града с разсеяни погледи. Беше почти излишно, тъй като отдавна не се бе случвало нищо нередно. С изключение на някой закъснял пияница нощем или на млада мургава крадла денем, градът бе основно прочистен от съмнителни „елементи” и не рискуваше размирици.
        Кирил И. се щураше без посока по притихналите улици между потъналите в мрак сгради с олющена мазилка. Снегът скърцаше под краката му, от устата му излизаше пара, палтото беше разтворено на гърдите му. Въпреки минусовите температури не носеше шал, шапка и ръкавици, но не чувстваше студ.
        Кирил не чувстваше изобщо нищо.
        Крачеше механично вече два часа, сменяше напълно произволно посоките, оказвайки се по няколко пъти на едно и също кръстовище, без това да му прави впечатление, вървеше бързо, с празен поглед, без цел; не знаеше колко е часът и това видимо не го интересуваше. Кирил имаше чувство, че движението бе единственото полезно нещо, на което бе способен в момента и че от него зависи спасението му.
        Времето бе спряло за Кирил И. преди девет часа, когато се случи нещо, което му изглеждаше непоправимо, невъзвратимо, внезапно като катастрофа и неотменимо като присъда.
        Докато светът беше претърпял тази необратима за Кирил промяна, след която нищо не бе вече същото, Таня се бе върнала вкъщи, бе гледала по телевизията любимата си игра „Кой е по-умен?” и сега навярно спеше, не подозирайки че Кирил се лута безцелно в студа само на два километра от дома й.
        Малко преди пет предишният ден Кирил бе прегърнал разсеяно приятелката си в залата за изпращачи на летището и се бе отправил към самолета си. Разсеяността му беше плод единствено на напрежението, което чувстваше в момента на заминаването. Обичаше Таня искрено, бяха заедно още от студентската скамейка, тя бе почти единствената, пред която не филтрираше мислите си и не цензурираше изреченията си.
        Таня не бе обременена с излишен интелект, но бе в замяна щедро сексапилна. Любеше се с него по неповторим начин, като че ли от това зависеше живота й. Позволяваше си абсолютно всичко в леглото му, а може би, подозираше Кирил, и извън него. Това бе начинът й да изрази три неща: индивидуалност, чувството си за независимост, както и известна доза неподчинение, от каквото всички имаха нужда и което им служеше като предпазен клапан. Тези три гряха, свързани с режима или дори с най-дребния му чиновник, автоматично се превръщаха в углавни престъпления, но отнесени към женското либидо, придобиваха друг характер и Таня несъмнено си даваше сметка за това. По парадоксален начин на жените беше не само позволено независимо и непокорно лично поведение, но обществото дори негласно ги насърчаваше. Очевидно мъжете в онази епоха бяха открили предимства за себе си в сексуалната независимост на жените и с удоволствие се възползваха от нея.
        Кирил не правеше изключение. Той нямаше нищо против да участва в сексуалния протест на Таня, както тя го разбираше, стига това да не ставаше широко обществено достояние.
        Таня бе в очите на Кирил едновременно женствена и атлетична. Обичаше да я следи с поглед, когато правеше големи крачки с дългите си, мускулести крака или когато вдигаше предизвикателно двете си ръце, за да оправи немирните си коси, от което едрите й, стегнати от спорт и всекидневна гимнастика гърди щръкваха предизвикателно. Тя не се стесняваше ни най-малко да седне гола срещу него с разтворени крака, просто, защото така й бе по-удобно или й беше горещо, опипваше го без задръжки по интимните части и весело се смееше, когато установеше съответния ефект. С Таня животът изглеждаше по-прост, защото тя умееше да го свежда до най-важното, до оцеляването. Според Танината философия оцеляването трябваше да се извършва по сравнително приятен начин, което тя успяваше да постигне.
        – Елате с мен!
        Кирил усети ръка на рамото си, която не се отместваше оттам, като че ли не само рамото, но и целият Кирил й принадлежеше. Беше вече попълнил митническата си декларация, минал паспортната проверка и се канеше да се отправи към салона за заминаващи пътници.
