Невена Паскалева

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

ЛИНЕЙКАТА

 

Невена Паскалева

 

         Петър Дойчинов запали цигара, докато чакаше светофарът за пешеходци да светне зелено. Цигарата му загорча и плю разсеяно на тротоара. Гледаше профучаващите коли със смръщени вежди. Десния му крак потропваше по тротоара. До него, една натоварена с пазарски чанти бабичка бе впила съсредоточен поглед в светофара, с увиснала челюст и приведено напред съсухрено тяло - готова за старт в мига, в който бъде подаден сигналът. Петър Дойчинов изтръска цигарата си и премести тежестта на другия си крак. Над него, небето бе покрито със сиви облаци, които плуваха лениво на запад. Топлият въздух бе напоен с тежката миризма на бензин. Нервите на Петър вибрираха в такт с ръмженето на двигателите. Изпищяха гуми и той стреснато се обърна в посоката на звука - един зелен Фолксваген бе направил рязък ляв завой и отпрашваше със светкавична скорост надолу по улицата, от която Петър бе дошъл.
         Светофарът за превозни средства светна жълто. Петър стъпи на платното и в този момент чу сирената. Идваше от долу от източната страна на булеварда - остро пищене, което нарастваше с мълниеносна скорост, забиваше се като бормашина в мозъка ти, дълбаеше го, разчовъркваше го целия и не преставаше да се върти и да пробива все по- надълбоко, докато не го натрошеше на малки късчета. Разтърсиха го студени тръпки. Убийците! Все ти се струва, че поне един ден няма да се натъкнеш на тях, но този ужасен вой все те настига, тази адска унищожителна машина, която те стряска по пътя ти за работа и те настройва против всичко, което трябва да свършиш през деня; която, по пътя ти за вкъщи, докато си мечтаеш за удобното кресло и една отпускаща чаша чай, се намесва рязко в мислите ти и крещи насреща ти: "Не за дълго! Не за дълго, човече!"и която въобще е способна да ти отрови живота. Петър бързо се обърна настрани, опитвайки се да не обръща внимание на звука, но беше невъзмож но. Линейката се приближаваше с нечовешкия си рев, пом итайки всичко след себе си, и сега зейналата й паст с огромни, остри като кинжали зъби напредваше към него. Почувства леко замайване, сякаш изживяваше последните секунди от живота си. Някак против волята си, се обърна към наближващата линейка. Тя се появи отдолу, и широко отворените, немигащи очи на Петър проследиха едрото й, бяло тяло, изрисуваните по вратите червени кръстове като кървави отпечатъци от устните на вампир; и мигащата червена лампа на покрива като едно едничко, но всевиждащо око. Тя профуча покрай една бяла Лада, изпревари една дълга колона от коли в средната лента на платното и прелетя през кръстовището на червен светофар. Петър я проследи с поглед. Стомахът му се беше свил на топка, коленете му трепереха. Май и този път ще ти се размине, старче. Ето ги, отиват си.
         Линейката се отдалечаваше надолу на запад и воя на сирената намаля и постепенно заглъхна. Ръмженето на колите отново се натрапи на слуха му, но този път му се стори тихо и успокоително, почти като шумоленето на лек вятър в листата на дърветата. Петър вдигна очи и видя, че бабичката с пазарските чанти е стигнала до средата на платното. Побърза да тръгне, за да не изпусне зеления светофар. Когато се озова на другия тротоар, усети, че държи в ръката си недопушената цигара. Хвърли я отвратено и яростно на земята и продължи пътя си.
         Когато същия ден вечерта влезе у дома си, в коридора се носеше миризма на задушени картофи с кашкавал и печени наденички. Петър развърза обувките си, изу ги и разкърши рамене с уморена въздишка. Отвори вратата на кухнята и погледна вътре. Наденичките стояха в една голяма плоска чиния върху печката, а изпод наполовина открехнатия капак на херметическата тенджера долиташе аромата на картофите. Покривката на голямата маса не бе махната и вазата с изкуствени цветя стоеше отгоре й. Петър се ослуша. Не се чуваше телевизорът да работи в хола. Какво ли правеше Катя? Сигурно бе в стаята на Петя. Петър излезе от кухнята и се запъти към детската стая, пътьом сваляйки сакото си. Отвори вратата на детската стая и го лъхна мириса на лекарства и оцет. Силната крушка на лампата до леглото го заслепи и той премигна и вдигна ръка до очите си. Жена му седеше на леглото, наведена над четиригодишната им дъщеря, която бе завита до брадичката с две одеяла. При влизането му К атя се обърна към него и той видя, че лицето й е придобило едно от тези изражения, които я правеха странна и непозната за Петър. Беше ги забелязвал понякога и преди раждането на Петя, но след появата на дъщеря му, станаха много по-чести и по-определени. Тези изражения му напомняха, че времето, в което тя и той се утешаваха един друг; в което си отправяха безпомощни, изпълнени със сляпо доверие погледи, изтичаше измежду пръстите им и вече бе останало съвсем малко от него. Утешението, което си даваха, вече бе нищо в сравнение със страховете им и затова те престанаха да се утешават един друг. Без да разберат как точно е станало, бяха станали възрастни.
         - Как е тя? - попита той с тревога, защото напълно бе забравил за настинката на Петя. Спомни си, че сутринта Катя й бе дала аспирин и сироп за кашлица, преди да тръгнат за градината. Петър остави сакото си на стола и отиде до леглото. Бузите на Петя горяха. Тя лежеше със затворени очи, свита на кълбо и му се стори, че диша с усилие. Боже!, каза си той и през ума му веднага прелетя: Менингит! Навсякъде по вестниците пишеха за тая епидемия. Имаше вече десетки случаи в страната. Обичайните симптоми бяха главоболие, висока температура, повръщане . . .
