Невена Паскалева

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

МИРИСЪТ НА ГРАДА

 

Невена Паскалева

 

         Когато пресякох широката улица зад гарата и стъпих на тротоара, чиито четириъгълни павета се очертаваха пред мен в тъмнината, аз си поех дълбоко въздух и усетих как ноздрите ми се изпълват от нахлулата в тях миризма.
         Плътна, тежка, упойваща. Като миризмата на стар таван, която много обичам. Полепва се по власинките в носа ти, стисва ги, докато започнат да се задушават и като затреперят, обезумели от паника, апчих, ти изхвърляш миризмата от носа си. Но тази миризма е друга. Тя не те кара да кихаш, а само да вдишваш все по-дълбоко и по-дълбоко, за да я усетиш колкото се може по-силно. Миризма на борове и прозрачнобяла скреж, довеяна от надвисналата над малкото градче планина. Миризма на стари тухли с олющена от ветровете и дъждовете боя. Миризма на пуста, необезпокоявана, властваща нощ. Миризмата на огромните, потънали в прах железни букви, точно шест на брой, които образуват вечния надпис на покрива на малкото магазинче, което подминавам - АЛБЕНА. Миризма на години, част от друга епоха, докоснали за кратко моя живот. Миризма на горящ в запалената камина вестник "Работническо дело", миризма на призрачен, бял студ; миризма на потънал в зеленина двор, където пчелите разнася т уханието на виолетките; миризма на топла нощ, в която свирят щурци. Миризма на лета и зими, сляти с безкрайността.
         Миризмата на града.
         Не можех да я сбъркам никога, както не можех да сбъркам пътя от гарата до къщата на баба ми. Беше все една и съща, колкото и години да минаваха. Гостоприемна миризма и същевременно малко недоверчива, малко хладна и дори надменна. Караше ме да се чувствам дръзка натрапница, докато вървях и в същото време смел колонизатор, уверен във възвишената си кауза да преобрази новоооткритите земи в място, достойно за живот по законите на цивилизацията. Спортната ми раница се издуваше отзад на гърба ми, натъпкана с дрехи, книги, козметика, документи. Обутите ми в спортни обувки крака крачеха по ромбоидните плочки с отсечена, войнишка стъпка - едно, две. Едно, две. Едно, две. Чувах стъпките си. Ехото им отекваше в сградите от двете ми страни. Нощта се спускаше, ленива и самоуверена наоколо, и поглъщаше всеки предмет в бездната на черния си стомах. Булевардът от лявата ми страна бе пуст и тих и слабо осветен. Освен две таксита, други коли не минаха. Магазинчетата, по край които минах, бяха затворени. Пътят пред мен беше безл юден. Едно, две. Едно, две. Как само отекваха стъпките ми. Тогава чух тракане на токчета, което се присъедини към тежкото удряне на моите подметки в земята. Обърнах се. Млада, пълна жена с дълга до раменете коса, с шуба, и преметнат през рамо сак. Оглеждаше се неуверено. Известно време тя гледа в обратната на мен посока, после бързо се обърна и очите й се спряха решително върху моите.
         - Извинете - каза - мога ли да ви попитам нещо?
         Бяхме само ние двете на пътя и за момент си представих дълъг и интересен разговор в тъмнината. Нещо, което ще ме въвлече в необичайно, странно приключение. После тя ме попита:
         - Можете ли да ми кажете как да стигна до Военния дом?
         Свих рамене и протегнах съжалително и дружелюбно длани към нея. Усмихнах се.
         - О, не мога да ви кажа. Не съм оттук.
         - О, извинете! - избърбори тя смутено и забави крачка, и аз бързо я оставих зад себе си. Крачех и си мислех: Колко странно би било да живея тук и да знам къде е Военния дом. Тогава бих й казала: Кой е там, там и там! и бих я забравила в следващия момент. Човек дори не усеща колко често упътва непознати хора към разни места в родния му град. Какъв елементарено, банален и тъп въпрос! Такава прозаична реплика - Къде е Военния дом? - в това омайващо градче. И все пак, имаше нещо в думите на тази жена, нещо съвсем не "прозаично", защото продължавах да мисля за нея. Имаше нещо омагъосващо в репликата й, което напълно подхождаше на чудната атмосфера, която ме заобикаляше.
         Разбира се. Аз не знаех къде е Военния дом.
