Катя Начева

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Канап...ът

 

Катя Начева

 

 

        Ситуацията изискваше бързо да се нарече поне Грегор, за да има време да се скрие под канапето. Но той мразеше ситуациите и изискванията им. Затова си изтръска джобовете и се нареди на опашката за банички заедно с обикновения глад на метачката на входове.
        Наблюдаваше я как взима в ръце запарения от топлината на баничката плик и си я представи, как гълта първо парата, вдишва я дълбоко, с полуотворени очи, как и поникват още глави, още ръце, а бръчките се размножават чак до петите й от това мащабно нарастване. Въпреки това, гладът й си остана обикновен в уморените му очи…

 

        Това нетипично вглеждане в горката метачка засити собствения му глад и преди да дойде редът му, когато любезно да изрече:”две банички, моля, без плик” смени посоката на ситуацията. Тръгна по трамвайните релси и си мислеше, че ще е много удобно да носи канапе на раменете си за да може да го поставя където и когато му се наложи да се пъхне под него. Не , че не беше предвидил онези, стари канапета с изскачащи и драскащи пружини, но си помисли, че ако канапето не е старо, няма да може да бъде носено, щеше да иска да се търкаля пред него или пък, още по-неприятно, да подскача на раменете му и да крещи „Дий конче!”, привличайки неудържимо всички ситуации.

 

        Улисан в канап_ен екстаз не усети, кога е стигнал до колелото на релсите и се е завъртял неудържимо в него. Канап_ът започна да се усуква, да свисти през пръстите му, да плете каквито си иска фигурки и предмети, да го замеря с тях, да бърка в очите му с груби власинки и да се закача из пружинки, щръкнали от чужди канапета, каквито имаше наоколо, изхвърлени, защото бяха стари, защото бяха нови, защото така, а всъщност, помисли си той, защото бяха твърде ниски и нямаше как да се пъха някой под тях.

 

        Зарадва се, че все още може да мисли и се опита да извади цигара от джоба си. Не успя. Канап_ът се беше увил плътно около него, като беше оставил свободни само очите му, които бяха придобили свойството да изскачат. Изскачайки, успя да се разгледа с едното око – плътно обвит, с широка седалка и гръб, превърнат в облегалка. Страхотно канапе. Само да имаше някой, който да иска да се пъхне под него. Но това беше въпрос на ситуация.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. януари 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]