Момчил Цонев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Из „Глава Четвърта, или черва на романа”

 

Момчил Цонев

 

 

 

         Върна се вкъщи привечер. Нямаше ток и старият хладилник се беше разтопил като ледено кубче. Разтопили се металът, емблемата, решетките, камерата, електричеството - на вода. Мръсната локвичка блестеше романтично на лунната светлина. „Щрак!” и цигарата започна да се дави в огън.
         - Помощ, помощ! - крещяха тютюневите листа, но нямаше кой да ги спаси, защото делото на давещите се е дело на самите давещи се.
         Валтер се просна в локвата и безпомощно запляска като рибка. Така час или два, докато локвичката се размърда и до него доплува лодката на последния по пижама.
         - Здрасти!
         Хвърли котва до масата и слезе, вървейки по мокрия под, без да потъва на долния етаж.
         - Виж сега, трябва да хапнеш. От три дни нищо не си ял, тялото ти ще измършавее. После и 46 години да ядеш като прасе, пак няма да се оправиш.
         Гостът по пижама хвърли въдицата в кухненската локвичка и зачака. Клъвна и се показа нечия ядосана и псуваща глава.
         - Ох, извинете за безпокойството.
         - Може ли такова безобразие? Простак!
         Час, два нищо, жива душа няма на хоризонта. Но Нещо заплува.
         - Май ще ядем тази вечер Нещото...
         - Ура!
         От печката хвърчаха мазни пръски и мирис на пържено.
         - Деликатес, скъпи ми Валтер! Пържени сърчица, обилно полети с доматен сок. Мисля, че ще си изкараме чудесно. Вземи, та яж! Това все пак е било нечие тяло и в него има витамини.
         И Валтер яде от пърженото Нещо. И ах, как се ухили от доматения сок, а последният бавно запрепуска по хранопровода му, надолу, надолу, по коридора, по чехли, за да не се разтече, чукаше на тази врата и на онази, все „Заето” и все заключено, докато не стигна до последната врата и не скокна с възторг в червата. Валтер падна от стола, надолу, надолу и навсякъде питаше „Другарю Lehnin, къде отиваш?”.
         А Другарят все му отговаряше по схема:
         - Крадат ме на място, където ти не можеш да дойдеш сега, а по-късно ще ме последваш. Но линк ти оставям. Моят линк ти давам с упътване за консумация. Още малко и ще ме откраднат, но ще избягам и пак ще дойда при теб. И с това, което си изконсумирал, докато съм отсъствал, ти ще станеш част от мен и аз ще бъде в тебе. И аз ще съм главата ти, а ти ще си крак, ръка, ухо, око - каквото сам си пожелаеш.
         Валтер лежеше в безсъзнание. Нещо в тялото му се беше случило, някакво мистериозно и ново събитие, каквото вътрешните му течности не познаваха. Не беше отравяне, не бяха газове, не свърши с разстройство. Не. По-мистериозно беше.
         Последният по пижама изглеждаше добре. Телефонът прозвъня и ти очакваше той да вдигне, да каже на човека от другата страна, че Валтер си е получил заслуженото за провалената сделка с мумията. Не. Пижаменият гост не направи това, а си доизпи сокчето напълно спокойно.
         Стая с тяло на земята и звук - последният по пижама може би рисуваше картина.
         С
         С
         С
         С
         С
         Следва
         Декларация за положителния герой
         ---

 

 

 

„Мултимедиен роман“ на Момчил Цонев можете да закупите от книжарници „Нисим“ и „Български книжици“.

 

 

Електронна публикация на 09. май 2008 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]