        Обърна се сепнато и се вгледа в служителя пред него. Беше млад мъж, почти на негова възраст, с ниско подстригана коса. Носеше черни панталони и бяла риза с къси ръкави, въпреки студа.
        – На мен ли говорите? – стреснато запита Кирил.
        Трябваше да пътува за Източен Берлин на писателска конференция, за която бе поканен по настояване на своя германски колега и приятел Улрих. Потърси с безпомощен въпрос в погледа колегата си Наско, когото откри на летището и с когото приятелски разговаряха, докато траеха формалностите по заминаването. Щяха да пътуват в един самолет. Наско отиваше на същата писателска конференция, но за разлика от Кирил, беше изпратен като официален представител. Беше чудесен компаньон за убиване на времето.
        – Да! – повтори твърдо служителят с късите ръкави. – Последвайте ме!
        Нищо хубаво не можеше да се очаква от подобна покана.
        Кирил реши да възрази:
        – Но как така, самолетът ми тръгва след малко, регистрирал съм си багажа, имам дори печат в паспорта! Обяснете ми, какво става!
        – Дайте ми паспорта и билета си! – нареди младият.
        Кирил направи инстинктивен жест назад, за да предоврати непоправимото, в което все още не вярваше.
        – Ще тръгнете ли с мен или да извикам милиция? – с неочаквана острота в гласа запита младият.
        – Почакайте! – опита се да спечели време Кирил. – Оставил съм си там ръчния багаж, трябва да го взема.
        Младият съобрази за секунда, после се съгласи:
        – Да, вземете го!
        Кирил се приближи до Наско, който вцепенен наблюдаваше сцената и промърмори тихо:
        – Съжалявам, сигурно е някаква грешка.
        Преди Наско да отговори, Кирил мина плътно встрани и докато изговаряше баналното си извинение, пусна в джоба на палтото му бял плик. Наско бръкна машинално в джоба си, сякаш да се увери, че наистина има нещо там, напипа хартията, понечи да я извади, но после размисли и завря и другата си ръка в другия джоб, сякаш внезапно бе почувствал студ. Остана загледан така, опитвайки се да прилича на някого, който иска да стопли ръце в джобовете си, но озадаченото изражение на лицето му подсказваше по-скоро чувство на страх, а не на студ.
        Кирил И. беше писател и дори фигурираше като такъв в някакъв общ справочник. Изкарваше прехраната си като библиотекар в градската библиотека, но през останалото време пишеше неща, които рядко виждаха бял свят.
        – Мразя политиката – каза Таня, след като прочете един от последните му разкази. – Защо не пишеш за любовта, за природата, за майките и децата? Има толкова неща на този свят, които нямат нищо общо с политиката. Виж например Наско.
        И да искаше, не можеше да го ядоса повече. Ако Кирил знаеше едно нещо със сигурност, то бе, че никога няма да поиска да бъде Наско.
        Наско също беше писател. Притежаваше рядко срещаната дарба да разсмива хората около себе си, сипейки стари вицове или коментари за известни, дори влиятелни хора, като към необходимата за удоволствието на околните насмешка задължително прибавяше още по-необходимата за своята собствена лична сигурност доза уважение, така че всички да останат доволни. Бе написал неотдавна новела за своята учителка, описваше я болна, романтична и пълна с добродетели. Творбата със заглавие „Ноктюрно за М.” получи национална награда и произведе Наско в „най-добрия млад писател”, както го нарече възторжено критиката във вестник „Народна литература”.
        – Елате с мен!
        Кирил усети отново ръка върху рамото си, този път го поведоха към друг коридор.
        Най-напред младият, който го задържа, го отведе в остъклен с матирани стъкла кабинет, където зад две съседни бюра двама подобни на първия очевидно искрено се забавляваха, без да обръщат никакво внимание на непознатия, разказвайки си историйки за някой си Владо, който тормозел цяла кооперация, правейки се ту на митничар, ту на милиционер. Изслуша търпеливо и вица за професора от университета, който страдал от мания за величие и затова се представял за водопроводчик, както и другия за председателя на Съюза на писателите, който насрочвайки събрание, на въпроса на секретарката си дали „вторник” се пише с „в” или с „ф”, й отговорил лаконично : „Пиши го за сряда”.
