Людмил Тодоров

проза

Литературен клуб - 20 години! | азбучен каталог | страницата на автора

 

ГОНКА В ПАРКА

 

Людмил Тодоров

 

 

         През лятото снахата на Мито Митов влезе в болница и седемгодишната му внучка Катерина остана без надзор. Митов я пое сутринта, а следобед за нея се грижеше баба й по майчина линия. Катерина имаше само една баба, защото Митов се раздели с бившата си жена преди повече от двайсет години.
         Наскоро общината взе, че оправи кварталния парк. Асфалтираха алеите, смениха пейките, направиха катерушки за децата, чистеха и метяха редовно. Докараха ни дотам, казваше по този повод Митов, че едно премитане на алея в парк ни изглежда така, все едно са построили болница!
         Митов знаеше какво говори, защото навремето беше общинар. Беше заместник шеф на Гражданска отбрана, но де факто беше шеф. Кметът разчиташе на Митов, а не на неговия началник. Защо ли? Ами ха сетете се защо! Но това са стари работи!
         Както и да е! Паркът наистина живна.
         По характер Катерина приличаше на бившата му жена. Двете имаха труден характер. По време на първите няколко разходки Катерина изпълняваше, каквото й нареждаше дядо й, но после започна да се изоглавя. Мито Митов не понасяше неподчинението. Бидейки в гражданска защита, той де факто беше наполовина военен. По едно време имаше дори служебен пистолет.
         Катерина се вреше все при кучетата, понякога дори ги целуваше, търкаляше се в най-мръсното, но най-лошото беше, че пиеше вода от една съмнителна чешма, от която пиеше кой ли не – включително същите тези кучета. Бидейки в общината дълги години, Митов знаеше, че водата в София идва от много източници, някои от които направо опасни.
         Катерина веднага намери слабото място на дядо си и час през час търчеше да пие вода от чешмата. А Митов търчеше да я спре. Започна да му прави на инат и скоро разходките им се превърнаха в непрекъснато дебнене. Веднъж Митов се заблея по някаква млада булка, видя Катерина да пие от чешмата, притича, дръпна я, плесна я уж леко, а тя взе, че падна, все едно са я пребили. Но не заплака. Ако удариш човек и той не заплаче, значи е проклет. Катерина се оказа много проклета. Досущ като баба си. Когато се случеше Митов да плесне жена си, тя никога не заплакваше. Другите жени си поплакваха, ей тъй, за очи, а неговата – не!
         Митов се амбицира да превъзпита своята внучка. Трябваше да я научи да се подчинява. За нейно добро! Иначе щеше да пати много. На път за парка й говореше, колко важно е човек да слуша, а особено важно е това за една жена. Ако един мъж трябва да слуша примерно колкото връх Ботев, една жена трябва да слуша колкото връх Мусала.
         Докато изнасяше тези беседи, Митов държеше Катерина за ръка и усещаше как ръката й непрекъснато иска да му се изплъзне. Митов я държеше здраво, за да разбере тя кой е по-силен. След като Катерина разбра кой е по-силен, започна да подскача от крак на крак, както подскачат момиченцата, когато са най-щастливи. Митов и на това тури край, защото първо, беседваше с нея, и второ, знаеше, че подскачането е форма на съпротива и тя му прави на инат.
         В парка беше по-трудно. Там Митов нямаше пряк контрол върху събитията и трябваше да бъде нащрек нон стоп. Приближеше ли се Катерина до някое куче, той ставаше от пейката заплашително. Не беше нужно да вика, защото тя го държеше под око. Само веднъж прегърна едно куче, Митов тръгна към нея и тя хукна. Беше едра за възрастта си, дори дебела, но тичаше бързо. Митов се поколеба дали да я стигне и реши, че моментът е критичен за нейното превъзпитание и духовно развитие, и хукна след нея.
         Гониха се известно време из парка, по едно време Митов толкова се задъха, че беше на ръба да се откаже, което щеше да е голям минус за него, но слава богу, отказа се първо тя. Той я стисна здраво за ръката и без да й каже дума, я отведе обратно на пейката, която беше техния базов лагер. Базовият лагер се намираше близо до въпросната чешма, за да има Митов бърз и лесен достъп до нея.
         Така се стигна до деня, в който Митов я плесна, тя се стовари на земята като чувал с картофи, а после казала на баща си, че дядо й я бие.
         - Бе остави я да пие от тая чешма, нищо няма да й стане! – каза по този повод синът му.
         - Аз не я държа жадна, аз й нося минерална вода.
         - Остави я, нищо й няма, – каза синът му, на когото въобще не му се занимаваше с Катерина.
