Иванка Могилска

проза, поезия

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

ИЗ „МЕСТА ЗА ЗАГУБВАНЕ”

 

Иванка Могилска

 

 

 

         Кара

 

         Измислям я...
         Тя никога не излиза. Седи вътре. Отдясно на бара. Малкият, капсулиран свят, който си е създала, си отмъщава за доволството, излъчвано от господарката му. Тя не усеща как спокойствието се превръща в малко длето. Възхитено от този неподвижен, мек, топъл материал то дълбае бръчки по бузите, по челото. Не може да престане. Ще я превърне в паяжина, закачена между стола и бара. После някой ще я измете.

 

         ***

 

         Опитвам да си я представя остаряла.
         Смехът й скърца като ръждясала врата. Или пък е непокътнат? Все така опасен, раняващ, мощен. Този вариант е по-лош.
         Разсмее ли се, хората се обръщат, за да видят щастието. А вместо това - бръчки, увиснала кожа, старчески петна, треперещи ръце. На старостта щастието се прощава по-трудно (или по-скоро никак) от нещастието. Ще се задуши от липсата на хора. Смехът й ще хърхори в гърлото и ще я разяжда - мощта му се е насочила навътре.
         Времето почти винаги ни дава своето благоволение твърде късно. Когато за нас то няма никаква стойност. По негова прищявка ставаме съседи. Вече имаме реален шанс да се запознаем. Знам графика на целия й ден. Но отново по никакъв начин не мога да се докосна до нея...
         Всяка сутрин в 9:30, вратата на третия етаж хлопва. Засичам половин час. През това време тя слиза по стълбите. На тридесетата минута точно се залепвам за шпионката. Вече мога да я видя, но все още не е успяла да слезе до площадката на първия етаж. А й остават и стъпалата на входа. Никога не излизам да й помогна.
         Около четиридесет минути е само слизането по стълбите. До близкия магазин и обратно още час и половина плюс четиридесет минути изкачване до апартамента. Целият предиобед е зает от отиването до магазина. Не съм обърнала внимание какво купува. Мисля, че не носи торба със себе си. Сигурно взима някоя вафла, слага я в джоба си. Веднъж на два-три дни - хляб и нещо увито в амбалажна хартия. Вероятно сирене. Това е. Предполагам, че цялата й стая е пълна с неизядени вафли.
         Вярвам, че тайно благославя егоизмът на съседите. Първият, който й помогне, ще се превърне в екзекутор.

 

         ***

 

         Ям диетичен сандвич с повехнала маруля и се опитвам да си представя деня й. Нейното време. Вече знам как изглежда заведението през деня и ми е лесно да го видя. Но как изглежда тя? Какво е лицето й в един есенен следобед, около три и половина (следобед, в който не вали) - не зная.
         Искам да се разплаче заради мен. Именно така бих оставила различна следа по лицето й. Защото следи от смях тя има много. Независимо дали се е смяла искрено или не, ако се погледне в огледалото няма да може да каже коя бръчка от кого е. Искам да има бръчка, носеща моето име. Мисля за вечерта.
         Виждам се как влизам през тежката метална врата. Всичко е както обикновено. Само нея я няма. Сядам, поръчвам и я чакам. Единственото свободно място, което съм заела е такова, че стоя с гръб към вратата.
         Не идва.
         Не идва.
         Не мога да си представя къде е, с кого е. За да има притегателна сила за мен, нейното ежедневие трябва да е толкова различно от моето, че не мога дори да предположа с какво е запълнено. Затова само седя.
         Чакам.
         Нарочно не се обръщам към вратата. Винаги съм искала да имам среща, да съм отчаяна, че чаканият от мен не идва, да ми се плаче и да се готвя да си тръгна, когато усетя, че е зад мен. Никога не се получава. Знам посоката, от която ще дойде очакваният. Толкова предсказуем е, че дори не се сеща да мине отдругаде. Винаги по един и същ маршрут. Винаги размахва ръка отдалече. Няма значение кой е чаканият - неизменно маха с ръка. И аз махам. И се усмихвам. А ми се иска да не маха. Да се скрие зад нечий гръб. Да ме остави разтреперана, почти пред плач, още поне секунда. Затова сега седя с гръб към вратата. Не се обръщам, въпреки че чувам трясъкът, с който се затваря всеки път.
         Поръчвам.
         Чакам.
         Поръчвам.
         Когато най-накрая се отказвам, плащам сметката, ставам от стола и посягам да взема чантата си, вратата се отваря. Тя влиза. Вижда ме почти веднага. Отмята глава назад. Усмихва се. Не зная какво става после. Вероятно оставаме заедно. Отново поръчвам и двете седим с гръб към вратата. Дори не чуваме как се удря при затваряне. Предполагам, че разговаряме за съвсем обичайни неща. Кой какво е правил през деня. Филми. Любими места. Ядене. Музика. Предполагам, че се смея заедно с нея, но за всичко това не съм съвсем сигурна. Сигурна съм единствено за начина, по който я чакам, тя влиза и срещаме очите си.
         Всеки ден си го представям. Единственият момент, в който имаме общо ежедневие - мигът, в който тя влиза през вратата, а аз се готвя да си тръгвам. Другото е непредставимо.

