Мартин Златев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

МОНОЛОГ НА СНЕЖАНКА

 

 

устни червени като кръв
коса черна като абанос
лице бяло като сняг

 

без очи

 

Снежанка
e
(и)
другата в мен

 

неродена от майка

 

майка ми:
едновременно истинска
едновременно мащеха

 

седи до прозореца
в началото
на спиралата
тясно стъкло
дълго от тавана до пода
дървен стол
метални куки
набръчкани дървета
препарирани
протегнали нагоре
старчески пръсти

 

майка ми шие зимата
покрива
с бяла вълна полетата
бродира
черните огради и дърветата
тегли
конци от комините

 

куките тракат
премятат се една през друга
пръстите се преплитат
един от тях се подхлъзва
нарочно или наужким
и среща върха на острото

 

вечер е

 

червено
попива във бяло

 

вечерта почервенява
от нея се раждам АЗ
лице бяло като сняг
коса черна като абанос
устни червени като кръв

 

отражение в очите на майка ми

 

тя

 

навежда се
взима ме
ръце студени като лед
пръсти сухи като тръни
пазва хладна като пещера
поставя ме в корема си
утроба
орехова черупка
набръчкана
мъдра
с форма на мозък

 

смуча течен гъст сняг
по пъпна връв
от гума

 

вени прозрачни
бяла кръв

 

(36 седмици)

 

пукната черупка
затварям очи
светлината е остра
и иска да ме убие

 

майка ми кралица
баща ми е отсъствие

 

гледам в жилките на дланите

 

не се движа
мисля
в ъгъла
на стаята
бледа като мен
легло
таван
и под
прозорец
през който се
протяга поле
седя с гръб
към стъклото
светлината е зла
и впива лъчи
в гърба ми

отвън искат да влезнат,
да ме почистят

 

Снежанке, животно,
ти не помръдваш
ръцете им са бодливи
водата е мокра
лепкава
кълве злобно главата ти

 

плачеш в корема си
чакаш
да миришеш отново на себе си

 

не гледам
но чувам
жици разтягят
дълги тела
от желязо опънати камшици
протегнати
свистящи
чувам
шепота на гласовете в жиците

 

слушам
как растат косите ми
костите
как вдишвам и издишвам
кръвта в мен тече

 

как мисля
чувам крачките на мислите
чувам мускулите си
съм вътре в себе си
нищо повече от тялото
което расте
запълва формата на момиче

 

превръщам се в момиче

 

нямаш никого
освен ушите си
седиш и чуваш
всички
стъпки в къщата
как растат дърветата
вятърът разказва
нещо на оградите
как майка ти седи
и наблюдава огледалото
и изучава лицето си
и пита тихо съвсем тихо
само за себе си и стъклото
дали остарява и умира времето

 

да
се изплъзва от устните ми
да
гърми в ушите на майка ми
да
огледалото се пръска

 

изкрещява
черни крила политат
над полето
жиците се извиват в обръчи
тунел
куха съм
в костите ми кънти гласа й;
звяр в ъгъла
се изправям и побягвам
вратите с трясък
навън избухват стъпките ми
Снежанка
вятър
отдолу тичат полетата
небето с хиляди езици
те обвинява
в не-мълчание
виждам на всички страни
тя ме преследва
ще ме убие
тази която ме създаде
илюзията
защото живея в главата й;
тревата боде като жило
дърветата се подигат
събуждат се от съня си
отърсват корени от пръстта
и побягват след мене
бели зъби
жълти очи
треперещи от бяс корони
не виждам
бързо
бързо бягай, Снежанке
не беше предназначена за този свят, бягай
бягай
затвори го
заключи го
тичай тичай тичай тичай тичай тичам
тичам и нищо не може да ме спре освен Снежанка
въздухът се стопява

падам
не съм Тук

 