         - Повръщала ли е? - запита той внезапно.
         - Не - отвърна Катя - обаче не мога да й сваля температурата - Катя се изправи и се вгледа в него с едва доловимо отчаяние в напрегнатите си очи - всичко пробвах, кърпи с оцет, всичко. Вече ме е страх да й давам хапчета, да не се натрови нещо. Не знам какво да й дам. Пипни й челото.
         - Колко е? - попита Петър и се укори за ненадейната си паника и за глупавите си подозрения. Като някаква баба си станал, все за най-лошото мислиш!
         - Трийсет и осем и пет беше одеве.
         Петър седна на леглото и пипна челото на Петя, която въобще не мръдна - беше се унесла от високата температура. Той подскочи и си дръпна ръката.
         - Трийсет и осем и пет! Че тя още малко и ще гръмне! Определено е повече от трийсет и осем и пет!
         Катя се наведе и я пипна.
         - Боже! Преди малко не беше толкова топла!
         - Откога е с тая температура?
         - Още като я взех от градината й беше лошо - Катя въздъхна и погледна нагоре със сбръчено лице. Започна да сплита и разплита пръстите на ръцете си - два пъти й давах пенадол ама въобще не пада, не знам. Трябва да се обадим на Андонова.
         - Ще се обадим на Спешната - каза Петър - дай само да й измерим температурата.
         В този момент Петя се размърда и изплака нещо неразбираемо. Катя седна до нея и взе термометъра. Погали я по косата.
         - Вдигни ръчичката - каза й - дай.
         - Гадно ми е - изхленчи момиченцето и изкриви уста - мамо, гадно ми е!
         - Дай да ти измеря температурата. За последно. Дай. Сега ще дойде чичо доктор - Катя вдигна ръката на Петя и промуши термометъра под мишницата й. Притисна ръката й до тялото. Погледна Петър настойчиво през рамо. Той каза:
         - Само да видим колко ще покаже термометъра и се обаждам.
         Катя се загледа надолу, като потропваше нервно с крак по пода. Петър разхлаби вратовръзката си и се загледа в свитата на кълбо Петя, която трепереше под завивките. Тънката й руса коса беше разпиляна върху зачервените бузи и бялото й чело. Кожата на лицето й беше потресаващо нежна. Винаги се бе удивявал на тази толкова гладка и нежна кожа.
         Катя извади термометъра изпод мишницата на Петя и го вдигна срещу светлината. Очите й се отвориха широко, а ръката й се стрелна към устата.
         - Боже! Боже! Веднага! - говореше със сподавен глас, явно само присъствието на Петя я спираше да не изкрещи - веднага отивай да извикаш лекар!
         Петър грабна термометъра от ръката й. Погледна го. Чертичката стигаше до 39.7
         Пусна термометъра на масичката до леглото, без да усеща какво прави. Тялото му изведнъж изтръпна и стана безчувствено. Видя Катя да топи кърпа в една кана и да я слага на челото на Петя. Излезе бързо от детската. Не усещаше пода под краката си. Взе телефона от поставката без да усеща, че го държи. Отвори тефтера с телефонни номера и затърси номера на спешния медицински център. Най-накрая го намери. Набра номера и зачака. След две позвънявания женски глас каза рязко:
         - Да, моля?
         Петър обясни набързо ситуацията. Чуваше гласа си от разстояние, сякаш слушаше репликите на герой от някакъв филм. Казаха, че веднага ще изпратят екип. Ако може, побързайте, каза Петър, температурата й се качва непрекъснато. Идват, каза жената.
         Слава Богу.
         Ако бяха казали, че нямат коли или нещо подобно, не знаеше какво щеше да натрави.
         Чу плач от детската. Втурна се натам. Петя плачеше и се извиваше в леглото. Катя се обърна към него и той видя, че очите й са пълни със сълзи. И той се разплака. Наведе се, приклекна, хвана ръката на Катя и я стисна здраво. С другата си ръка хвана горещата ръчичка на Петя.
         - Ей-сега ще дойдат - каза пресекливо.
         - Веднага ще дойдат, нали? - попита Катя и изтри лицето си.
         - Веднага.
         Тя наведе глава и закри очите си с ръка.
         - Боже! Божичко! Петър, ако не дойдат до десет минути . . .
         - Ще дойдат.
         Той донесе ледено студена вода от хладилника и гореща от банята и се залови да трие тялото на Петя ту със студена, ту с топла вода. Тя се задушаваше от плач.
         - Лошо ми е . . . лошо ми е . . . мамо, лошо ми е . . .
         - Ей-сега! - говореше й Катя - ей-сега!
         - Мамка му! - извика побеснял Петър - къде са тия! Няма ли да идват!
         Чувстваше, че ще припадне, че сърцето му ще се пръсне. И тогава я чу - сирената, отвън на улицата. Оглушителна, разтърсваща въздуха, неослабваща нито за миг. Беше като звука на тържествена симфония, така блажено и победоносно го накара да се почувства. Сякаш стоеше в концертна зала и слушаше финалните акорди на прекрасно изпълнена "Апасионата" на Бетовен. Изправи се на крака, разтреперан от облекчение и благодарност. И заедно с тези чувства дойде и разбирането, което досега му беше убягвало - те не бяха убийци.
         Бяха спасители.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. ноември 2002 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]