 

 

         Ева

 

         Струва ти се, че всеки миг ще откриеш причината за вашето фиаско. Разглеждаш с лупа дори трепването на миглите - твоите и на другия. Отговорът е в единия от двама ви. Никога не ти хрумва да го търсиш между двама ви.
         Седя в стаята. Обицата ми се плъзга по блузата и тупва на земята. Той се стряска и изкривява линията. Спрели сме дори часовника, за да не го смущава, а сега този трясък. Не смея да помръдна. Само главата ми леко се е наклонила, освободена от част от тежестта. Той е замръзнал с поглед, вперен в изкривената линия на чертежа. Страхувам се да се обърна. Когато виждам лицето му, надвесено над мен, не мога да го позная. Целият е червен. Сигурно ще получи удар и ще се строполи до обицата - син камък с изрисувано цвете върху него и със сребърен обков отстрани. ”Дано не я е настъпил - мисля си. Тези са ми любимите.” Никога не ме е удрял. Ако ме удари, ще си отида. Но той не ме докосва. Само все повече почервенява. Главата му всеки момент ще експлоадира. Ще ме опръска с кръв и мозък. Защо просто не ме удари и да приключим? ”Кажи нещо, миличък? Много съжалявам. Не съм мърдала. Не знам как стана. Просто гледах през прозореца и тя падна. Прости ми, любов моя. Моля те, кажи нещо.” - по-добре да се извинявам, вместо да чакам експлозията.
          - Защо изобщо носиш тези глупави дрънкулки? - изригва вулканът и после... После с жест ми заповядва да млъкна и се връща при чертежа си. Не е настъпил обицата, но тя остава на пода. Не мога да я взема. Не мога да помръдна, защото при следващия, дори най-незначителен шум той наистина ще се пръсне и ще трябва да чистя целия под и дрехите си, а обицата все едно няма да мога да нося повече, защото полицията ще я прибере. Нали винаги прибират оръжието, с което е извършено престъплението.
         Продължавам да гледам през прозореца. Не виждам нищо, само се моля да не падне и другата обица. Цялата ми енергия е насочена към това да поддържам закопчалката й затворена. Той се е успокоил и продължава да работи. Ако някой вдигне обицата от пода, може да се смята, че нищо не се е случило.

 

 

         Кара

 

         Заедно сме. Как се е случило? Не помня. Какво сме си говорили?
         Няколко изречения, заели целия следобед.
         Какво си казахме с тях?
         Не помня.
         На масата - найлонче, накъсани салфетки. Пепел от цигари около пепелника и купчина от фасове вътре в него. Ева пие мляко с какао. Трето по ред. Мълчим. Едната ми обица пада върху масата и мълчанието се променя. Обгръща ни плътно. Издига стена помежду ни. Не разбирам защо. Само усещам как оставаме заключени в следобеда. Настъпването на вечерта не ни засяга. Никой повече не може да влезе при нас. Нито да ни измъкне оттук.
         Колко време сме стояли близо една до друга, но вече без да сме заедно, не зная. Следобедът все пак е заличен от вечерната вълна посетители. Ева изчезва.
         Не мога да си спомня изреченото. Имам само усещане, че въпреки далечността й съм я докоснала. Един от онези безмълвни моменти, които са равни на признание и които точно защото не си изговорил, ти дават възможност при следваща среща да се преструваш, че нищо не се е случило.