        - Чакай, и аз не знам точно как се пише „вторник” – каза единият. - Па затова не си писател! – отговори другарят му.
        С Улрих, германският си колега, Кирил се запозна по време на една ваканция край морето. Допаднаха си, говориха за театър, стигнаха до реализма на Брехт, Улрих каза, без да се стеснява, че ненавижда синдикалните пиеси на Брехт и че „Света Йоанна” е истинско scheise. Кирил се съгласи предпазливо. Той също тайно не харесваше Брехт, но избягваше да го твърди публично. После споделиха кои още други неща не харесват. Германецът не понасяше работническите маршове на Паул Десау, твърдеше че Dreigrоschenoper на Курт Вайл и Брехт е бледо копие на английския оригинал от 18 век, а Карл Орф наричаше полу националсоциалист. В замяна на това говореше с възторг за „новата вълна”, за авангарда и за преоткрития Бюхнер, когото в Източна Германия още не смеели да поставят. Живеел в Източен Берлин в огромен, но напълно изоставен апартамент, собственост на невъзвръщенци и конфискуван от държавата. Според Улрих такива апартаменти имало много и не било особено трудно човек да се сдобие с някой от тях. Канеше непрекъснато Кирил и Таня на гости в Източен Берлин, имал четири стаи, които и така стоели затворени. Но трябвало да ги предупреди, че банята му била в ужасен вид. Старите чугунени тръби течели от всякъде, стените били покрити с влага, по ваната и мивките имало ръжда, трябвало да се прави голям ремонт, но Улрих нито имал желание, нито време да се занимава с това.
        Улрих беше драматург, пишеше пиеси, в които работниците изглеждаха като простолюдие от Средновековието и говореха вулгарно като окупационна войска, жените се държаха като проститутки от времето на Френската революция, а задължителният партиен лидер в една от драмите му имаше подозрителна прилика с Великия инквизитор на Шилер.
        Като истински германец Улрих обичаше да мисли концептуално. Излагаше пред Кирил възгледите си за вулгарния материализъм, за марксизма, минаваше след това през индивидуализма, обективизма, релативизма. Всеки разговор с него бе като философски семинар. Кирил слушаше, допълваше познанията си, понякога се забавляваше с методичния начин на мислене на Улрих, в който все пак имаше нещо схоластично и настойническо.
        – Абсурдното би било комично, ако не ни караха да участваме в него – каза веднъж Улрих.
        Беше по повод опитите на професорите в Лайпциг да докажат, че Бах и Хендел са източногерманци.
        – За теб не е ли по-лесно? – запита Кирил. – Никога ли не си мислил да минеш оттатък?
        Улрих го изгледа, като че ли не бе разбрал смисъла на зададения въпрос. Мина време, Кирил вече бе забравил въпроса си, когато получи отговор:
        – Хората минават „оттатък”, както ти се изрази веднъж – каза неочаквано Улрих при една от следващите им срещи – по най-различни, в повечето случаи банално човешки причини : за да се съберат с близките си, защото вече им е писнало или просто заради по-добрия живот. Единствената причина, която е валидна за мен, е когато няма повече да мога да съществувам като писател. Същото важи и за теб. Можеш да разчиташ на мен, познавам хора, които могат да помогнат. Просто ми изпрати в празен плик име и адрес, за останалото не се грижи.
        Подари на Кирил най-новия запис на „Воцек” от Албен Берг с Дитрих Фишер-Дискау, когото Улрих нарече гений и Кирил се влюби в непознатата опера, която изслуша отначало докрай три пъти сам, а после още толкова с приятели.
        Кирил продължаваше да стои до вратата като забравен куфар, но никой не се занимаваше с него. Пред краката му нелепо лежеше пътната чанта, като че ли още се надяваше, че ще я понесе към самолета. Младият, който го задържа, му бе прибрал вече паспорта и билета. След около половин час, през който не се случи нищо ново, Кирил събра кураж и запита двамата на бюрата, които продължаваха да бъбрят като в кафене:
        – Замина ли самолетът за Берлин?
