Мартин Костов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Десети ноември

 

Мартин Костов

 

 

         Всеки ден е различен. Топъл, студен, болезнен, ситен, уморен, вдъхновяващ, мрачен, и много самотен. Всеки ден е самотен, като мен, като теб, като всички отчуждени от света хора. Като тези, които не мразят, може би обичат, но миналото, съдбата и животът са ги наказали. Аз вярвам, че всичко, което ми се е случило, не е случайно. Всичко си има цена и не съжалявам за нищо. Питам се, дали някога животът ми ще се оправи, и аз ще знам, кой съм. Точно в този момент не знам нищо за себе си. Знам и помня онзи ден. Може ли да се забравят ръцете им. Как се движеха по мен. Докосваха, гледаха, помирисваха, усещаха, познаваха, убиваха, удряха, плашеха, насилваха.
         Денят беше студен и мрачен, малко след шест вечерта. Трябваха ми пари, защото бях пристрастен към трева, амфети и всякакви други подобни боклуци. Алекс щеше да ми даде сто лева, без да иска нищо в замяна, и си определихме среща на една улица близо до квартала, в който живея. Той дойде с такси, излезе и ми подаде телефона си. Там имаше съобщение за мен, което трябваше да прочета. Запазеният като чернова смс с дължина на кратко писмо гласеше:

 

         Съжалявам, че ти пиша така, но имам една оферта за тебе. Вместо да ти дам 100 лева мога да ти дам 200, ако занесеш едни дискове до един бар. Аз ще те закарам с таксито, до мястото ще влезеш сам, ще дадеш дисковете на бармана, ще му кажеш името си, след което ще излезеш и отново ще се качиш в колата. После ще ти дам парите и те оставям, където искаш. В това заведение, ако искаш, може да работиш три пъти седмично, като на ден ти плащат по 100 лева, понеже ги познавам и са ми приятели. Разбира се то е денонощно и ще работиш нощна смяна, но ще имаш шофьор, който всяка вечер ще те кара до вас. Кажи съгласен ли си или не?

 

         Послепис: Шофьорът на това такси не знае нищо за мен. Ако може, да не споменаваш името ми и информация за мен като цяло.

 