 

 

         Ева

 

         Изплъзнали се думи помежду ни. Напрегнати, тежки. Желанието да кажеш онова, за което всъщност няма думи разкъсва въздуха и ни обгражда.
         На масата - найлонче, накъсани салфетки. Пепел от цигари около пепелника и купчина от фасове вътре в него.
         Обицата на Кара пада с грохот върху масата. Разрушава мълчанието. Имам чувството, че до мен сяда той - единственият, който може да разкаже за моята паднала обица. В мълчанието между трима има нещо притеснително. Издига стени помежду им. Обгръща ги плътно и започва да стяга.
         По-нататък не помня нищо освен вечерната вълна посетители, които ни разделят и странното усещане за докосване, което не ме напуска цяла вечер.

 

 

         Кара

 

         Нямам приятели. Нито от училище, нито от университета, още по-малко от офиса. Опитите винаги са били неуспешни. Голямата измама, че можеш да повериш на някого и една стотна от себе си без той да се изкуши от огромната власт, с която го даряваш, вече не може да ме завладее.
         Затова го рисувам...
         Задължително мъж. Задължително възрастен. Задължително ироничен. Преподавател от университета или стар приятел на семейството. Разказвам му за нея. За тайната. За желанието ми да я разбия като касичка. Той е заинтригуван. Водя го в заведението. Ева е там. Ходи между масите. Разговаря. Смее се. Вижда ни в мига, в който влизаме. Този път не трепва. Невидимата ръка не е изненадана. Длетото не дълбае излишни бръчки, не чертае картата на моето пътуване върху лицето й. Идва към нас. Спира. Ниска е, а се привежда още. Малък поклон. Подава ръка.
         - Много ми е приятно да Ви видя.
         Приятелят се усмихва добродушно. Здрависваме се. Ръката е топла, суха, сигурна. Води ни до маса за двама. Ядосвам се на театъра, който разиграва. Не го разбирам.
         - Е, какво мислиш? - нападам веднага щом тя изчезва. Той все още се смее. Потупва ме по бузата. Поръчва за двама ни. Ева повече не ни обръща внимание. Цяла вечер тази маса не съществува за нея. И смехът й е неприятно висок.
         - Мило мое момиче - казва приятелят, когато вече е извикал сервитьорката, за да плати, когато вече съм отегчена от неговите разкази за ”преди” и съм озадачена и обидена от демонстративното й невнимание сега, - Мило мое момиче, тя е просто собственичка на този бар и прави всичко възможно да привлече клиенти. Тук няма никаква тайна.
         Той ми държи палтото. Вече съм го облякла, когато чувам последните му думи и едновременно с това срещам очите й.
         Изтривам приятеля. Връщам лентата.
         Следобедът на късна есен е. Стоя на тротоара срещу заведението. Не я виждам. Вадя телефона си и се опитвам да снимам. Първо цялата фасада. После - стоя по средата на платното - снимам вратата. Приближавам се още - искам да снимам вътрешността на заведението през прозореца. Играя си с копчетата за осветление, нагласям го. Всичко е готово. Гледам в екрана и се опитвам да не мърдам. Очите ми се удрят в погледа на Ева, внезапно появила се в кадър. Свалям ръката си. Правя се, че чета sms и се ядосвам на прочетеното. После бързо влизам в заведението и оглеждам масите. Най-накрая срещам очите й отново.
         - Търся... Търся един приятел - промълвявам и избягвам навън. Тичам. Тичам... Спирам чак на площада. Поемам си дъх. Никога повече няма да се върна там.
         Нека ме чака.
         Нека поглежда към вратата при всяко нейно движение.
         Нека намрази всички, които идват.
