Мирела Иванова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

ОТ СРЯДА ДО СЪБОТА*

 

Мирела Иванова

 

 

         Корица на книгата Беше се закопчал за страданието си с поне хиляда безопасни игли, но тук, в санаториума, страданието бе част от пейзажа. Оголелите ноемврийски дървеса, безброят от мяукащи и умилкващи се проскубани котки и куцащите, изгърбени, деформирани човешки тела в анцузи и хавлии по особен начин разширяваха тъгата и така я разреждаха, правеха я поносима. Спасявахме се и като си споделяхме, с ипохондричен фанатизъм всеки изброяваше диагнози и болнични опитности, докато играехме карти и табла почти до полунощ. Сядахме, още по-точно е да се каже скупч­вахме се във фоайето на новата сграда, едно отчаяно мъжко общество по чехли, и неназовимият, но разтърсващ тътен на някакви древни бойци сякаш ни влудяваше, та се вживявахме здравата, псувахме и викахме, смеехме се на грубите вицове и мръсни подмятания, преди унило да се затътрим към стаите си накрая. Говоря като съучастник, макар да бях само един отчаян свидетел, самоотстранен, но и съпричастен по собствен избор.
        Той побеждаваше винаги, изглежда, защото историята му бе най-нелепо тежката, но надали такава мярка за справедливост е допустима. Не. Просто бе стегнат и буден мъж, нахъсан и силен, още несмирим, пълен с недовършени битки в себе си, нервен, чаровен и самовлюбен. Бивш републикански шампион по джудо. Природно интелигентен. С качулката на сивия си суитшърт, обрамчила лицето му, с наболата брада и святкащите очи понякога напомняше на сова, на накокошинена сова по-точно. За пенсиониран директор на механотехникум като мен, чиято участ са прекосили стотици големи и различни момчета, бе прелюбопитно да наблюдавам Даньо. Ама че име, дори не бе съкращение от Йордан, не. Даньо Данев, с лидерски качества, наполовина опадали зъби на трийсет и девет и бастун вместо крака. Всъщност можеше да подтичва по няколко метра, влачейки стъпала, да изкачва стълбите до третия етаж, вкопчен в парапета, но не и да ходи. Всички в санаториума го познаваха, защото идваше тук, при тежката вода, за пети или шести път, придружаван от баща си. Пък и му харесваше да е в центъра на вниманието, да се задява остроумно и соленичко с рехабилитаторките и лекарките, прикован в полунеподвижността си словесен хъшлак.
        Още на първата вечеря се случихме заедно на най-крайната маса в столовата и Даньо ми разказа историята си. Вадеше от вътрешния джоб на якето си малка бутилчица пепси и отпиваше, инак не успяваше да преглътне буците болка. Завършил милиционерското училище в Пазарджик като един от отличниците на випуска и се върнал на работа в родния си градец. Малък и тесен, но пък уютен, всички се познавали, взел си за жена най-хубавото и щуро момиче, родили им се двама синове и тъкмо вторият станал на годинка – животът се разскърцал отвсякъде. Почти всичките съученици на Даньо от милиционерското минали от другата страна на бариерата, грабежи, рекет, кърджалийско време. „Нямаше как и накъде, и аз се разшетах с една банда по морето, големи пари се изкарваха, вече гледах и семейство. Работехме за братя Миневи, всички ги знаят. Мечката беше баш тарторът, помниш ли, абе