Мария Питерс

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

ЕЛЕНОВА КОЖА

 

Мария Хендрик Питерс

 

Разказът е сред наградените от конкурса за къс разказ
в жанра кримифантастика на сп. "Зона F" - 2001 г.

 

         - Няма как да изчезне. Много добре си спомням, че сутринта го видях в тоалетката. И го прибрах ей тук. - Доротея прерови може би за десети път чекмеджето, но отново не намери часовника. - Не мога да разбера къде се е дянал. - Тя сви рамене и погледна безпомощно Пламен.
          - Да не е паднал, докато си чистила - предложи мъжът и се наведе да огледа килима. Провря ръка под леглото, опипа дори луфтовете на матрака, но и там не откри нищо.
          - Държах го в ръцете си, тук, на това място - настоя Доротея. - После отворих чекмеджето и го пуснах вътре, помня много добре. - Гласът й неуверено трепна и се сниши в шепот. - Вече нищо не разбирам. - Тя се отпусна тежко на леглото и хвана с ръце главата си. Шумна вълна плисна в ушите й и остана да бучи там като тътен на пробуждаща се мигрена.
          - Днес пи ли си хапчетата? - гласът на Пламен надви шума в главата й.
          - Пих ги.
          - Може би трябва да увеличим дозата или направо да ги сменим. Да се обадя на д-р Зарчева?
          - Не, моля те. - Доротея погледна изплашено мъжа си и очите й заблестяха. - Мразя онази болница. Не искам да ходя там. Не съм луда.
          - Разбира се, че не си - Пламен клекна до жена си и с длан избърса мокрите следи по лицето й. - Не се впрягай толкова. Да ти донеса мляко, искаш ли?
          Тя признателно вдигна поглед, но вместо утеха в очите му видя отразени само собствените му страхове. Думите не можеха да я излъжат, Доротея долавяше загрижения тон, мрачното изражение на лицето му и изведнъж съвсем се уплаши. Ами ако това наистина е началото на някаква лудост! Ако нещо в главата й се е повредило и няма връщане назад!
          - Млякото е свършило, отивам до магазина - се провикна Пламен от коридора и щракна механизма на секретната брава.
          Доротея се отпусна като пребито куче върху възглавниците. Нямаше сили дори да се завие, затова остана да лежи с боси крака, потръпваща от вътрешния студ на страха.

 

          Всичко започна преди около три месеца, когато разни вещи необяснимо заизчезваха и после се появяваха на необичайни за тях места. В началото не обръщаше внимание, на всеки му се случва да загуби по нещо, но когато един ден намери четката си за зъби в коша за пране, истински се стресна. Едва след тази случка позволи на Пламен да я заведе на психиатър и тогава за пръв път беше спомената думата шизофрения.
          Звънът на телефона я откъсна от мислите й и тя уплашено вдигна слушалката.
          - Да, моля.
          - Ало, Дора, ти ли си? - прозвуча гласът на майка й по-скоро настоятелен, отколкото питащ.
          - Да, мамо, кой друг да е.
          - Не знам, звучиш ми особено, да не се е случило нещо? Да не сте се скарали с Пламен? - гласът изтъня в тревожна гама.
          - Не, мамо, не сме се карали. Защо мислиш все най-лошото?
          - Много добре знаеш... както и да е. Ти как си?
          - Не знам. - Доротея въздъхна и отново се сети за часовника. - Смятах, че съм по-добре, но днес пак изчезна нещо.
          - Какво изчезна?
          - Часовникът на Пламен, онзи с каишката от еленова кожа, дето му го подарих за Нова година, сещаш ли се?
          - Да не го е изгубил? Пита ли го?
          - Не, не го е изгубил. Тази сутрин беше тук, докато чистих, а сега го няма. - Доротея задавено изхлипа. - Мамо, нещо става с мен. Имам чувството, че полудявам.
          - Глупости, миличка, не ги мисли тези работи. Всичко е от нервите, ще ти мине. Пламен какво прави, при теб ли е?
          - Не, излезе до магазина.
          - По това време?! - гласът на майката отново изтъня. - А ти сигурна ли си, че не е с онази уличница?
          - Няма ли да престанеш! Отдавна скъса с Елена, сигурна съм. Чувстваше се толкова виновен след онзи случай... - Доротея премълча опита за самоубийство, който направи преди пет месеца, след като Пламен й поиска развод. - Сега е толкова внимателен с мен. Добре, че е той, мамо, иначе не знам как бих се справила без него... - гласът пак й изневери и тя млъкна.
          - Добре, миличка, ти най-добре си знаеш. Само спокойно. Може пък и да му е дошъл акълът в главата, знам ли...
          В този момент Доротея чу превъртането на ключа в ключалката.
          - Трябва да затварям - прекъсна тя майка си. - Пламен си идва, не искам да чуе за какво говорим.
          - Добре, Дорче, утре ще ти се обадя пак.
          Доротея постави слушалката на мястото й в момента, в който Пламен влезе. носеше кутия прясно мляко и порцеланова чаша за кафе.
          - Говореше ли с някого? - Той погледна жена си така, както би го сторил личният й психотерапевт.
          - По телефона. Беше грешка. Търсиха някакъв си Милко ли, Илко ли, не разбрах.
          - Ето ти млякото - той отсипа в чашата. - Полезно е за нервите. Вземи и успокоително за всеки случай.
          Доротея послушно изпи хапчето, което той й подаде. После легна и този път се зави с одеялото чак до брадичката.
          - Ще постоя при теб, докато заспиш, искаш ли? - усмихна се той.
          Тя кимна с благодарност. Наистина, какво би правила без него! Без мъжа, за когото бе готова да се бори и с цената на живота си. Никога не би го пуснала да си иде. Никога.

 

          Пламен остана до жена си, докато се убеди, че е заспала. Сънят й бе тежък от лекарствата и най-вероятно безрадостен. Лицето й бе напрегнато, тънка веничка пулсираше на слепоочието й като малък опасен червей на безумието. Той мрачно сви устни и се надигна. Бръкна в джоба на сакото си и извади от там часовника с  каишка от еленова кожа. Наближаваше девет, време беше да тръгва за срещата с Елена.

 

 

 

Електронна публикация на 18. октомври 2002 г.

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!