         Нека спре да се смее. Нека няма с какво да зареди картечницата си.
         Нека се страхува, че искам да я ограбя, а също и че не искам да я ограбя.
         Нека очите й останат вперени завинаги в прозорците-стени.
         Предполагам, винаги е сядала така, че да може да наблюдава улицата. Първо е поглеждала твърде често. По-късно умореният й поглед се е блъскал в стъклото и не е имал сили да стигне до тротоара. Години вече чака. Някой все пак трябва да дойде. Да бутне вратата. Да застане на прага. Представям си Ева в този миг. Тя ще трепне, облекчена, че най-сетне... Невидимата ръка ще се изметне, длетото ще удари накриво и цялата ще я напука. Ще пада на пода парче по парче - малка купчинка в краката на влезлия.
         Той, влизащият, няма да знае, че е вървял точно към нея, че е трябвало да се забави точно толкова, че срещата им да не трае повече от миг, за да няма време за проверка. Да не стане ясно никога - този ли е бил истинският или тя не е издържала тежестта на толкова години очакване. Ще гледа объркано купчината в краката си. Ще поиска вода без да смее да пристъпи и после ще изчезне завинаги. Това място повече няма нужда от него.
         Стоя под часовника. Нямам въздух. Никой не ми обръща внимание. Мога да се вкаменя тук, на плочките, и на никого да не му направи впечатление години наред. Ще стоя като паметник. Ще ме показват на учениците - много известната творба на неизвестен скулптор, докато на някой човечец статуята не започне да му пречи. Може би новият градски архитект ще поиска да построи паркинг на мястото на площада с пощата. А какво ще прави една статуя на паркинга? Само ще плаши шофьорите.
         Съвсем предвидима история би се получила...
         Моите колеги вече са възрастни. Архитектът ги намира. Знае, че бабките отдавна не се събират на пейките пред блока, а чатят помежду си и така завъртат клюките и оплакванията от различните си болести по световната мрежа. Знае, че дядковците вече играят табла не в клуба на пенсионера, а в Yahoo. Затова отива директно в домовете им.
         Звъни на вратата на бившата секретарка.
         - Добър ден.
         - Добър ден - показва тя птичето си око през процепа на вратата.
         - Искам да говорим за една Ваша бивша колежка.
         - Имам много бивши колежки. Вие следовател ли сте? - понеже чати повече отколкото говори, гласът й несигурно опипва пространството преди да стигне до ушите му.
         - Не. Разбрах, че сте работила заедно с момичето от площада. Много й се иска да го прониже с двете си птичи очи, но не смее да отвори по-широко вратата. Гласът й почти не може да си проправи път до него. Изтънява все повече, превръща се на малки парчета метал, които падат по мозайката на полуетажа.
         - Не знам защо й направиха паметник. Тя беше смахната. Може шефът да е платил. Той много я харесваше, нали разбирате? Въпреки, че не тя му беше секретарка! Вратата се затваря под носа му.
         Намира шефа. Той изживява щастливо старините си, заобиколен от деца и внуци. Пълничката му жена непрекъснато го увива с одеяла и оправя възглавничката за крака.
         - Объркал сте се, скъпи господине. Момичето от площада няма нищо общо с моята подчинена. Тя беше съвсем различна. Малко грозновата, но много очарователна. Способна, но не беше добре с нервите, разбирате ме, нали? Сигурно са я прибрали в съответното заведение. Колкото до скулптурата, защо просто не говорите с необходимите лица и не започнете още утре строежа на паркинга? Разбирате ме, нали?