Мечката, дето го застреляха в колата му на „Петте кьошета“, на един чин сме седели, говорихме по телефона и пет минути след това го гръмнаха на светофара, откачих тогава и реших да се измъкна. И тая не беше лесна, ту ме заплашваха, ту ми предлагаха имоти по морето, хотел даже за без пари направо, но рекох и отсекох: минавам само от едната страна и там си оставам. Една привечер с колегата си патрулираме със служебната лада, още лади карахме тогава, той кара, аз съм на седалката до него, и един тир ни се наниза отзад, случайно ли, нарочно ли… В началото на никой нищо му нямаше, а после, май не мина и месец, започнаха да ми изтръпват краката. И се почна една, операции на гръбнака и лекарски грешки, един идиот, доцент искаше да става, на мен се упражняваше, експеримент ли беше, що ли, лекуваше ме от паркинсон, тъпчеше ме с хапчета като опитна мишка, хем схващам, че е грешка, и му казвам, не съм болен от паркинсон бе, човек, проумей го, хем пък взех да се пристрастявам към шибаните хапчета, мама му стара, няма отърване. Изписаха ме накрая, защото се разбуйствах, и вкъщи голям зор видях да отвикна, ръцете си хапех, мебелите гризех, хвърлях каквото ми падне пред очите, ама изкретах от зависимостта. После в болницата на МВР попаднах на свестен професор и той ми насрочи втора операция на гръбнака, баш тогава моичката реши да се развеждаме, не можела да гледа инвалид. Стигало ќ, че баща ќ бил инвалид, пък той беше с два отрязани крака. Мамка ќ, аз се боря да устискам, тя заведе дело и се бори да ми вземе апартамента, ама друг път ще ми го вземе. Сега реве за издръжка, трудно ќ било да гледа сама две момчета, ай, сиктир, ти така си го направи!“
        Заговореше ли за бившата си жена, Даньо се превръщаше в обиталище на ожесточението, у него се надигаше дивата ярост на безсилието, ругаеше като каруцар и пердашеше на табла всички във фоайето. Интересно ми бе да го наблюдавам, представях си го като някой от своите бив­ши питомци в техникума, сравнявах го с неколцина от учениците си, с които не се забравихме, сигурно защото бяха сред най-буйните. Откакто почина милата ми Милка, нищо друго не мога да правя, освен да си спомням и да си спомням. Нарекъл съм тая своя безтегловна старческа самотия „мечти в минало време“. Дъщеря ми все ме вика да ида да живея при тях в Германия, синът ми пък не ме и вика, той си стана американец, сърцето му се прояде от ненаситност за кариера и пари, все не му стига на него. И аз, разгубеният, току гледам да се припозная в нещо или в някого, отдето лъха на човещинка. Ей го на, Даньо, целият е страст и болка, пожар е и току вади бутилчицата пепси от вътрешния джоб на якето си, сам да се потуши.
        На третата вечер, както си се бях отнесъл покрай купчината врящи и кипящи табладжии, изведнъж чух часовникът във фоайето да отброява девет и видях по стълбите да слиза жена, наметната с дълго доземи черно палто с качулка. Може да е мистика, ама в първия миг направо я взех за смъртта. Е, после я огледах и в гръб, носеше шина около врата си и сигурно затуй вървеше така вдървено изправена, а май и всички мъжища я огледаха, укротиха се заровете и пуловете и във фоайето се възцари тръпна тишина.
