Катя Начева

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Жи

 

Катя Начева

 

 

        Жи имаше кожа. Жива, мамка му, колкото си иска. Свличаше се отляво надясно, катереше се чак до ушите му, окачаше се на мидичките им, издуваше се, при това не само на бузите, надупчваше се и от дупчиците, при пуфтене, излизаха сапунени мехурчета, достойни за всяка детска усмивка. Жи трудно я побираше в себе си. Веднъж, когато кожата се закачи за ушите, се опъна толкова здраво, че Жи излезе на поляната, легна и изчака търпеливо мравките и всички буболечки да я налазят, за да се разсмее кожата от гъдел и да се отпусне поне малко…. Резултатът не беше според очакванията – самият Жи се оказа рамка на странен трамплин, тетива на лък и каквото още там, обрамчващо, а мравките и буболечките, в опита си да полазят точно тази кожа, излетяха в пространството около него с такава сила, че то, изненадано, се сви във формата на ключ, пъхна се в едното му ухо и го отвори, за да се пъхне вътре и да се скрие от инсектите. Кожата се обиди и се откачи, но само от отвореното ухо. Жи се изправи, огледа се, недоумяващ какво да прави с това пространство, свило се като втора евстахиева тръба, а в това време свободният край на кожата се усука около краката му и ги повлече към входа на една заешка дупка. Жи знаеше, че всяко съпротивление би довело живота му точно в пределите на кожата и затова се остави на повличането, с надеждата, че неукротимата ще се сбръчка и, все някога, ще грохне от умора, там, където ? е мястото – прилежно обвила тялото. Но „все някога” не беше дори наоколо.       
        В заешката дупка не беше достатъчно тъмно и нямаше зайци, но въпреки това нарицанието „заешка” ? отиваше, защото Жи не спираше да си представя поне сто зайчета, които ръфат проклетата кожа. Не спираше да си представя билионите косъмчета, които щяха да се полепят по нея, да я накарат да киха, да моли Жи да я изведе навън, да я просне на слънце и да я съсухри. Не спираше да си представя, а в това време кожата почти си намери изход – бръкна в ухото на Жи, извади намотаното като евстахиева тръба пространство, размота го, опъна го от входа на заешката дупка, до мястото, където според нея трябваше да е изхода и се простря – прилежно опъната, гладка и кротка. Освободените крака на Жи се залюляха от свободата си, затова приседна извън кожата, стори му се, че е ужасно тъмно, не видя никакви зайци, а ухото го болеше от празнота. Прииска му се дупката да е съвсем заешка. В това време ярка светлина се плъзна по опънатата му кожа и се запремята по гладката ? повърхност. Зайци! Слънчеви! В най-тъмната заешка дупка.       
        Жи имаше кожа. Слънчева, мамка му, колкото си иска. Стоеше на едно място ? чакаше търпеливо Жи да я побере в себе си. Но той я смачка, усука и яростно я повлече извън една заешка дупка. Жив беше, мамка му! Колкото си иска.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. януари 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]