Александър Мануилов

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска проза

 

ИНТЕРВЮ С ХАМЛЕТ

 

Александър Мануилов

 

         По материали от „Хелсингор Таймс”

 

 

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Благодаря Ви Ваше Височество, че се съгласихте на интервю за нашите читатели и то по толкова щекотлива тема. Както знаем - става въпрос за аферата Офелия.

 

         ХАМЛЕТ:
         - Имате пред вид, че става въпрос за дъщерята на нашия пръв сановник Полоний.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Да, именно.

 

         ХАМЛЕТ:
         - Разбирате, че това не може да бъде афера, нали?

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Да, да, разбира се, Принце. Но все пак се твърди, че тя е получила от Вас любовни писма и дарове.

 

         ХАМЛЕТ:
         - Не, не бих използвал тези думи. Нека кажем, че Офелия е получила послание.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Разбира се, разбира се, Принце. Любовно послание?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Това не мога да отрека.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - И какво точно съдържаше то, за да сложим край веднъж завинаги на всякакви спекулации?

 

         ХАМЛЕТ:
         - О нищо непристойно – в него говорех за слънцето. И за неговия блясък.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - За слънцето и блясъка?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Да, сравнявах нейната хубост със слънцето, говорех също и за деня, в който за първи път се бяхме видели. За деня. Това е много важно.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Дали слънцето и жълтия цвят са били специално подбрани заради кралската им символика?

 

         ХАМЛЕТ:
         - По-скоро бяха подбрани, за да намекнат за един конкретен ден.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Конкретен ден?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Слънце - Sun – като Sunday – неделя. Денят на слънцето. Dies Solis.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Но защо неделя?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Защото е удобно време за среща. В писмото си, без да го заявявам открито, нито дори с намек, давах знак, че определям среща. В неделя.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Сензационно! Наистина сензационно! А ставаше ли ясно къде е срещата?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Да, напълно, защото в символиката на жълтото, бях втъкал като метафора и жълтурче.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Жълтурче ли, Принце?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Да жълтурче – с каквито е пълна поляната зад Хелсингор.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Злите езици твърдят, че това не е било само метафора, а наистина е имало жълтурче.

 

         ХАМЛЕТ:
         - Напълно вярно.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Сензационно! Имаме новина! Вие сте пратили на Офелия едно просто жълтурче?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Най-простото нещо за един принц е да прати тежък дар. Далеч не така просто е да отидете на поляната и да откъснете жълтурче, когато сте принц в една страна с толкова будни репортери. И да останете незабелязан. Мислех, че Офелия е способна да оцени силата на любовта ми по-добре така.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Престолонаследникът на Дания изразява любовта си със жълтурче?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Да. Няма как иначе. Защото, ако обичаната от мен жена не е способна да разпознае любовта ми в едно жълтурче, тя не би могла да го направи дори един ден да й поднеса короната на Дания.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Изглежда доста трудно за един принц да намери подходящ израз на любовта си. Значи ли това, че властта пречи на любовта?

 

         ХАМЛЕТ:
         - О, не зная. Може би е редно да попитате за това тези, които имат власт. Аз все пак съм само принц.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Казват, че покрай жълтурчето е имало и много злато.

 

         ХАМЛЕТ:
         - Много – не. Един къс самородно злато. Само това и жълтурчето. Но все пак зависеше от дойката кое от двете ще даде на Офелия. Тя можеше да задържи за себе си който от двата предмета пожелае.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Но какъв е смисълът да давате възможност за избор на една нищо и никаква дойка?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Но, моля ви, това не е нищо и никаква дойка. Тя е дойката на моята любима. А дори да беше както казвате, за мен изборът дори на една дойка е много, много интересен.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Кой от предметите все пак стигна до Офелия?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Именно този, който очаквах.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Не можете ли да сте по-конкретен за нашите читатели?

 

         ХАМЛЕТ:
         - С удоволствие бих бил, ако това не засягаше личните работи на нашите почтени придворни жени.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Но все пак вие сте пратил даровете.

