Катя Начева

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Бълха

 

Катя Начева

 

 

        Много разкази започват с “деня, в който”, някои с “тази нощ”, други, с “онази...”, по-романтичните си позволяват да си изберат цвят или да са дървото пред нещо си. Най-плахите залагат на валежите и снеговете. Този се срути пред краката на едно мършаво куче и го зяпна в гладните очи. Изобщо не му се започваше. Дори му се прииска да влезе под кожата на уличното псе и да скочи с главата надолу в първия контейнер. Знаеше, че ако можеше да е куче, а не разказ, щеше да вдигне крак и да се изпикае пред компютъра, на който го създаваха. Мразеше да се чувства изкуствено създаден. Нямаше как да бъде епруветка със семе за изкуствено оплождане на литературни предпочитания. Можеше да е себе си. Да е разпилян, грозен, брутален, истински нежен, ако имаше причина за това – олющените обувки, фасовете, беззъбите клошари, локвите по улиците, напудрените проститутки, изгнилите ябълки по сергиите на пазара, лигавия поглед на контето пред банката са достатъчна предпоставка за нежност, но съседът по страница не го разбираше. Изобщо съседите какво ли разбират. Постоянно го тормозеха с претенции за още една щипка сол, а когато просеха олио, му се повръщаше. Той никога нямаше олио. А солта си я къташе за следващия гладен помияр, когото трябва да срещне и да се срути в лапите му. Разполагаше единствено с огромното си желание за отсъствие. Достатъчно опитен в липсите, достатъчно умерен в думите си, оразмерен и разчертан от собствената си хаотична мисъл, пренебрегнал нуждите на съседите си за олио, скрил последната си щипка сол, разказът се подсмихна ехидно. Кучето наостри уши. Една бълха грабна погледа му, преди да скочи в сплъстената козина на опашката. Песът изквича, изви муцуна да я захапе, но не успя да я достигне и бясно хукна през улицата. Провря се между краката на един пенсионер, подхлъзна се в изпречилата се на пътя му кална локва, изплаши се от пищящите гуми на излъскан със силиконова паста автомобил, докато носът му последва миризмата на препечени наденички, идваща от порутено павилионче в края на улицата. Не спря. Проклетата бълха не спираше да го хапе. А разказът не започна. Бягаше.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. януари 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]