        Онези го погледнаха учудено, като че ли го виждаха едва сега, после единият излезе от стаята. Другият се приготви да записва и зададе за първи път въпроса, който Кирил щеше да чуе многократно същата нощ:
        – Име, презиме, адрес, защо си тук?
        Не бе напускал страната вече четири години, всеки път, когато поискаше необходимото за пътуване разрешение, получаваше отказ без никакво обяснение за него. Смътно се досещаше каква е причината.
        Впрочем причините се натрупваха постепенно през годините, като всяка изминала прибавяше по един нов камък към грамадата от недоверие към Кирил. Казана дума на несъгласие, премълчано мнение, отказ от открито раболепие и „този високомерно модернистичен стил на изразяване, чиято цел е единствено да се привлече внимание върху нарцистичното самолюбуване на автора върху фразата, напълно далечно в своя егоистичен индивидуализъм от прогресивната социална енергия, нужна на нашия народ, зареждането с която е основен дълг на писателите с високо чувство за обществена отговорност пред поколенията”, както бе написала в суровата си присъда за него единствената критичка, която го удостои с внимание във вестник „Народна литература”. „Кирил И. не е Гогол!” завършваше изобличително статията, намеквайки за една история с шинел, която беше разказал и която имаше съвсем друг смисъл, тъй като шинелът беше войнишки, но го носеше един циганин, който никога не бе служил в армията.
        Когато отказа да сложи подписа си под декларация, която заклеймяваше писател някъде по света, от когото Кирил нито бе чел нещо, нито имаше представа в какво се бе провинил, действието му предизвика почти злорадство – като че ли най-после бе дал отдавна чаканото доказателство за своята неблагонадеждност. Длъжността на библиотекар, която заемаше от години и с която умишлено не желаеше да се раздели, изведнъж се оказа застрашена от съкращения в щата. Участваше в Радиото в седмичната рубрика „Любими преводни книги”, в която съобщаваше на слушателите за новоизлезли заглавия от класически автори с кратки анотации и собствен коментар. Рубриката се слушаше с интерес по две причини : преводната литература не беше многобройна и въпреки търсенето се издаваше в неголеми тиражи, а освен това Кирил умееше да пленява с мекия си баритонов глас и с умело подбрани цитати, в които слушателите откриваха понякога добре завоалирани послания, които тълкуваха по своему. Когато отиде една събота в студиото, редакторката на програмата го посрещна, избягвайки да срещне погледа му и го запита смутено:
        – Извинете, не ви ли се обадиха?
        Недоумяващ, Кирил запита на свой ред:
        – Кой да ми се обади?
        – Ами от дирекцията – продължи редакторката. – Временно рубриката ви се преустановява.
        Тя продължи да се върти смутено на място без работа, преди да смутолеви:
        – Ще трябва да ми върнете пропуска, искат го от дирекцията.
        Застана на вратата пред него и зачака.
        Кирил извади служебното картонче с името му, пъхна го в джоба на дрехата й, после я отмести встрани като прашна завеса и излезе от студиото.
        Редакторката вдигна с привидно безразличие рамене, за да прикрие смущението си и поясни без нужда на оператора, който не бе продумал и дума по време на цялата сцена:
        – Да не съм крива аз, че е влязъл в списъка!
        Операторът продължи да върти бобината в ръцете си, без да сваля слушалките и без да дава вид, че е чул.
        – Започни отначало! Име, презиме, адрес, защо си тук? – каза с равен глас плешив служител на средна възраст, седнал зад дървено бюро с една единствена вещ върху него – несъразмерно голяма лампа.
        Бяха изминали няколко часа след задържането му, но Кирил бе изгубил представа колко на брой, тъй като му бяха взели часовника. Това му беше третата стая за разпит.
        След първия кабинет го прекараха във втори подобен, но без матирани стъкла и дори без прозорци, а след това го качиха в зелена камионетка, която подкара някъде към центъра на града. Стъклата на камионетката бяха замазани с блажна боя, така че не можеше да разбере къде точно отиват. Ориентираше се по уличния шум на трамваи и автобуси. Пътната му чанта и сваленият от багажното куфар, със счупена ключалка и завързан с дебела пластмасова лента с червен печат върху нея, бяха отнесени някъде още след първия разпит.
