Миа Николова

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | "Срещи насън"

 

ПРИЗВАНИЕ

 

Миа Николова

 

 

Не исках да загубя погледа към моите очи,
нито ласките и искрената нежност;
Галактика, в която бяхме аз и ти -
духовна близост или принадлежност.

 

С брилянтно чувство в длани ти дарих
не само себе си, а цялата Вселена
и с низ кристални мигове покрих
сияние за двама отредено.

 

Знаех, че ще срещна точно теб.
Но не очаквах, че мигът ей тъй отлита -
обгаря мен, откъсва първо теб
искра на недоверие прелита…

 

Копнеех да те стопля с мойта жар,
тъгата в теб изцяло да превзема,
за мен това призвание е дар:
ти щастлив, а аз - изпепелена.

 

Но вярвам, че векът е наш
дори съдбовен взрив да ни разпръсне.
Както в пустинята блести мираж
изгарящият трепет ще възкръсне.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. юни 2003 г.

г1998-2003 г. Литературен клуб. Всички права запазени!