Нели Лишковска

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

МОНА ЛИЗА

 

Нели Лишковска

 

На Лари
юни, 2012

 

 

         Не, не беше любов.
         Беше обожание. Дори повече. Състояние, за което няма точно определение. Защото надхвърля границите на всичко познато. Онова, което е известно на хората. И след което идва безсмъртието.
         Можеше с часове да стои и да я гледа. И го правеше. Само гледаше. Изгубваше се. И в нея, и в себе си.
         Познаваше я по-добре от всичките там специалисти и изследователи, дори от себе си. И я ревнуваше – и от тях, и от тълпите посетители, и от себе си.
         Картината.
         Мона Лиза.
         Другото име на съвършенството.
         И съвсем естествено – след години на таен копнеж – в сърцето му се роди желанието да я притежава. Да, имаше копие, възможно най-доброто копие.
         Не беше същото.
         Искаше оригиналът.
         Цената нямаше значение.
         Възложи на адвокатите си да проучат въпроса.
         Те онемяха. Това в известен смисъл го развесели – не всеки ден човек може да види онемял адвокат.
         Когато си възвърнаха дар словото се опитаха да го разубедят. Той им се усмихна... искам я; трябва да е моя; а на вас плащам, за да измислите как да стане това...
         Двама от тях веднага се отказаха. Напуснаха, а бяха най-добрите. Може пък точно затова да го направиха – не вярваха, че могат да спечелят точно това дело.
         Останалите юнаци доста се поизпотиха. От администрацията на Лувъра им се изсмяха в прав текст, защото помислиха, че е някаква безвкусна шега. Всеки би помислил същото, разбира се.
         Бандата му продължи настъплението. Поискаха среща с шефа. Изложиха му ситуацията - той слуша по-скоро шашардисан, отколкото с внимание. Изпрати ги цялата охрана на музея, плюс някаква специализирана част.
         Директорът бе процедил през зъби... Мона Лиза не се продава, господа; тя е собственост на Лувъра; би трябвало да го знаете...
         Знаеха го, естествено. Той също. Но това не можеше да го спре.
         И той реши да купи Лувъра.
         Хрътките му отново задействаха машината и инстинктите си. Сред заинтересованите среди настъпи смут и паника. Някакъв луд иска да купи Лувъра!?!
         Той определено не беше луд.
         Директорът на музея получи инфаркт.
         Заместникът му излезе много по-разбран човек. Лично го покани на среща.
         Видяха се, поговориха си, поразходиха се из залите на музея, под звуците на клавесин.
         Постояха пред Нея.
         Помълчаха.
         Той се опита да обясни на администратора цялата сложност на ситуацията, която честно казано не можеше да проумее докрай. Беше откровен. И убедителен.
         След тежка въздишка белокосият мъж бе кимнал тъжно... разбирам, господине, но не мога да ви помогна; Лувърът не се продава; той е собственост на Френската държава, което означава на френския народ... от което следва, че трябва да получа разрешение от френския народ, за да притежавам Лувъра и - Картината... което едва ли ще се случи; никой истински французин не би се разделил с това съкровище и за всичкото злато на света...
         После белокосият мъж - който явно съчувстваше, но не на него, а на вътрешните му демони, осъдени да съществуват с подобно объркано съзнание – бе разперил ръце... но има и още един, последен вариант, за който се сещам... какъв вариант... просто да купите Франция...
         И той купи Франция.

 

 

 

 

Електронна публикация на 05. юни 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]