Милен Санчес

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

За самоубийствените опити

 

Милен Санчес

 

         Това, което се опитвам да направя, е да се обезглавя. Но цялата тази работа е адски кофти нещо.
         Първо, за тази цел човек трябва да си построи един вид домашна гилотина с връвчица, която да стига до нивото на мушнатата под острието глава и от която цялата гадост да се задейства при дърпане… нещо като остарелите тоалетни с шнур - дърпаш и потича. Надолу! Надолу! В случая кофтито е, че трябва сам да си направиш цялата машинария, което отнема прекалено много време, а ти имаш цяла вечност да размислиш и да си оставиш главата където е. В такива случаи се питам защо не се продават портативни гилотини за ентусиасти, желаещи да освободят от себе си човечеството. Или поне да има нещо като гилотинотеки - един вид библиотеки за гилотини, всяка със сигнатура и опция за наемане един ден. Кой връща чудото след като е употребено ли? Ами най-вероятно самият ти. В крайни, но много редки случаи, на втория ден специален отдел поръчва да разбият вратата ви, след което си прибират гилотината.
         Второ, поради прекалената сложнотия на цялата работа, си измисляш друг вариант: самоотрязване вместо самоотсичане. Какво се получава? Докато си кълцаш врата с бръснарско ножче, започваш да отбягваш вадичките червена течност, които упорито преследват обувките ти, разсейваш се, а на края на всичкото отгоре и така ти доскучава, че решаваш да повикаш „Бърза помощ” да ти оправии илюзиите. И когато излезнеш от разните там медицински заведения, вече си свободен да си намериш трети, по-ефикасен начин:
         Трето, решаваш да се обърнеш към класиката: бесило. И него си правиш сам, но тук работата е бърза. Нужна ти е здрава греда, здраво въже и здрава воля. Абе здравеняк трябва да си, дет има една дума. Да, ама, докато правиш всичко това започва да те хваща шубето, че на края нищо няма да излезе. Имаш толкова много самоубийствена медийна култура, че започваш да виждаш как насред вдъхновението ти въжето се къса, гредата се чупи или пък волята ти сваля килограми и започва да хленчи. Има и други опасности - след като си ритнал стола и си увиснал, мъжкарят отдолу идва по потник да ти разбие мутрата, щот сто пъти ти е казал (ударение на второто „а”) да не му тропаш докат гледа мач. Не че обичаш разправийте, но, докато си висиш, той започва да звъни като луд, нарушава ти баланса, вследствие на което къртиш гредата, отиваш бесен да му отвориш, директно му думваш една и се връщаш. Обаче вече е късно, вдъхновението ти се е изпарило, затова си сипваш една гроздова и се отпускаш доволен на дивана в хола. Споняш си, че е време за любимия ти сериал, щото е сряда и щастливо прекарваш вечерта си.
         И така. От цялата тупурдия или се изнервяш максимално, или имаш късмет и от сега нататък съседът отдолу те поздравява всеки ден. Даже те кани да гледате мач заедно.
         Ти започваш да слушаш дуум-метъл, влизаш да учиш механика и развиваш все по-голям научен интерес към изобретенията на Леонардо и на д-р Гилотен. Ставаш професор, нарояваш внук до внук и снаха до снаха и внук до внук, на 69 започваш да пишеш мемоарите си и на 71 умираш по време на ауиденция с някоя 16-годишна внучка.
         Толкова за самоубийствените опити ;-)

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. януари 2005 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]