Мартин Костов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ФЕВРУАРИ

 

Мартин Костов

 

 

         Сутрин е. Точно станах и вече си бях измил лицето, зъбите и ръцете. Кафето ми ме чакаше, ти спеше, а аз се чудех, какво да правя. Сам, сутрин е. Толкова е топло. Приятно за цигара на прозореца и прегръдки под завивките с теб, но ти все още ме сънуваше. Взех кафето си заедно с пепелник и цигари. Разбира се и запалка. Накъде без нея. Седнах до тебе, запалих си цигарата, глътнах си от кафето, което така упорито горчеше в устата ми. Докато слизаше все по-надолу и се удряше във всички стени на тясното ми, парещо гърло, те погледнах. Ти беше легнал по корем, а едната ти ръка се намираше под възглавницата, другата - отстрани на тялото. Краката – единият широко изпънат до края на леглото, а другият - леко присвит. Спеше. Сънуваше. Мърдаше. Щеше да ми бутнеш кафето. Докато го оставях на нощното шкафче ти отвори красивите си очи. Погледна ме, усмихна се, каза ми да сляза малко по-надолу, за да ме прегърнеш и протегна едната си ръка. Направи го. Целуна ме. Каза и „добро утро“. От телевизора звучеше „Believe”на Шер, а в душата ми Тони Стораро – „Ако една звезда си“, а навън викаха деца.

 

         Но на нас това не ни пречеше да се въртим и губим в прегръдките си. Не ни пречеше да се обичаме и да се искаме. Не ни пречеше да сме верни един на друг. Времето беше наивна рисунка на второкласник. Ти не беше в скапаните ми прегръдки. Беше, но не беше истински. Пуснаха песента на Натали Имбрулия „Torn“. Песента, която слушах, малко след като ме изнасилиха. Песента, която, когато я чуя, сякаш променя живота ми. Песента, която слушах, когато те чаках, защото за пореден път теб те нямаше… Пак не беше, където трябва да си. Ти дори не знаеш къде трябваше и трябва да си.

 

         Споменът се заби в погледа ми, сякаш бяхме на кино. Пред очите ми се озова целият клип. От случилото се. Потрепнах. И продължавах да треперя. Питаше ме какво ми е, защо се случва това. Питаше. Но само питаше. Треперех, защото ти просто знаеше за това, но не изпита и капка от тази болка. Не, че искам, разбира се – винаги се радвам, когато си добре и щастлив. Но въпросите ти ме дразнеха. Музиката също.

 

         Сменихме с Бритни Спиърс „Everytime“. Песента едва бе започнала, а ние вече се гледахме в очите, всичко беше толкова красиво и романтично. Не исках да свършва. Тогава отворих леко устата си и прошепнах: „Поздрав с това.“ Но сякаш не ме обичаше достатъчно или се учеше да ме обичаш. Ти мълчеше тъпо и ме гледаше сякаш съм те поздравил с парчето „О, колко си прост“. Прекарахме известно време в тази поза, един срещу друг, легнали, прегърнати, слушайки музика. Бе красиво и приятно. Но тогава… Времето е най-добрият лекар. Знам го. И знам - ще излекува всяка рана в и по мен.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. април 2015 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]