Милен Родриго Санчес

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

АВТОРЪТ И НАГЛОСТТА

 

Милен Родриго Санчес

 

         В тази история авторът ще говори толкова за себе си, колкото си иска, даже има нескромното намерение да досажда (също колкото си иска), а накрая всичко ще свърши в съвършена ако не безмислица, то безидейност, и то не защото не може да измсисли подходящ покъртителен край, а защото му става скучно и е изморен да пише нататък. На всичкото отгоре няма никак, ама никак да се притеснява от своята наглост, още по-малко от вероятността някой да му тегли една майна и да го зареже и така той (авторът, де) ще посещава литературните сайтове, за да се чете сам, имайки се за друг. Този друг, естествено, ще му е фен, ще следи публикациите, ще го чака да пусне нещо в някой сайт и ще се чуди тоз' достатъчно ли е кадърен, за да му се врече във вечна вярност…И докато така си седи и се чуди, онзи (пак за автора става дума) ще вземе да се самозабрави и да издаде книга, която на всичкото отгоре ще намери двама-трима убедени бунтари, наранени или нам к'ви си недоволстващи, които да си я купят. От само себе си се разбира, че нито един от тях няма да е важна личност в литературното пространство, което още повече ще назъби няколкото бунтари, наранени или нам к'ви си недоволстващи и ще ги доубеди да продължат да го харесват и четат. Да ама това (естествено) ще бъде трик и авторът ще си плати на Сульо и Пульо ( демек важните личности) да го хулят, мразят и недооценяват, щот' това е най-важното. Иначе - никакъв шанс (авторът се притеснява да употребява постоянно апострофите на уличния език, сиреч ник'ъв, к'во, нам и т.н. и затова ще демонстрира известна филологическа образованост, щот' отритнатите харесват недооценения, ама да не е съвсем профан, та самоидентификацията да е по-силна). После тоз' хубостник ще започне да разказва за себе си, ама ( пак естествено) всичко няма да е както си е, а изопачено, измислено и скалъпено (тоест откровено ще си лъже човекът), за да демонстрира своето пренебрежение към света и всички свои читатели. Това ще предизвика бурни овации у неколцината напили се пънкари ( в ролята на бунтарите, наранените и на нам к'ви си недоволстващите), дет' го харесват и те веднага ще тръгнат по улиците да питат за "дребни" и "имаш ли десет стинки, че не ми стигат за биричка", та барем дадат стойността на една каса бира за книжката на непокиста.
         Това продължава адски много време и важните личности (особено подрастващите важни такива), в опита си да не му обръщат внимание, няма да спират да говорят за него, плюейки го, което неминуемо ще доведе до дивата еуфория на вече споменатите (множащи се) пияни пънкари, които ще загубят потребност от употребата на наркотици, което пък (ама че необучено пише тоз автор) ще предизвика вниманието на социално отговорното общество. Това, за ужас на всички, ще го принуди (обществото, не автора) да му отреди някакъв орден за положително влияние върху изгубената младеж, отказала, благодарение на него, вредните стимули. Оттук е ясно: следва баналното обръщане на някой от загубилите актуалност стари важни личности към доскоро омразния и недооценяван автор, у когото внезапно, след две издадени книги и години на тежка работа, биват открити литературни достойнства и най-важното - тогава недооценен, но от позицията на времето разпознат усет към актуалното на деня. Разбира се (това, за да избегне своето естествено "естествено") ще последват още награди, а накрая даже и един превод на чужд съседен език. Всичко това ще доведе до отдръпване на напилата се пънкарска аудитория, която ще започне да го хули, мрази и недооценява (според мнението на важните личности), да го обвинява, че се е продал за едничкия му успех, че е станал "кат' другите лайнари" ( може и някоя думичка като "буржоазно" да се намеси тук) и радикално да преустанови четенето. И за да демонстрира своето презрение, въпросната аудитория ще започне да го игнорира, непрестанно обсъждайки "продажния му задник" и "колко готин беше тоя пич в началото".
         Накрая нашият хубостник ще започне отново да посещава литературните сайтове, в които публикува досадностите си, за да чете последните сам, имайки се за друг.

 

         И за да е несъществеността му пълна, няма да спре до това звучащо като естествен край последно изречение, а ще подчертае, че и думица не е обелил за себе си, както обеща в началото, а само лъже наляво и надясно с едничката цел да се подиграе на к'вот свари. И понеже в писаниците си винаги има изводи, и този път няма да пропусне поуката към читателските поколения; а тя е

    Не четете такива глупости,
    щот' тях даже авторът не
    ги чете,
    а си бачка в офисчето
    цял ден и за отмора
    вечер ниже едни
    комплексарщини,
    подиграва ви се,
    а ако утре го срещнете
    и, незнаейки кой е,
    привлечени
    от куфарчето и костюма му,
    го помолите за "дребни",
    тия "дет не ви стигат за биричка",
    ще ви погледне с презрение
    и ще отмине!

     

 

Електронна публикация на 08. октомври 2004 г.
Публикация във в. "Литературен вестник", пр. "Varium est", септември 2004 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]