Люси Мошен

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска проза

 

В капана на ритуала

 

Люси Мошен

 

         Имаше чувството, че хората, натъпкани в минаващите от тази страна на улицата автобуси, не спираха да го гледат как се излежава в късния следобед. Прозорецът бе нисък, а и пердето бе откачено от едната страна, така че точно попадаше в кръгозора на насядалите и на някои от стоящите пътници. Едно момче със застопорена нагоре с гел коса и пъпчиво лице залепи розовия си език на стъклото на автобуса и го загледа тъпо. Той се обърна на другата страна. Задникът му бе по-малко чувствителен към такава намеса в личната сфера и не чак толкова обидчив.
         Погледът му се плъзна по наредените до стената бирени бутилки и той се напрегна да си спомни дали снощи бе изпил цялото това количество сам. Нещо смътно започна да се прокрадва в балонираната му глава и преди да се офоми като що годе ясен спомен, вратата на банята се отвори и той ужасен седна на кревата. Не беше сам! И това съвсем не можеше да бъде вярно...
         В коридора се мярна голият силует на жена със смъкнат задник, пълни крака и дълги, мокри коси. Уплаши се още повече. „Сигурно е сън“ - реши той и затвори бързо очи. Тя беше прекалено грозна, за да е действителна. В съня си чу шум от сешоар и това доста го разколеба. Бавно започна да отваря очи. С все още полупритворени клепачи огледа внимателно стаята и констатира наличието на сутиен и чанта върху фотьойла, един сандал със сини и бели каишки и с висок, сребърен ток до вратата, и рокля на цветя в босите си крака. Значи не беше сам. Факт. Но... нямаше никаква представа кое беше голото същество, което циркулираше в близост. Легна отново на кревата, зави се през глава и се спотаи. Можеше пък като види, че спи, да си отиде, без да го притеснява. Явно снощи бе пил напоително, защото се чувстваше подгизнал и подут. Тъжна картинка.
         Чуваше я как шляпа насам-натам с босите си крака. Повдигна леко завивката и със страх я погледна. Да, беше занижил чувствително претенциите си. Не съвсем ясният спомен за една топла и влажна нощ проблясна за миг и угасна. Усети как студът бавно започна да се разлива из вените му и видя отчайващо ясно векторите на живота си в посока към нищото.
         Тя започна да се суети около леглото. Сигурно се обличаше. Съвсем примря при мисълта, че може да се опита да го събуди. Чувстваше се като в капана на някакъв отвратителен ритуал. Едно и също. Всеки път... Къде ли бяха цигарите му? И въобще каква беше тази нелепа ситуация, в която се намираше? Срамота!
         Чу я как хлопна външната врата и изненадано отметна завивката. Хм..., не му каза нито дума преди да си тръгне. Това определено бе доста неприятно послание, което потвърждаваше опасенията му, че е некадърен любовник. Неясният спомен за нощта започна да го мачка като валяк. Напрегна се, но не можа да възстанови никакви подробности. Остаряваше... Пакетът Camel се гърчеше празен на нощното шкафче. Мисълта, че трябваше да ходи за цигари, го довърши. Какво ставаше в този смахнат свят? Защо и обстоятелствата, и хората се бяха съюзили против него? Денят нямаше бъдеще...
         Отиде в банята и това, което видя в огледалото, никак не му хареса. Не му хареса също, че бе използвала неговата четка за зъби. Понечи да пусне душа, но се отказа. Първо щеше да си направи кафе.
         Къде ли бе отишла красотата в живота му? Дори и кафето имаше вкус на сутрешна урина. Емоционалното му ниво от известно време бе значително занижено, но все пак усещаше, че е жив и това бе добре. Опипа брадата си. Днес обезателно трябваше да се обръсне. Изведнъж се почувства ужасно уморен от напразните опити да събуди дремещия в гърдите му спомен за божеството, което някога си въобразяваше, че е бил, и седна на металната табуретка. Светът отново започна да се капсулира във вените му. Под натиска на премазващата монотонност на ежедневието самотата му причиняваше болка.
         Кафето изстиваше в чашата пред него. Знаеше, че ще го изпие въпреки отвратителния му вкус. Чувстваше се като човек, който току-що е изгубил нещо много ценно и не иска да признае пред себе си, че загубата е непоправима.
         Погледна към календара на стената. Сряда. Следобяда имаше лекции. Това го оживи. Студентите го забавляваха. Поне някои от тях.
         Стана и тръгна към банята.
         Дали наистина лудниците са пълни с хора, на които им липсва любов....? Не си спомняше къде и кога беше прочел тази мисъл, но от известно време му се струваше доста вероятно да е точно така. Под душа разбра, че едва ли ще успее да се отърве от това объркващо чувство на загуба, макар че никак не му беше ясно какво точно е загубил. Някъде се разлая куче и един млад, женски глас звучно се изсмя.

 

 

 

Електронна публикация на 26. ноември 2008 г.

г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]