Невена Паскалева

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

ДЕВОЙКАТА

 

Невена Паскалева

 

         Тя вървеше по прашния селски път с наведена глава. Ръцете й бяха увиснали до тялото, краката й се преплитаха. Край лицето й стърчаха кичури коса, измъкнали се от дебелите руси плитки, които висяха на гърба й. Беше облечена във вълнена зелена селска рокля и ниските й дървени обувки бяха така прашясали, че краката й се сливаха с цвета на пътя. Нямаше багаж. Беше странно да видиш сама девойка на пътя, в този вид. Какво й се беше случило?
         Конникът спря в края на пътя и изчака момичето да го наближи. Когато се озова пред коня, то спря и вдигна бледо, изпито лице към ездача му. Имаше големи, вглъбени сини очи, които гледаха някак безумно и пълни, закръглени полуотворени устни, които намекваха за страстна натура. Ездачът почувства вълнение, след което веднага го обзе неохота. Не можеше да се каже, че особено му се занимаваше с нея. Той много пътуваше и непрестанно срещаше нещастни, отчаяни хора. Можеше ли да помогне на всички?
         - Момиче? - попита той, като гледаше съчувствено надолу към нея - добре ли си?
         Тя му се усмихна; пълните й устни се отдръпнаха от равните бели зъби. Очите й моментално се избистриха и погледът, който впи в него, граничеше с възторг.
         - О, да! Добре съм!
         Гърбът й се изправи и тя пристъпи внимателно настрани в ливадата, за да му даде път да мине. Продължаваше да го гледа с екзалтирани, светещи очи и усмивката не слизаше от лицето й.
         Ездачът се взря в нея.
         - Накъде сте тръгнала така сама, и пеша? - попита той, като побърза да свали шапка - нещо, което не се бе сетил да стори в началото.
         Тя сви весело рамене.
         - Да търся истината.
         - Истината? - той бе изумен от отпуснатото й, свободно държане. Такова държане не бе типично за селските момичета.
         - Да! Все някъде трябва да е, нали?
         Той я гледаше с интерес.
         - Предполагам.
         - А вие?- попита момичето - вие накъде отивате?
         - Аз . . . - той погледна към зелените хълмове на Горилио, които образуваха стена в далечината и по-високите, сиво-сини възвишения над тях, които се сливаха с утринното бледо небе - към Пила - каза той.
         - Отивате в столицата? - възкликна тя с нескрито любопитство.
         - Да - той се усмихна на детинската възхита в гласа й. Спомни си, че и на него някога Пила му се бе струвала като мечтания рай, като върхът на земните творения, като края на всички търсения. Прииска му се да вземе това момиче със себе си и да му покаже места, които дори не е сънувало, че ще види; да направи цялата красота на Агория достъпна за него.
         - Аз имам роднини в столицата - каза тя и добави тъжно - но никога не съм ходила при тях. Дори не знам къде точно живеят.
         - Ех, да можех да ви заведа! - възкликна той пламенно.
         Девойката повдигна полата си и пристъпи към коня.
         - Ами, хайде! - предложи тя през смях - заведете ме!
         Той й се усмихна, обзет от чудно вълнение при представата наистина да го направи.
         - Млада госпожице, вие сигурно имате семейство, което би се възпротивило на подобна идея.
         - Не се тревожете - каза тя - аз сама разполагам със себе си. Ами ако вие сте моят път към истината? Бива ли да го пропусна ей-така!
         Сърцето на младия мъж биеше като лудо. Какво пък толкова! Защо да не я вземе? Може би от такива странни случайности се ражда голямата любов!
         - Хайде вместо това - каза той - да ми кажете къде живеете и да ви заведа до вкъщи. Не бързам, имам време. От Малката Ливада ли сте?
         Малката Ливада бе последното село, което бе подминал. Тъй като девойката вървеше в посока, обратна на неговата, навярно се бе запътила натам.