зад слънцето
момченцето трябва да умре
прозорецът е отворен
и вътре влиза вятърът
луната е гладко бяло яйце
по което пулсират черни вени
мъжът няма да умре
а малкото му братче
ще го вземат русалките
там
където майки и бащи не съществуват
обратно в морето
вместо крака рибена опашка
брат му е красив
чудовищно
но това не разваля филма
скъсана риза
зъбчати колела
които се въртят като лъчи на слънце
жени които варят захар
кръвта ще се смеси с пръст
ще се изпече и ще се почака
докато настъпи
пълнолуние
за да стане жълта
и се пролее нова
по черната превръзка ще го открият
а отмъщението ще освободи брат му
смях през развалени зъби
майката се надява синът й да не се върне
всичко е жълто
безкрайно жълто
а очите на стареца са слепи
и сини
усмивката на спасения е невидимата дъга
при люлеенето на люлка
усмивка
защото показва какво е летене
братът е мъртъв
но друг е заченат
в корема й,
в който се побира целият океан
разбушуван
пяна
вълни
дъжд от светулки
които падат около мен
по моя път по небето
бялата рокля се разпилява като облак
там където никой не е летял
толкова много звезди
виждам толкова
бели точици
кръжат около мен,
летят
летят
летят
очите ми се отварят
виждам седем лица,
надвесили се над мен
седем усти
в кръг като ореол
а през една дупчица се вижда синьото

 

някой ме е намерил
някой ще ме занесе нанякъде
ще ме повдигне на ръце
ще прекрачи прага и ще ме постави на легло
ще ме завие с одеяло
ще бъдат ръце
груби
корави
четиринайсет
ще придърпат пердетата
и ще попитат коя съм
аз ще мълча
защото съм няма
а те ще шептят
и ще гледат с погледи сякаш
"какво се e случило"
нищо никога не се случва
времето не съществува
и животът е измислица
на Онази с огледалото
прaщеше в главата ми ненастроена радиостанция
бдят над будното ми тяло
ще трябва да свикна
ще свикна, но някакси няма

 

отново началото

 

стават рано
наливам мляко в осем купи
осем прибора на масата
осем ябълки
осем пакета с храна
увити в хартия
храним се тихо
в тази къща не се говори
откакто доведох мълчанието
свършват един след друг
тръгват на работа
с кирки през рамо
проследявам ги с поглед от прозореца на кухнята
кухнята
в която главата ми търка тавана
в тази малка къщурка
съм великан
раирани завеси
дантели от костите на паяк
мирис на дом
миене на прозорци
и дръжки на врати
между стените се лута мълчанието

 

а

 

Те не са седем
А седем по сто
И са малки
Наистина малки
И дребни
Мразя
техните
Мънички
пръсти
нокти
краченца
ушички
очички
ровене
На тъмно зазидани
Във влажната пръст
Тонове кал
Дълбоко
Без въздух
газени лампи
Те се надяват
влажните мини
Километри галерии
Преплетени
Сплетени
С един вход
И един изход
И входът е изход
Къртици
На светло
червеи
са това
Което ще ги яде
Когато умрат

 

РЕШАВАМ СЕ

 

нещата: целофан вестници бургери пешеходни зони телефонни разговори операционни зали светофари градски транспорт филми с убийства балкони самолетни полети зоологически градини заразни болести синоптични прогнози автомобилни табели черни очила червила Мickey Mouse панделки за цветя бонбони във форма на сърце порно-филми футболни мачове преспапие коледни елхи печени пуйки улични фенери приказки телефонни номера перфоратори канцеларски материали следобедно кафе неделни служби секретарки готвене със зехтин слюнка обществени тоалетни паркове с люлки сладкарници спринцовки песни в които се пее за любов порезни рани болтове обувки с токчета пешеходни зебри остаряване акне black out запетайки кислородни маски престилки доволни домакини слънчеви затъмнения успокоителни гердани инвалидни колички презевативи брошури плакати продавачки на кестени мозъци в стъкленици учени почивки в южното море антиквариати клавиатури говорители по телевизията банкноти молитви пазарски чанти ниски самочувствия чистачки нощна смяна късогледство фалшиви принцове които няма да дойдат

 

и ЯБЪЛКАТА

 

отровата е там, където е сладкото
вкусното
огряното от слънцето,
което ме убива
искам да махна всичко от себе си
да го изплюя
всичко, замърсено от този свят
бял сняг, посипан със сажди
изтривам ги
една по една
не бива да съществуват в мен,
няма да ми трябват,
искам бавно
нищо вече
кога съм
коя съм
става бяло
постепенно
побелява
преставам да бъда тялото си

 

в пашкул от стъкло

 

(бял фаянсов под и дълги болнични коридори)

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. септември 2004 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]