 

         ХАМЛЕТ:
         - О, не, не, не. Това не е точната дума. Няма никакви дарове. На масата ми стояха три предмета – писмо, жълтурче и късче злато. Аз казах на дойката, че е добре поне два от тях да стигнат до Офелия – но решението все пак беше на дойката.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Защо ви е било необходимо да поставяте бедната жена на такова изпитание?

 

         ХАМЛЕТ:
         - По много причини. Но една от тях е все пак, че Офелия получава нещо, получава го от мен, но не може да го върне на мен.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Защо?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Защото дойката няма да й позволи.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - И все пак бяхте ли сигурен, че поне нещо ще стигне до Офелия?

 

         ХАМЛЕТ:
         - О, да. Поне писмото щеше да стигне със сигурност. Винаги съм вярвал в женската любознателност.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Имате пред вид женското любопитство?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Това ли е думата сега?

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - И все пак не се ли страхувахте, че като използвате посредник за посланието си, това може даде повод за приказки?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Ни най-малко. Това беше очаквано.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Извинете, Ваше Височество, но след като сте имал пред вид и това, защо все пак...?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Колко е хубаво, че сте далеч от тези неща. Вижте – в един кралски двор най-хубавото е, когато самото кралско семейство измисля и дава поводите за приказки. Ако кралското семейство престане да може да измисля поводи за приказки, и те почнат да идват от друго място в двора, тогава става много страшно – както за кралското семейство, така и за цяла Дания.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Най-вероятно е така, както вие казвате. А какъв беше отговорът на Офелия на този толкова обмислен жест?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Подобаващ. Тя ми изпрати една калинка.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Имате пред вид златна калинка?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Не, не - съвсем истинска калинка с четири точки, от тези дето хвърчат.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - И наричате това подобаващ отговор като за пред принц?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Женската добродетел, ум, такт и въображение винаги са подобаващи.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Ваше Височество?!

 

         ХАМЛЕТ:
         - Да, ето помислете така: Офелия вероятно е под запрещение да пише каквито и да е писма. И тя е спазила заръката на баща си – което е добродетел в моите, а предполагам и във Вашите очи. Отговорът показва също остър ум. Единственият път, когато се бяхме виждали преди това с нея беше на горската поляна сред много придворни тъкмо зад замъка Хелсингор – където имаше много жълтурчета и калинки. Тя е разбрала, че я каня на среща именно там. И двамата помним калинките, защото уважаваният Хорацио тъкмо беше изрецитирал сонет, в който сравняваше точките на калинките с часовете на деня и отлитащото време. Така четирите точки на калинката означават часа от деня. С калинката тя всъщност ми каза „Да, неделя, там, в четири часа.” Ето ви и въображение.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Но вие казахте ум, добродетели, въображение и такт?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Точно така – такт е да можеш да мислиш и за другите, нали? Вие вероятно знаете, ааа - всъщност точно вие бяхте написали едно покъртително журналистическо разследване, в която се разкриваше, че една довереница може и да успее да влезне в почтен дом с писмо, но едва ли ще може да излезе оттам с каквото и да е послание, особено ако в дома има неомъжено момиче и строг баща. Много вярно наблюдение. Много вярно, наистина. Всеки обаче може да излезе откъдето и да е с една калинка. Офелия не е искала да затруднява любимата си довереница и това е похвално.

 

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Принце, в народните поверия има една песничка „калинке-малинке, накъде ще се оженя?”. Дали благородната Офелия не е имала пред вид нещо повече с изпращането на калинката?

 

         ХАМЛЕТ:
         - Несъмнено Офелия е добър познавач на всякакви песни. Не зная обаче докъде се простират познанията й за народните поверия. Във всеки случай обаче какво една жена таи в сърцето си - не винаги искаме и е добре да знаем. Ако това обаче е мисъл за любов и женитба, както намеквате – в това и сам Бог не може да види порок.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - И все пак за коя неделя е ставало въпрос?

 

         ХАМЛЕТ:
         - О, това няма значение. Важното е, че е неделя – когато Бог е разпоредил всички да почиват... включително и вие от вестниците.

 

         ЖУРНАЛИСТ:
         - Принц, Хамлет, благодаря Ви много за това интервю.

 

         ХАМЛЕТ:
         - Несъмнено Вие имате моите благодарности също.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. октомври 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]