         Тя посърна изведнъж и наведе очи и в погледа й отново се промъкна онова безумие, което бе съзрял в началото. Но когато девойката накрая вдигна очи, те бяха пак бистри, макар и пълни с тъга.
         - Да - каза тя тихо - там живея.
         - Е! - възкликна той, най-сетне успокоен и в мир със себе си - да се качваме, тогава - подаде й ръка и я вдигна на коня до себе си, като с трепет почувства тънкото й кръстче под роклята. Седнала настрани на седлото зад него, тя се облегна на гърба му и го прегърна здраво с ръце през кръста. Той дръпна юздите на коня, за са го накара да завие надясно и да се обърне - за един час ще сте вкъщи. Как се казвате? - попита внезапно той, като му хрумна, че не се е поинтересувал за името й.
         - Али - отвърна тя със замечтан глас до ухото му.
         - Али? Какво хубаво име! Аз съм Дан Овири. Търговец съм на платове. Учавствам в едно търговско сдружение в Гренди. В случай, че се притесняваш от мен - додаде той, тъй като тя не реагира на обясненията му.
         - Защо да се притеснявам от теб? - попита тя унесено. Той пришпори коня и те поеха по пътя в лек тръс. Копитата на коня затропаха по прашната, неравна земя.
         - Защо ли? - възкликна Дан удивено, наново учуден от странната освободеност на държането й. После се засмя - винаги ли се доверяваш така на хората? - попита я.
         Когато осъзна, че съвсем неусетно са преминали на „ти“, Дан почувства, че нещата няма да се свършат, след като я заведе до дома й. Още не се бе разделил с нея, а вече се чудеше как и кога ще я види пак.
         - Не искам да говоря - промърмори тя зад рамото му - не може ли по-бързо да се движим? Искам да препускаме!
         Той се засмя.
         - На вашите услуги, госпожице! Само да не се изплашите!
         И той пришпори коня и те полетяха надолу по пътя.
         След половин час лудо препускане екзалтацията й спадна и те преминаха в тръс, а после неусетно в ход. Дан спря коня и се обърна назад. Хватката й около кръста му се беше отхлабила и тя беше отпуснала бледо лице надолу. Дан я подхвана с една ръка и усети почти безжизненото й тяло.
         - Е, хайде сега! - каза той - предупреждавах те!
         - Искам да сляза! - промърмори тя с провлачен, задавен глас. Погледна го умолително - искам да сляза!
         Той поклати глава.
         - Ох, Боже.
         После я спусна внимателно на земята и се прехвърли след нея. Стъпил на пътя, едва сега видя колко е мъничка в действителност-едва достигаше рамото му.
         Али пристъпи сред ливадата и за миг постоя с наведена глава и унесени очи. Лицето й възвърна малко от цвета си.
         - Виж колко хубава трева! - възкликна тя, с неочаквано силен и замечтан глас. Обърна се към него и му се усмихна с мила усмивка - хайде да си починем малко тук!
         И тя пое напред, като газеше с дървените си обувки в тревата. Той поклати глава с усмивка и се запъти след нея, като водеше коня за юздите. Тя гледаше напред, към обраслите с цветя хълмчета, където свършваше ливадата и реката, която течеше в подножието на хълмчетата.
         - Ето там! - посочи тя с ръка - ще отидем до рекичката!
         Той сви рамене, без да спира да се усмихва. Бе обзет от внезапно желание да угажда на капризите й все едно тя бе малко момиченце, а той й бе родител. Тя се затича напред с разперени ръце, като се въртеше от време на време с наклонена назад глава и вперено в небето лице, сякаш танцуваше.
         - Виж колко хубаво небе! Виж колко е красиво всичко! Има ли по-хубаво място!
         Дан се спря за миг, за да погледне небето. Бледосиньо, високо и далечно, то бе обгърнало слънцето в прегръдката си и го люлееше нежно. Дан усети ласката на доволното слънце върху лицето си.