         Естествено, че съм навит. Нямаше причина да не се навия на такава оферта, а и много исках да се напуша. Върнах му телефона, качих се в таксито и тръгнахме. Александър седна отзад при мен, поисках му цигара, той ми даде и запалка, и чашка, в която да тръскам и започнахме да си говорим. След известно време усетих, че много се отдалечаваме, колата беше тръгнала по пътя за Драгалевци, но стигнахме доста нагоре, в гората където няма никой. Изведнъж в главата ми нахлу цялата схема. Какво ще ми се случи. Тогава забелязах, че таксиметровият шофьор беше махнал визитката, която всеки като него трябва да държи от дясната страна на таблото. До вратата.
         Спряхме. Алекс излезе, отиде отпред до фаровете на таксито, след което го последва и шофьорът. Започнаха да говорят, но колата беше заключена и не можех да избягам. А и беше тъмно, студено и много нагоре в гората. Бяха ме забутали буквално в нищото. Усещах болка и страх. Вътрешно крещях и мислех, как съм могъл да позволя това да ми се случи. Как можах да стигна дотам, че да се държат така с мен. Като с боклук, като с пълен парцал, без чувства, без смисъл, без живот, съдба, и кръв.
         Двамата влязоха в колата. Алекс седна на шофьорското място, а другото момче до него. Отзад ме оставиха сам. Таксито пое още нагоре по една тъмна малка поляна. После спря. Алекс слезе отново и дойде до мен. Другото момче седна зад волана, каза ми да му дам телефона си, и аз го направих. Александър започна да ме разпитва. Неща, които съвсем видимо не го интересуваха. Накара ме да си дам личната карта. Извадих я и му я подадох. След това трябваше да си дам и паролите на мейла, и фейсбука. След което, каза да се събличам. Гледаше ме нагло, имаше толкова шибан поглед, още помня гнусната му физиономия. Още чувам гласа му. Още виждам лицето му. Още усещам ръцете му. В себе си още усещам болката, страха и студа.
         - Събличай се! - Беше повече от категоричен.
         - Защо. Омг. Не искам, страх ме е.
         - Аре, оставете ме.
         - Виж к'во, въобще не ме интересува, дали те е страх или не. Сега казах да се събличаш.
         Малко преди да си отвори устата, беше включил рекордера на телефона си, и записваше, какво си говорим. След това заяви, че ме е записал, как съм казал, че съм съгласен да правим секс.
         - Омг, за това ли дойдохме тука – с въздишка отговорих аз. Беше ме много страх, не толкова от болката, колкото от това, че тялото ми е като боклук. Не ме беше страх от шибаната болка. Просто не исках това да се случва. Не исках да ме докосват. Не исках.
         - Да за т'ва дойдохме тука. Сваляй дрехите!
         Започнаха ударите, обидите, думите, смъртта ми. Видях, че нямам избор. Свалих първо чантичката, която ми беше през кръста.
         - Може ли, първо да пушим по цигара навън, искам и да пикая.
         - Добре, обаче събуй обувките и чорапите.
         Знаеше, че ще се опитам да избягам, но бос нямаше как. По тези стъкла и клони. Свалих ги, оставих ги в колата и излязохме да пушим, опитах се да се изпикая, не се получи, запалих цигара, и започнахме да си говорим.
         - Защо?
         - Защото ти си много красиво момче, и искам някакви неща от теб.
         Млъкнах, дишането ми ставаше все по-бавно, и бавно. Сърцето ми биеше по-бързо от всякога, и едва сдържах сълзите си. Изпушихме цигарите си, след което влязохме обратно в колата, съблякох се и той ми каза да му направя най-хубавата свирка, която някога са му правили. Да се постарая много. Наведох се и започнах да му го лапам. Усещах вкуса на мърша. Усещах вкуса му. Помирисвах го, пипах го, умирах, и вътрешно плачех.
         - Я се изправи!
         - Защо?
         - Стой така!
         Извади телефона си, и започна да ме снима. След това ме накара да се усмихна. Не можех. Казах му, че не мога. Той се разпсува и заповяда да се усмихна веднага. Направих го, след което започна да ме стиска здраво, и силно. Болеше ме. По дяволите усещах шибаната болка и ръката му.
         - Излизай!
         - Защо?
         През главата ми мина мисълта, че може да ме убие. Честно казано, дори го предпочитах. Но сега е различно. Сега искам да съм жив, да се боря, и да не допускам до себе си повече подобни боклуци. Излязох от колата, бях гол, навън духаше силен вятър и беше много хладно и влажно. Треперех от страх и студ, от ужас, какво ще ми се случи.
         - Подпри се на колата и се наведи!
         - Омг.
         - Аре бе, майка ти деба!
         Наведе ме, после се опита да проникне в мен. Не се получи, и извика момчето, което стоеше вътре.
         - Тесен ми е, я го оправи.
         Онзи извади един презерватив и ми каза да му го сложа. След това ме наведе и рязко вкара члена си в мен. Тогава вече усетих шибаната болка и ми пукаше за нея. Не я исках, болеше ме. Много. Не издържах, започнах да викам и пищя, удряйки главата си в желязото на колата.
         - Млъквай!
         След като свърши, ме остави и Алекс ме хвана за врата, стисна ме, бръкна ми в устата и ме попита, дали ми харесва. От страх му казах, каквото искаше да чуе. Вече не издържах, не можех да стоя, всичко ме болеше, треперех, а той продължаваше да ме налага, с юмруци в бъбреците, и там, където проникваше. Болката се увеличаваше, аз се побърквах, исках да ги убия, но бях толкова жалко същество. Безпомощен. Като себе си. Не можех да направя нищо.
         Александър свърши и ми каза, ако искам да пуша, да побързам. Изпуших една цигара, докато мислех, колко съм жалък. Какъв боклук съм. Накрая едрият мъж проговори. Каза ми, да уча, каза ми да се стягам, каза ми, че ще ми звъни да ме проверява, дали се друсам, каза ми, че иска следващия път, когато се срещнем, да види гняв. Да го ударя или напсувам. Заплаши ме и че, ако кажа на някой, ще ме побърка психически и физически. Каквото и да направи, няма да е по-лошо от това, което вече ми се беше случило. Остави ме на същата улица, от която ме взе. Бях измръзнал, и когато слязох от колата, едва дишах, бях стреснат, уплашен, болеше ме цялото тяло, кървях и исках да умра. Макар и студен, вятърът все още ме галеше, уличните лампи осветяваха лицето ми, а аз се разкъсвах на всички страни, докато единствената ми сълза, не се разля на дланта ми.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 31. март 2014 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]