Мирослав Христов

„Череша с гравитация“

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

Ти сама ухаеш на изсъхнали листа

 

Мирослав Христов

 

 

 

    Ще стопя олово в прекрасните ти зеници, болежко моя, и ще измия бялото с пустинен цвят. Ти си недоносен спомен, но не бих казал аборт – все пак не забременяхме с чужди цветя, без градина и без приспивателни за пролетта.

     

    Бих могъл да изровя малко пръст и да те нахраня, но ти вече си повърнала в снежните преспи на своите земни изнемогвания и не мога да помогна, защото човек като мен не може да опитоми бесовете си, жалки и неадекватни слова, захвърлени безцелно и формулирани правоъгълно, сякаш за да превърнат в абстрактна жена.

     

    Скакалец в нощта пее симфонията на изгубено сърце, неизпълнено с пясък от собствен бряг. Неотшумяла зора, няма да разбереш защо корените прояждат основите на къщата, без покрив останала, остава ти да обичаш звездите - затова сигурно бълнуваш техния блясък.

     

    Само ако можех да видя съня ти рано сутрин, бих въвлякъл в изкушение сухите кори на твоята страст.

     

     

     

     

     

     

     

    върни се | продължи

     

 

 

 

Електронна публикация на 17. май 2013 г.
Публикация в кн. „Череша с гравитация“, Мирослав Христов, Изд. „АРС“, Благоевград, 2010 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]