        Жената излезе и застана отвън до прозореца, запали цигара. Даньо скочи така рязко, че бастунът му падна на мозайката и разби тишината на гръмки смехове. Недко, таксиметровият шофьор от Сливен, се наведе пъргаво, вдигна го и му го подаде.
        – Дано бастунът ти е здрав, че ангелът ти е слаб, Даньо – рече и брадясалото му изпито лице хитровато грейна.
        Но онзи не го чу, повлече стъпала и заопипва джоба си за кутията с цигари. Тресна вратата зад гърба си, примъкна се близо до жената и седна на перваза.
        – Кога дойдохте, днеска ли? Аз съм от понеделник и не съм ви виждал досега.
        – Да, днес пристигнах.
        – И какво лекувате? Вратлето ви май се е схванало, като гледам.
        – Да – промълви неохотно жената и си сложи качулката.
        – И аз имам качулка – като дете се разхили Даньо, захапа предизвикателно цигарата си и с две ръце си нахлузи качулката на суитшърта.
        – Става хладно – по-скоро на себе си рече тя.
        – Откъде си?
        – Отдалеч.
        – Откъде отдалеч?
        – От Бурса.
        – И как се казваш? Аз съм Даньо.
        – Латифе ми е името. Тук за малко бях прекръстена на Лидия.
        – От българските турци си значи. Аз пък ще те прекръстя на Василиса. Василиса прекрасна, на колко си години?
        – На много.
        – На колко много? На петдесет, на сто, на двеста?
        – На четиресет и седем. Да не си ченге, та ме разпитваш?
        – Да, ченге съм. Главен полицай Данев. По-млада изглеждаш, сигурно защото се обличаш така.
        – Как?
        – Като луда.
        – Като луда ли? – оживи се сякаш жената и звънко се разсмя.
        – Какви процедури ти назначиха?
        – Обичайните.
        – И кои са обичайните? Екстензия ще ти правят ли, тангентор имаш ли?
        – Да, и ултразвук, и подводна гимнастика.
        – От колко ти е гимнастиката?
        – От десет.
        – Значи си в групата след мен. Но можем да се видим на закуска.
        – Сигурно. Сега ще се качвам, много се уморих от дългото пътуване.
        – И палтото ти е дълго. Гледай да не го застъпиш по стълбите. На кой етаж си?
        – На третия.
        – И аз съм на третия. В триста и осма. Веднъж ми бяха дали луксозния апартамент долу, ама голям студ там. Инак ваната си е вътре, удобства всякакви, но голям студ. Тук през пролетта и лятото е приказно, и плаж си има на външния басейн. Ти идвала ли си друг път?
        – Не. Но ако ми хареса, ще дойда пак.
        – Защо слизаш да пушиш тук?
        – Не може в стаите.
        – На всеки етаж си има тераса. В края на коридора.
        – Няма да слизам повече, значи. Лека нощ.
        Гледахме ги и ги слушахме през стъклото със затаен дъх, театър на сенките, смешен и страшен. Жената направи две-три вдървени крачки, Даньо се изправи, опрян на бастуна си, за да я последва, и в тоя миг пронизително измяука котка, сигурно някой от двамата я бе настъпил, но почувствах как ме побиха тръпки. С крайчеца на окото си зърнах, че и Даньовият баща пребледня. Неловко се размърдахме и посместихме, за да седне Даньо, сигурни, че ще пожелае да довърши прекъснатата игра, защото се хранеше от тия победи, крепеше се за тях също като за бастуна си.