         Архитектът още не е осигурил достатъчно подкрепа за строежа и въпреки че е разбрал отлично шефа ми, не може да започне нищо. Противниците му ще се възползват. Ще вдигнат на крак всички културни дружества и ще го обвинят, че съсипва културното наследство на града. Ще го принудят да подаде оставка. После ще се прибере в къщи, без да знае как да каже на жена си, че тя вече не е госпожа съпругата на господин главния архитект. Ще трябва да пийне преди това, за да събере кураж. Когато се яви, олюляващ се пред нея, тя вече ще знае от местния телевизионен канал какво се е случило. Ще изсъска срещу него: ”Ти си едно нищожество! Отивам при мама!” и ще го остави да се справя с прането, пазаруването, гладенето...
         Той премисля всичко това, докато се връща от дома на шефа ми към общината. Потънал в мисли, не забелязва, че вече върви по непознати улици. Колкото повече се опитва да се ориентира, толкова повече се губи, докато най-накрая паветата и разбитите тротоари не го отвеждат до една тежка метална врата и два огромни мръсни прозореца.
         Опитва се да влезе. Вратата дружелюбно го засипва с ръждив прах. Ева е вътре. Зарадвана на посетителя тя се опитва да направи кафе. Машината боботи заплашително. Паяците се събуждат и се измъкват с бяг от чашите. Тъмно е и той не вижда нащърбените чинийки, гладни да порежат ръцете му, нито пък напуканите от старост тела на чашите, които чакат едно погалване, за да се разпаднат от щастие. Отпива от кафето. Има вкус на отдавна разказана и забравена история. Задавя се.
         - Хубаво е, нали? Силно! - Главата й е леко наклонена на дясно и непрекъснато се поклаща.
         - Да, да... силно! - усмихва се той.
         Поклащането на главата й го хипнотизира. За миг забравя защо е дошъл. Ева се намества на един стол - третия от дясната страна на бара. Паяците се връщат в чашите.
         - Нямате много клиенти.
          - Идват. Идват от време на време. Помнят ме. Няма кой да почисти прозорците и затова мислят, че е затворено. Докато стигна до вратата, си тръгват.
         - Разхождате ли се понякога?
         Главата й не спира да се поклаща.
         - Знаете ли... На площада има една статуя. На момиче. Не. На млада жена. Никой не знае откъде се е взела. Кой я е поръчал? Кой я е направил? Защо въобще са разрешили да бъде сложена там... така нелепо... нито в средата, нито в някой от краищата на площада. Трябва да сме сигурни, че инициаторите за създаването и поставянето й там няма да са против да я преместим. Но не мога да ги открия. Казват, че Вие сте познавала всеки, идвал в заведението. Може би и моделът е идвал тук. Сигурно ще се сетите. Статуята е остроноса. С не много дълга коса. Има и фиба. Не си ли спомняте? Опитайте, моля Ви... Няма ли да опитате? Може би ще се сетите, ако се постараете... Знаете ли, става въпрос за строеж, който ще донесе много пари. Като има такъв хубав паркинг, ще идват повече хора. Ще си отворите заведението наново... Ще си вземете помощници... Аз ще Ви финансирам. Само се сетете...
         Главата й все така се поклаща. Ева гледа през него и тихичко се смее.
         Хрумва му, че ако тя спре да се клати, заведението ще се срути отгоре му. Мисълта е абсурдна, но не може да й се противопостави. Хвърля няколко монети за кафето и побягва към вратата. На излизане го засипва още малко ръждив прах...
         Стоя под часовника. Нямам въздух. Никой не ми обръща внимание.

