Мария Василева

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

...да пораснеш без да ти е време

 

Мария Василева

 

 

 

боли. да пораснеш изведнъж.
преди да ти е време.
да се научиш да обичаш
а после да забравяш.
да преглътваш тихичко тъгата
която ти разказва приказки за лека нощ
със краища, които си изплаквала
повече, отколкото мечтала.

 

боли. да знаеш
че можеш да обичаш
от днес до края на света
(или пък до утре
но и то е толкова далеч!
лъжа е, че е близко и възможно
колко утре са си тръгвали
когато са били най-сигурни
и ваши?…)
а все да срещаш хора
които нямат нужда от обичане.

 

боли. да я чувстваш как си тръгва
по малко всеки ден
(на пръсти в тъмното си ходи)
и не, не можеш да я спреш
да й извикаш
„остани, любов“
(още мъничко поне)
„ще ти направя чай с дъх на вяра“.
не можеш, не не искаш
защото тя е уморена
от чакане и обещания
(времето било пари)
и за да остане
трябват двама…

 

един човек любов не прави.
само я изпраща мълчаливо
и се моли да се върне някой ден,
но не, не, не сама…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 15. септември 2011 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]