        – Защо си тук? – попита отново с равен глас плешивият. Движенията му бяха бавни и плавни като в пантомима. Очевидно не бързаше за никъде.
        Кабинетът на плешивия беше обширен, но с нисък таван и без прозорци, Кирил имаше чувството, че се намират някъде под земята. В помещението имаше бюро, стол и лампата.
        – Не знам! – отговори глухо той.
        – Всички така започват – въздъхна тъжно плешивият – а после ние сме им криви. Няма честност, няма откровеност.
        Плешивият натисна някакъв бутон, влезе младият, който го бе задържал. Плешивият само кимна с глава, а младият сухо нареди:
        – Съблечи се!
        – Моля? – невярвашо издума Кирил.
        – Нали чу? Колко пъти да повтарям? – настоя младият. – Сваляй всичко!
        Кирил се съблече бавно, методично, както в къпалнята, слагаше дрехите една върху друга на земята. Погледна купчината до себе си, тя му заприлича на просяк, свил се от студ и унижение до него.
        Когато остана по долно бельо, младият се наведе, прибра още топлите от тялото на арестанта дрехи и излезе. Студът обхвана Кирил отвътре навън.
        Плешивият стана от мястото си и обърна лампата към Кирил. Светлината го ослепи, поиска да закрие с ръка очи.
        – Дайте да си поговорим откровено, другарю И. – започна тихо плешивият. –И вие, и аз знаем защо сте тук.
        За първи път му заговори учтиво на „ви”, а обръщението „другарю” прозвуча като обещание да му върнат гражданските права или поне костюма.
        Кирил отговори:
        – Не мога да се досетя, уверявам ви.
        – Вие сте писател, нали? – запита все така учтиво плешивият.
        Кирил кимна с глава.
        – Членувате в разни съюзи, държавата ви е дала прилична работа. С какво й се отплащате?
        – Пиша разни неща – отговори Кирил.
        – Пишете! – повтори замислено плешивият. – И защо пишете?
        Кирил вдигна в недоумение рамене.
        – Мислите, че има неща, които още не са написани ли? Та всичко вече е написано, другарю писател. Много отдавна при това. Никой не може да повтори хубавите книги. Балзак, Юго, Толстой, Чехов, Достоевски – изреждаше замечтано той. – Всичко това вече съществува. Описани са всички войни, всички страдания, всички любовни и криминални истории и дори всички перверзии. Нима сериозно мислите, че можете да добавите нещо ново към всичко това?
        Кирил не мислеше да добавя нищо към Толстой. Още по-малко към Достоевски.
        – Е, тогава за какво пишете?
        Кирил замълча, а плешивият отговори вместо него.
        – Пишете, за да задоволявате собствената си суета, пишете, защото държавата е необикновено щедра и ви позволява да го правите. А вие как й се отплащате? – попита отново плешивият.
        Кирил изпита чувството, че единствената причина да му вземат дрехите от гърба, е някаква сметка, която е забравил да плати и която плешивият сега ще му поиска.
        – Мислите, че някой има нужда от вашите писания ли? Че светът ще запъшка от ужас, ако вече не чете нищо, подписано от вас? – продължаваше плешивият да разпалва красноречието си. – Защо не напишете нещо весело, нещо смешно, което да забавлява хората. Казват, че имате талант. Но за какво го използвате? Дращите разни клеветнически неща, за да минете за оригинален, пишете неразбираемо, за да обърквате хората и на всичко отгоре нарушавате закона.
        Кирил го гледаше с учудване. Освен една глоба за погрешно паркиране и дупка в талона за превишена скорост, не си спомняше с нещо друго да е нарушил обществения ред. Поне видимо. Освен писмото...
        Плешивият извади от бюрото си някакъв лист и започна да чете от него:
        „Гражданинът К. И. се отличава с неуважително отношение към властта и нейното ръководство. В поместен наскоро разказ в „Читалищна трибуна” е описал директор на читалище, който физически наподобява първия секретар. Това е неук, вулгарен и злобен човек, когото всички ненавиждат, но се страхуват от него. Освен това К.И. поддържа връзки с вражески елементи от средите на интелигенцията, предимно чужденци. Не е изключено да получава от тях пари и подаръци и да им помага в диверсионните им действия. Живее незаконно на съпружески начала с гражданката Таня О.”