         Синът му беше ватман, не си доспиваше, жена му боледуваше често и той напълно бе занемарил възпитанието на дъщеря си.
         Ако някой остане с впечатлението, че дядо и внучка само се дебнеха и гонеха из парка, ще сгреши. Двамата си говореха, и то често. Мито Митов носеше на тези разходки чипс, някой плод, нещо сладичко и примамваше внучката си на пейката за малка закуска. Тя беше доста ящна и докато хапваше, двамата си говореха.
         Друг е въпросът, за какво точно си говореха. Всъщност, техните истински сблъсъци започнаха именно в тези разговори. Веднъж например, тя го попита какво работи. Той й каза, че е пенсионер. Тя го попита какво е работил, когато не е бил пенсионер. Той й каза, че е бил началник. На кого, попита тя. Мито Митов се затрудни да обясни. Как да обясниш на едно дете, какво е да си зам. шеф на Гражданска защита? След обърканите му сложни обяснения, тя каза:
         - Нищо не разбрах!
         Все едно го беше чула от баба си. Каквото да кажеше Мито на своята бивша жена, отговорът беше един:
         - Нищо не разбрах!
         Не че не разбираше! Разбираше, но гледаше да омаловажи успехите на Мито. Сякаш искаше да каже, ти си заместник и заместник ще си останеш цял живот! Мито се опитваше да й обясни, че кметът го цени повече от неговия началник, защото началникът му за нищо не става и е началник само де юре, а де факто началник е Мито. На тези обяснения жена му неизменно отвръщаше:
         - Нищо не разбрах!
         Както сега нейната внучка.
         Друг път, докато хрупаше чипсове, Катерина попита:
         - Ти защо се казваш Мито?
         - Така са ме кръстили. Ти се казваш Катерина, защото така са те кръстили.
         - Катерина е хубаво име, а пък Мито.... – тя не довърши, лапна още един чипс.
         - Мито е хубаво българско име! Ти се казваш Катерина Митова, не ти ли харесва?
         - Харесва ми, а ти как се казваш?
         Мито засече за миг, после отговори:
         - Аз се казвам Мито Митов.
         Тя помисли малко, после каза:
         - Ами тъпо е! – и лапна още един чипс.
         - Кое му е тъпото?!
         Тя не отговори. Лапна нов чипс.
         В този миг на Мито му се прииска да й вземе чипсовете от ръцете, но се въздържа. Жена му, нейната баба, непрекъснато се големееше. Да се чуди човек на какво отгоре! Като се ожениха, тя отказа да вземе фамилното му име, защото било... не, те не казваха „тъпо” по онова време, казваха друго, казваха „еснафско”. Та жена му каза, че Митова било еснафско име и си остана Петрова.
         Митова - еснафско, а Петрова - чудо невиждано! Големя се, големя се, и накрая избяга с един железничар, но както и да е.
         - Името на човека нищо не значи! - каза Митов. – Важни са делата! Ти трябва да се гордееш с твоя дядо!
         - С кой дядо?
         - С мен!
         - А с другия?
         - За другия не отговарям, всеки отговаря за себе си.
         Тя подъвка малко и каза:
         - Руми каза, че дядо й има „Мерцедес”. Ти имаш ли „Мерцедес”?
         - Имам, и то два!
         - Лъжеш!
         - Искаш ли да те плесна?! Така ли се говори с възрастен човек?!
         Катерина нищо не каза, лапна нов чипс.
         Всичко, за което говореха по време на тези закуски, свършваше с нейното, на Катерина, неодобрение. Митов се ядоса не на шега и на другия ден не й купи закуска.
         Обаче съжали. Сам се беше лишил от амуниции, така да се каже. Нали уж се беше заел с нейното превъзпитание и духовно развитие. През следващите дни той отново започна да й носи закуски. Но не ги поднасяше на тепсия както преди, а я караше да си ги заслужи. Викаше я да закуси, тя зарязваше всичко, а той я караше да рецитира стихотворения.
         Катерина беше лакомо дете и веднага започваше да рецитира. Знаеше всичко на всичко две стихотворения. Мито прецени, че не е възпитателно тя да си заработва закуската с едни и същи стихотворения, и я накара да пее. Тя започна да пее с видимо удоволствие. Песни знаеше много – „Радка-пиратка”, „Едно Ферари с цвят червен”, и по-нови, които Мито не беше чувал. Пееше фалшиво, но целта на заниманието не беше тя да пее вярно, а да разбере, че всичко на този свят си има цена.
         Катерина пееше по една песен на закуска. Митов прецени, че трябва да вдигне нормата. Тя започна да пее по една песен за всеки отделен артикул. Искаш чипс - пееш песен! Искаш вафла „Мура” - пееш втора песен. Лакомията й беше толкова голяма, че тя пееше, докато торбата не се изпразни.