         - Хайде, Рико - каза той на коня си, като подръпна юздите му - да вървим да пием вода. Пие ти се, нали?
         Когато стигнаха до рекичката, Али коленичи до водата и наплиска лицето си с вода. После приглади грижливо раздърпаната си коса. Дан остави коня си свободно да се напие и да попасе.
         - Ами ако избяга? - попита тя закачливо, като се обърна към Дан със светнала усмивка на мокрото си лице. Дан забеляза каква прекрасна бяла кожа има.
         Той я гледаше с усмивка.
         - Тогава ще вървя пеш - отвърна.
         - Ами ако те нападнат разбойници? Ще се защитаваш ли? - тя хвана дръжката на меча, който висеше на кръста му. Дан се засмя, хвана ръката й и я отдръпна настрани. За миг я задържа в своята, преди да я пусне и я погледна дълбоко в очите.
         - Внимавай, госпожице! - предупреди той - това не е играчка.
         - Можеш ли да се биеш? - подразни го тя - или го носиш само за да се фукаш, а?
         Той се разсмя.
         - Ти си едно удивително нахално момиченце! Кой те е учил да говориш така?
         - Научи ме да се бия! - заяви тя.
         - Да се биеш! О, не! - той вдигна ръце - мисля, че ще станеш много опасна тогава!
         - Така ли мислиш? - тя се засмя, после го погледна умолително - е, хайде, де! Покажи ми само някои хватки! Хайде, много искам!
         Той я погледна удивено, после, като се чудеше на собствената си отстъпчивост, изтегли меча от ножницата. Лъскавата стомана просветна на слънцето. Стори му се, че тя леко трепна.
         - Ето - каза той - дръпни се малко настрани да ти покажа. Ето, така парираш. Така нападаш.
         Стори му се, че бързите му, свободни движения всяха страхопочитание у нея. Когато я погледна, тя побърза да се засмее, но в очите й се четеше нервност.
         - Може ли и аз сега?
         - По-добре не - каза той - това не е за теб.
         Понечи да прибере меча, но тя посегна бързо към него.
         - Не, не, моля те! Моля те! - усмихна му се - само веднъж!
         - Е, добре! Само ще ми обещаеш, че ще внимаваш много.
         - Обещавам.
         Той й подаде меча и тя пое дръжката в малката си ръчичка. Повдигна го нагоре.
         - Не е много тежък.
         - Не е. Хубав модел е.
         - Женски модел.
         - Е, не съвсем.
         Тя отстъпи крачка назад, извъртя се към него и с едно свистящо движение опря върха на меча в гърлото му. Дан трепна леко, изненадан. Погледна я-усмивката бе изчезнала от лицето й. Гледаше го с мрачен интерес.
         - Може би, ако те убия, ще открия истината? - гласът й бе тих и съскащ като на змия - дали ще я открия?
         Дан се усмихна, без да помръдва. Като се забавляваше на играта й, я погледна въпросително.
         - Искаш да ме убиеш?
         - Какво ли ще стане?
         - И на мен ми е интересно - каза той - давай да видим.
         Тя постоя неподвижна за момент, с поглед, фокусиран върху блестящото острие, опряно във врата на Дан. После отмести меча и направи крачка назад.
         - Какво стана? - попита закачливо Дан. Той очакваше момичето да се усмихне и се готвеше да отвърне на усмивката й, но лицето й остана сериозно. Тя се отмести още една крачка назад и вдигна меча нагоре.
         - Дай ми го - каза Дан с внезапна рязкост.
         - Махни се! - извика тя пискливо - махай се!
         Той пристъпи към нея и протегна ръка.
         - Слушай, достатъчно. Дай ми го.
         Безумните й очи се извъртяха нагоре и се зареяха в небето. Като държеше дръжката с две ръце, тя обърна меча към себе си и опря острието в гръдта си.
         - Махни се - промълви задавено, с половин уста. Тръгна назад, като държеше меча в същото положение.