 

        На заранта Даньо се появи в столовата почти неузнаваем, обръснат до синьо, с нов черен анцуг под коженото си яке и необичайно умълчан. Бе с вдигната качулка, а през врата му висеше заметната бялата хавлия за подводната гимнастика. Както обикновено се настани на най-крайната маса и зачака баща си, който носеше храната от шубера. Така отпуснат на стола, закачулен в черно и полуизлегнат, с изпружените си напред вдървени нозе и бастуна, опрян до него, той приличаше на мафиотски бос, същински дон, дон Даньо. Само си го помислих и в следващия миг дон-дан, дон-дан, дон-дан, зачаткаха нис­ките токове на жената с дългото палто. С източената си от шината шия и вдървената си походка, на светло тя бе още по-неописуема, нито млада, нито стара, нито грозна, нито красива, мога да я нарека само магическа. Взе си само чаша чай и седна на масата до Даньо.
        Когато и ние с баща му, понесли таблите, се запътихме към тях, чух старият да си мърмори под носа, подозирах колко разколебан се чувства в обичливата си власт, с която се грижеше за своя син. Даньо и Латифе бяха тъй усмихнато втренчени един в друг, че не ни и отразиха и всичките ритуални мрънкави думи, с които обсъждахме храната сутрин, обед и вечер, се заблъскаха във въздуха и заотскачаха от тях, сдвоените с невидима преграда.
        – Отивам да пия кафе, ще се видим на обед – прошепна жената и стана.
        Но видях, че са се видели и по-рано. Пред сградата с басейна, на пейката, огряна от мекото ноемврийско слънце, те седяха един до друг и пушеха. Тя бе свалила качулката си и бе вдигнала на кок светлите си коси, смееше се звънко и ведро, както се случва, когато в някого внезапно се загнезди щастието.
        – Синът ми сега отиде да работи на летището в Истанбул. Иска ми се да го оженя вече, защото както добре печели, ще свикне да си живее сам и без задължения. А не е хубаво.
        – Какво не му е хубавото?
        – Ако не се поделяш с някого, си загубен.
        – Значи аз съм загубен, така ли да го разбирам?
        – Нали се грижиш за децата си?
        – Е, по-големият идва при мен, за електротехник учи, ама като го гледам как две жици не може да свърже… Не знам къде ще му търся работа, ще ми се полицай да го направя. Казал съм му дипломата да не е под пет, завършва догодина. Малкият прилича на майка си, мързеливец, и е станал дебел, като пингнвин се клати.
        – Не говори с лошо, на плямпало заприличваш – дан, дан, дан, сякаш някаква дъска ти се разхлопва.
        – Всичките ми дъски на мене са ми се разхлопали, пази се някоя и теб да не те данне.
        – А ако вече ме е даннала?
        – Знаеш ли, че бях републикански шампион по джудо, Василиса?
        – Толкова се радвам на подводната гимнастика, скачам и тръгвам да се гмурна.
        – Знаех и стихотворения, ще си спомня някое да ти го кажа.
        – Хайде спомни си – засмя се тя, погали го по страните с опакото на ръката си и почти хукна, уплашена от прииждащата умиляваща нежност.
        Цялото измъчено, шляпащо с чехли и куцукащо в хавлии и анцузи общество в санатариума се вторачи в тия двамата. Издебвахме ги, подхилквайки се съучастничес­ки помежду си, на всеки ъгъл и пейка, по стълбищата и терасите, в столовата и в мазето с ваните, доразчепквах­ме дочутите откъслечни думи, за да ги омаловажим и да им се надсмеем. Вечерното скупчване на мъжете във фоайето някак загрубя и се обезсмисли без победите, които Даньо жънеше над останалите, разговорите за болести ни омръзнаха, бяхме си изпоразказали уморите, досадите, болежките и сега съществувахме с жадната алчност да се случи нещо лошо.
        Но циганското лято шеташе милостиво и щедро, Даньо влачеше стъпала с устремено напред и подпряно на бастуна тяло, а край него, около него, пред него, до него, царствено изправена, крачеше с палто като мантия и шина като изковано от сребро и инкрустирано с камъни огърлие Латифе-Лидия-Василиса. Цели три дни любов им подари животът, от сряда до събота, преди в неделя заран старият мрачно да запремъква багажа към колата още преди закуска. Искаше му се да изпревари появата на жената, да предотврати сбогуването, беше го едновременно страх и срам заради сина му. И успя. Даньо пушеше и се озърташе, седнал на перваза на прозореца, чакаше я, но не я дочака. Баща му спря с опела до стълбите и не загаси мотора, дори не слезе, само отвори вратата, изтупа с длан седалката до себе си и подвикна: „Хайде, че път ни чака!“.
        Даньо угаси цигарата, нахлузи с две ръце качулката си, сложи си черни очила, изправи се, опрян на бастуна с лявата си ръка. Вкопчен с дясната в парапета, заслиза надолу и се намести до баща си, но някак гърбом към него и с лице към вратата на санаториума. „Дон Даньо, вече всичко ти е отнето“, мина ми през ума. Тъкмо тогава той тресна вратата на колата, сложи точка на мисълта ми и така я потвърди.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

* Разказът е включен в книгата „Всички разкази са за теб“ на Мирела Иванова, която ще излезе с марката на Издателство „Прозорец“ и ще има премиера на 6 март от 18:30 ч. в Софийска градска художествена галерия. Заповядайте!!

 

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Прозорец“.

 

 

Електронна публикация на 26. февруари 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]