         Митов изпита чисто научен интерес, докъде ли може да стигне неговата внучка и на другия ден донесе още артикули. Този ден тя изпя общо седем песни. Опита се да повтори една, Мито я отряза и тя изпя друга. Гласчето й прегракна. Точно тъй, тържествуваше вътрешно Митов, ето това се казва възпитание!
         По някое време към техния базов лагер приближи една възрастна жена и се представи:
         - Господине, аз съм Елена Лазарова, бивша учителка. Това, което правите с внучката си, е отвратително! Тя не е куче!
         Лазарова се оттегли с достойнство, а на Мито Митов му идеше да потъне в земята от срам.
         Кое му е отвратителното, ма даскаличке, каза си той малко по-късно, когато срамът му премина. Че я карам да пее? Тя обича да пее и пее! Не се бъркай, моля, в чужди работи, ако обичаш! Ама била учителка! Че какво като е учителка! Аз пък съм шеф на Гражданска отбрана и бях отговорен за масовата евакуация на цялото население в случай на атомна война! То да не е две и две четири, или кой връх е по-висок – Ботев или Мусала!
         На другия ден Митов не купи на Катерина нищо. Когато дойде време за закуска и тя разбра, че няма закуска, Катерина го стрелна злобно с очи и веднага хукна да пие вода от чешмата. Този ден тя се разпаса съвсем – прегръщаше кучетата, целуваше ги право в устата, пиеше час през час от чешмата, тичаше на воля, търкаляше се в тревата. А дядо й седеше на пейката. Ето това се случи след намесата на учителката Лазарова!
         Мито се беше сгърбил на пейката и въпреки че бе наполовина военен, не можеше да измисли полезен ход.
         Покрай пейката мина един негов набор, поспря за малко и каза:
         - Наборе, к’во си увесил нос!
         Мито Митов не му отговори. Оня продължи по пътя си.
         По някое време Катерина притича до пейката и каза:
         - Утре искам закуска, чу ли?
         И отново изчезна нанякъде. В този миг Митов изпита такава злоба към своята внучка, че чак се стресна. Добре, че тези разходки бяха към своя край. Оставаха още два дни до изписването на снаха му от болницата.
         Митов призна поражението си, стисна зъби и на другия ден отново купи закуска. Не му беше до песни, гледаше да ограничи до минимум контакта си с нея, но си каза, че тя все пак трябва да си заработи закуската, не искаше да сваля гарда съвсем. Катерина обаче категорично отказа да пее.
         - Няма ли да пееш?
         - Не, аз да не съм куче!
         - Тогава няма закуска!
         - Има закуска!
         - Ние с теб имаме уговорка и ти трябва да я спазиш! Няма да пееш много песни, ще изпееш само една.
         - И една няма да изпея!
         - Тогава няма закуска!
         - Има!
         Мито се поогледа наоколо. Тяхната разправия беше започнала да привлича вниманието на други хора и Митов реши да не се занимава повече.
         - Добре, ето, – каза той и отвори торбата.
         - Е да, ама на мен вече не ми се яде! – каза тя, врътна се и хукна нанякъде.
         Изтича до едно голямо рунтаво куче, прегърна го и някак демонстративно, поглеждайки дядо си, започна да го целува, а кучето й отвръщаше със същото и ближеше лицето й. Мито не издържа. Стана от пейката и силно извика:
         - Катерина!
         Тя се направи, че не го чува. Той тръгна към нея. Тя беше обвила ръце около кучето и гледаше дядо си. Когато той стигна на два метра от нея, тя пусна кучето и хукна. Кучето хукна след нея с весел лай.
         Митов хукна след двамата. Разчиташе, че тя рано или късно ще се откаже, но този път тя не се отказа. Не се отказваше и той. Отвътре му вреше и кипеше. Щеше да я стигне и хубавичко да я наплеска! Откъде-накъде! Седемгодишна пикла! Да му се качва на главата!
         В парка имаше едно открито кафене с чадъри. Там, на една от масите седеше младо семейство с дете. Жената видя гонката в парка и се възторгна:
         - Виж го този дядо колко е готин! Виж го как тича! Гонят се с внучката!... Я, дядото падна!... Май стана нещо!...Росене, обади се на 112! О, боже!... Миличкият! Дано да се оправи!...
         Мито Митов получи инфаркт и умря, тичайки. Всичко се случи толкова бързо, че той почти не разбра.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 06. октомври 2012 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]