         - Чакай! Успокой се! - Дан пристъпваше към нея с нейната бързина, вдървен от ужас и напрежение. Широко отворените му очи търсеха нейните, но тя избягваше погледа му. Не можеше да мисли от страх да не изгуби контрол над ситуацията.
         Али се затича встрани и направи кръг около него.
         - Остави ме на мира! Махай се! Не можеш ли да ме оставиш на мира! - тя внезапно закрещя в пълна истерия - махай се! Махай се! Махай се!
         - За Бога! - Дан целият се обливаше в пот. Чудеше се какво да й каже, за да я успокои и да му позволи тя да се доближи до нея- Чакай! Чуй ме! Една минутка само и ще правиш после каквото искаш!
         Защо й дадох меча! Какъв съм глупак! Ако нещо се случи сега, аз ще съм виновен! Къде ти беше акълът, не разбра ли, че умът й е разстроен още като я видя на пътя? В какво се въвлече!
         Като пищеше и хлипаше, момичето се затича към реката, за да избегне Дан, който се опита да й прегради пътя. Беше свалила меча и го държеше отпуснат до тялото си. Обутите й в дървени обувки крака летяха по тревата. Тичаше с големи крачки, без да повдига роклята си и с наведена глава. Реката шумеше пред нея. Когато наближи брега й, без да спира да тича, тя изви глава към Дан, който я бе настигнал и се готвеше да се нахвърли отгоре й.
         - Остави ме на мира, чу . . .
         Внезапно тя изгуби опора под краката си и с нов писък, различен от останалите, защото бе пълен с изненада и ужас, залитна и, размахвайки ръце и изпускайки меча, се пльосна шумно във водата. Дан чу отвратителен тъп удар, от който му призля и в следващия миг той нагази в реката. Водата стигаше до ръба на ботушите му. Дъното бе осеяно с камъни и между тях се стрелкаха тънки червени риби. Като разравяше пясъка под камъните, Дан прецапа до Али. Тя лежеше по гръб във водата, напълно неподвижна, с разперени от двете страни на тялото й ръце и плуващи около главата й плитки.
         Дан се наведе над нея.
         - Хей! Хей! Хей? . . .
         Тя не помръдна и той приклекна до нея. Коленете и долната част на бедрата му се потопиха във водата и Дан усети кък бричовете му залепват за кожата. Пъхна ръце под тялото й и я обърна.
         - Боже! - изстена със свито гърло.
         От главата й течеше кръв, която бе изцапала косата й. Кръвта капеше във водата и я оцветяваше в червено, което после се размиваше с разорания от Дан пясък.
         - Господи! - простена той отново.
         Видя какво се бе случило. Точно до главата на момичето от водата стърчеше голям, неравен, заострен на върха камък.
         С изкривено лице той пъхна ръце под врата и коленете й и я повдигна. Дрехите й бяха подгизнали и тялото й тежеше много. Дан я изнесе на брега и я положи на тревата. Слънцето заблестя по капчиците вода на лицето й. Наоколо жужаха насекоми и тревата ухаеше остро и упойващо.
         Дан се наведе и подложи ухо до гърлото й. Постоя така неподвижно няколко минути, със затворени очи, после се надигна. Лицето му беше бледо и сковано. Той гледаше объркано към нейното лице; нейното бяло, изпито лице със затворени очи и засъхващата по челото й кръв. Плътнозатворените й устни бяха обезцветени. Не изглеждаше заспала. Не изглеждаше дори замръзнала, застинала посредата на движението си. Изглеждаше просто, сякаш не е тук. Тялото й лежеше пред Дан, но тя беше някъде другаде; някъде, където вървеше, усмихната, взряна в нещо пред нея, вървеше напред, хипнотизтирана, устремена, забравила за всичко друго, освен за онова, онази истина, която бе търсила и което най-сетне бе открила.
         Дан изтри една сълза, потекла по бузата му, после се изправи и отиде при коня си.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. ноември 2002 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]