        Кирил за първи път се сблъскваше със съдържанието на „донос”. Учуди го бездарният, чиновнически език. Дори не бяха способни истински да го натопят. Звучеше толкова неубедително. Кой можеше да докаже, че се бе опитал да изобрази в разказа си първия секретар? Само защото го бе описал с хитри миши очички и с дълъг нос? Или защото произнасяше думата „социализАм” по комично познат на цялата държава начин?
        – Ето какво получава държавата от вас в отплата на възможността да се трудите и да пишете, каквото ви хрумне- заключи плешивият.
        Гласът му звучеше с неподправена горчивина, като че ли току що бе видял бележника, пълен с двойки, на неблагодарния си син.
        Кирил си представи за миг държавата като едра, намусена жена, подобна на сградата с петолъчката в центъра, която го гълчи.
        – Пари, подаръци и връзки със съмнителни чужденци – продължи унило плешивият.
        Кирил възрази:
        – Какви чужденци? Никакви пари и никакви подаръци няма!
        – Как така няма! – опроверга то плешивият. – Вашият приятел Улрих, при когото искахте да отидете, е избягал от родината си. Да го последвате ли искахте? А какво ще кажете за тези марки, а?
        Хвърли банкнота от 50 марки пред него, бяха я намерили в портофейла му, Улрих му я бе дал за такси, когато пристигне в Берлин.
        – Само това е достатъчно да ви осъдят! А книгите, а плочите? Кажете сега всички имена и адреси от мрежата.
        Кирил недоумяваше:
        – Каква мрежа? Какви имена? Какви адреси? Аз наистина не знам нищо. Познавам само Улрих. Изобщо не знаех, че е минал оттатък.
        – Че е избягал – поправи го плешивият.
        – Ето лист и молив, гражданино писател – продължи той – напишете честно и откровено всичко, което знаете за Улрих, дума по дума, ден по ден и час по час. Като свършите, ще си получите дрехите.
        Какъв капан бяха думите! „Честно и откровено”, нима плешивият знаеше какво означават? Наричаше го „другарю”, без да крие, че го смята за враг, а след това „гражданино”, за да подчертае, че няма никакви права!
        – Не мога да напиша- изпъшка Кирил.
        После добави в пристъп на смелост:
        – Отказвам! Какво ще ми вземете?
        Отговорът прозвуча заплашително тихо:
        – Здравето ще ти вземем.
        Кирил трескаво мислеше, приближи се към бюрото. За миг го обхвана паника, осъзна, че тези бяха способни на всичко. Никой освен Наско дори не знаеше, че не е заминал от София. Можеше да изчезне без следа. Реши да напише няколко реда, и без това вече не могат да навредят на Улрих, беше доволен за него, че е минал „оттатък”, останалото бяха глупости – не могат да го затворят, задето Улрих му бе казал, че не обича синдикалните пиеси на Брехт и че предпочита „Воцек” пред „Кармина Бурана”.
        Писането не отне много време. Когато свърши, плешивият взе листа, намръщи се недоволно, но само каза :
        – Добавете отдолу следното : „написах собственоръчно и по своя воля и се задължавам да не разгласявам съобщените от мен данни”. Подпис, дата.
        Беше лъжа, но бе принуден да се подчини. Сложи някаква заврънкулка вместо подпис и датата. Плешивият го гледаше с ироничен поглед, който сякаш казваше : „Напразно увърташ, драги, няма да ти се размине!”
        Прибра листа и каза:
        – Ще се видим скоро пак!
        – Едва ли! – измърмори на себе си Кирил.
        Не можеше да се отърве от чувството, че плешивият продължаваше да го смята за свой заложник.

 

 

 

---

 

*Според терминологията на ДС „близка връзка” означава приятел на следено лице, ползван като доносник [горе]

Електронна публикация на 28. януари 2008 г.
Публикация в кн. „Близка връзка“, Леа Коен, Изд. „Сиела“, С., 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]