Нели Лишковска

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

ЗООКАЗУС

 

Нели Лишковска

 

 

 

         Сутринта, в която му хрумна Великата мисъл, не се отличаваше по нищо от всички останали сутрини. Будилникът го събуди в 7,30. Тоалира се. Пи кафе. Изяде една вчерашна кифла, поизсъхнала. Намъкна якето си. Пъхна ключа в бравата. И Великата мисъл изплува в главата му.
         Тогава, вместо да тръгне към работното си място, той се насочи към Общината.
         – Добър ден.
         – Добър ден.
         – Искам да си сменя името.
         Служителката не изглеждаше изненадана. А защо трябваше да бъде?
         – Проблеми с родата, а? – намеси се някакъв господин от опашката.
         Стоеше точно зад него и надничаше през рамото му.
         – Всъщност, не – щеше да е неучтиво, ако не отговореше.
         Чакаше служителката да изрови необходимите формуляри и да му обясни всичко.
         – Аха! Не харесвате името си. И аз не харесвам моето, ама... Хопчо.
         – Моля?
         – Така, така. Правилно чухте. Хопчо. Майка ми, лека й пръст, разправяше, че акушерката непрекъснато повтаряла: „Айде, хоп! Айде, хоп!”. И тя решила да ме кръсти така.
         – А мнението на баща ви?
         – Какъв баща?А-а.Той никога не е имал мнение. И още не може да реши ще мре ли вече или още му се живее.От пет години е на легло.
         – Съжалявам.
         Кимна и бързо си взе листовете, за да почне да ги попълва.
         Обаче Хопчо, за разлика от баща си, имаше мнение. Седна на празния стол до него и продължи да му досажда.
         – Как ще се пишеш сега?
         – Още не съм решил... как точно.
         – Аз щях да се пиша Арчибалд. Или Хосе. Много са загадъчни.
         – Не си падам по загадъчни имена.
         – Ясно. Искаш да е нещо по-обикновено. Незабележимо. Да кажем – Иван. Или Георги. Всеки втори е Иван или Георги.
         – Не може всеки втори да е и Иван, и Георги.
         – За човек, който още си няма име, си доста претенциозен. И дребнав.
         – Мислех си да е нещо по-животинско, т.е. първично... Вълчан, Вълкан...
         – Знаех си – Хопчо тропна с юмрук по масата. – Заради жена е! Някоя фръцла ти е размътила мозъка. Харесала ти е портфейла, ама не харесва името ти.
         – В грешка сте.Не е жена. Въпреки че жените са ме наричали с всякакви животински имена. Мечо. Мишленце, Тигърчо, Свиня...
         – Признай си, приятелю. Не си криви душата. Между нас ще си остане – настояваше оня.
         Налагаше се да му каже, иначе нямаше да го остави на мира.
         – Истината е, че оня ден беше приет нов закон.
         – За имената?
         – Не съвсем... Работата е там, че този закон е в защита на животните. Заклеймява всяко посегателство, всяка жестокост към тях. Предвижда огромни парични глоби и дори затвор от една до три години за човек, наранил животно и изобщо отнесъл се с неуважение или непочтено.
         Хопчо се беше замислил.
         – Та, реших и аз да се пиша животно, ама първо трябвало да си сменя името. После процедурата по смяна на биологичния вид щяла да се задейства. Консултирах се с адвокат.
         Хопчо го гледаше и продължаваше да мисли.
         – Вълчан ми харесва. Ама не е съвсем...животинско. Змей Горянин. Прекалено е фолклорно. Дракон Китаев. Някак азиатско звучи.
         – Ми, то всичкото ни вече е Маде ин Чина. Та едното име ли...
         – Може би Лъв Балкански. Или Орел Българиев.
         Хопчо въздъхна.
         – Орел.
         – Моля?
         – Пиши се Орел Българиев.
         – И на вас ли ви харесва?
         – Нали не е Хопчо...
         Мъжът отиде до гишето и след минути се върна. Седна пак до него и започна да попълва бланките.
         – Ама и Лъв Балкански не е лошо – разколеба се нещо Орел.
         – А-а, не! – възпротиви се Хопчо. – Решихме го вече. Ти си Орел. Аз ще се пиша Лъв Балкански.

 

 

Електронна публикация на 12. април 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]