 

 

         Ева

 

         Малко след като се изнесе и майсторите започнаха да разбиват, за да направят заведението, го намерих.
         В продължение на години си е отбелязвал кога се прибирам. Точен, лаконичен дневник. Час на излизане. Час на прибиране. До тях - какво съм казала, че ще правя на вън. Невероятно е, че е забравил да го вземе със себе си - при неговата педантичност. Запечатана съм по дни и часове. Защо му е било? Ревнувал е? Или се е опитвал и от мен да направи схема, да ме подчини на числата и линиите, за да се помири с присъствието ми в къщата.
         Разглеждам с интерес опита му. Какви простички, безинтересни неща съм правила през всичките тези години.
         Ходене на пазар.
         Среща с приятелки.
         Прибиране на дрехи от химическото чистене.
         Търсене на обущар.
         Не помня нищо от това.
         Той ми забрани да ходя на работа. Нали така ще завържа нови познанства. Ще звъни телефонът, ще поискам да поканя гости. Стоях в къщи и се грижех за домакинството. Всяко излизане беше празник. Мотаех се по улиците с разкопчано яке. Слънцето се свираше във вътрешния ми джоб и забравях за него, къщата, тишината, любимата ми обица на пода.
         Гледах хората. Измислях си истории за тях, прикачвах им имена, професии, любови, разочарования. Отнасях ги в къщата. Междувременно посещавах обущаря, химическото чистене, пазара.
         Не съм го мамила. Не съм изневерявала. Не съм търсила друго човешко същество, което да не потръпва от отвращение при звука на гласа ми. Свободата да имам своя тайна, макар и най-безобидна, ми е стигала, за да мога да се върна в къщата сякаш нищо не се е случило.
         После се появи играта със звуците. С такава тайна човек няма причини за безпокойство - дори и да я разказва на всеослушание, никой няма да повярва.
         Претърсвам внимателно. С трепет търся неговото описание за мен. Не може да не е написал поне дума, да е нарисувал нещо в полето. Разгръщам последната страница. Затварям бележника. От край до край едно и също. Нито една, дори неволно направена, заврънкулка. Никакви драсканици, излишни думи.
         Излизам и ходя дълго с дневника в ръка. Не знам къде се намирам. Хвърлям го в една кофа за боклук и бягам, бягам, бягам. В къщата ме посрещат с радостни възгласи радиото и телевизора. Правя си сандвичи и пея.
         Устата ми е пълна, когато се надвесвам от прозореца и ги виждам - майсторите са оставили инструментите си отвън, до стената, между счупените тухли и разсипания цимент. Слизам долу. Взимам ги. Започвам да разбивам. Не откривам нищо. Нищо в стените, в тухлите, нищо из стаите, под пода. Няма го вече.
         На сутринта се събуждам от псувните на майсторите и учудените им възгласи: кой и защо е свършил тази свинщина. Излизам и не се връщам цял ден. Не чувам как рушат и преустройват къщата. Този звук не ми принадлежи.

 

         ***

 

         Страхувам се само от едно. Той може да реши да се върне. Знам, че тук вече отдавна няма къща. Знам, че тази врата не прилича на нашата, но може би почудата и любопитството ще го накарат да влезе. Няма нужда да се обръщам, когато някой идва. Чувам го още преди да е стигнал до вратата. Но той не е като останалите. От него не се изтръгва никакъв звук. Затова накарах да поставят огромни прозорци от двете страни на вратата. Целите стени са прозорци. Непрекъснато гледам през тях. Затова седя на третия стол от дясната страна на бара. Наблюдавам всичко пред и вътре в заведението. Няма да позволя на нищото да ме изненада. Посетителите вероятно си мислят, че чакам някого. Не. Спасявам ги.
         Всеки път, в който отклоня поглед, имам чувството, че той прекрачва прага. Веднага става тихо. Заведението изчезва. Аз седя, без да смея да дишам, а той е забил нос в чертежите си.
         Това е краткотрайно усещане. Старая се да не мисля за него. Само понякога се чудя - след като толкова много мразеше шума, след като всеки звук го докарваше до ярост, главата му празна ли е била? Сигурно много се е страхувал от празнотата. После е свикнал. Научил се е да я използва. Напредвал е все повече благодарение на нея и е изпадал в ужас само от мисълта, че тя може да изчезне.
         Къщата беше пълна с килими, завеси, покривки, тапицирани мебели. Не се чуваха стъпки. Гласовете потъваха във всички тези платове. При всяко изтупване и почистване изхвърлях толкова нестигнали до предназначението си думи, толкова въздишки.
         Сега Кара е извадила телефона си и снима заведението. Заставам в кадър, за да улесня желанието й да ме вземе със себе си. Вместо да ми покаже снимката, тя бяга. Колкото повече възможности й давам да остане, толкова повече тя се дърпа. Дали не се е уплашила, от това, което би могло да се види на снимката?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 04. юни 2008 г.
Публикация в кн. „Места за загубване“, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]