         Когато пристигнах в къщата на баба ми, тя ме очакваше. Беше вече на седемдесет и пет, но с още гладко лице; чистичка, спретната, червенокоса бабка, която миришеше на крем за лице, когато я целунах и която бързо ме упъти къде да намеря пантофи, къщни дрехи и жилетка.
         - Ще си оставя раницата в хола - казах, след като се събух в малкото антре. Вдигнах раницата и баба ми възкликна:
         - Леле, много пълна чанта, бе!
         - Ами, нося книги - казах - тук, пет дена, ще чета.
         - Ами, хубаво - каза баба ми.
         После, докато вечерях с удоволствие в топлата кухня, и оглеждах познатите ми, но доста забравени тапети, хладилник, телевизор и библиотечка, баба ми ми разправяше за тържеството, което устроила този ден със съседките си от махалата. Изкара една бутилка вермут с малко останала кехлибарена течност на дъното и ми го сипа в една чаша. Изпиха го!, каза, цялата бутилка изпиха! Като им хареса - и си доливат, ли доливат!
         Разсмях се, взех си една кисела краставичка от салатата и я сдъвках.
         - Ти какво си ги опиянчвала бабките!
         Баба ми се ухили:
         - Ама пият, бе!
         Тя продължи да бъбри, а аз си мислех колко ми е спокойно, уютно и отпуснато. Навън не ревяха коли, а се чуваше само приглушения лай на куче. Къщата не гърмеше от усиления до дупка телевизор, не се чуваха ядосани крясъци, не се тряскаха врати. Дълбока, тежка тишшина се стелеше в стаята и навън, на улицата, простряна зад заключената врата на двора. Ядях вкусна вечеря, приготвена специално за мен, за да бъда поглезена и по изражението на лицето на баба ми, което светеше от въодушевление, докато разказваше за преживелиците си през деня, и по наклоненото й напред тяло, вождах, че присъствието ми я радва, че да ме поглези е истинско удоволствие за нея. Главата ми леко се замая от вермута. Когато отидох в спалнята, се съблякох и дълго време се гледах в голямото огледало. Сякаш виждах чужд човек. Всеки път, като се гледам в огледало, в което не съм свикнала да се гледам, се изненадвам от себе си. Сякаш съм някаква непозната. Понякога към по-хубава, друг път - по-грозна. Сега, докато се въртях насам -натам, установих, че се харесвам. Е - малко бях понапълняла в задника, но нали ще тръгвам на аеробика - ще отслабна и ще си възвърна формата!
         После наредих лосиона си за лице, тоалетното мляко и другите неща на тоалетната масичка под огледалото. Почистих лицето си и облякох нощницата. После светнах нощната лампа до леглото, изгасих голямата и се пъхнах под юргана. Взех книгага и преди да я отгърна, въздъхнах с доволство. Малка, тиха стаичка само за мен! Никаква сестра, която да досажда с приказки и да мрънка, че иска да спи и да загасям лампата. Сега мога да чета докогато си искам!
         На другата сутрин отидохме да видим леля ми и бебето. То беше вече на три месеца бузките му бяха румени, а лицето бяло. Косичката му беше станала руса като на леля ми.
         - Прави „боц“ - каза леля ми, докато го държеше, след като го беше нахранила - Петъо, направи „боц“ на кака Тони!
         - Боц! - възкликнах и насочих показалец срещу него. То веднага подаде ръчичка с насочен напред показалец. Разсмях се. И леля ми се разсмя.
         После го оставихме да спи и заедно с баба ми отидохме в малката кухничка да обядваме. Гледах стария, очукан кухненски шкаф; плотът до отрупаната с чинии мивка, който бе накамарен с книги и вестници; малкото телевизорче отляво на масата, на която седяхме и която едва ни побираше трите. Продставих си, че леля ми живее тук. Опитах се да вляза в тялото й, в съзнанието й. Моят шкаф. Моята мивка. Ще измия чинниите довечера, когато се натрупат повече. Моите книги. Преглеждам ги, докато ям. Моето телевизорче. Станислав го гледа като се върне от работа, и аз му се дразня , защото не се сеща да ме отмени малко и да нахрани Петъо. Моята масичка. Моите столчета. Моята тераса. А оттатък спи бебето ми. И само веднъж като го видя да ми се смее и забравям за всичките проблеми.
         Усмихнах се на леля ми, която ме гледаше, също с усмивка. Какво ли е да бъде нея?, запитах се, Какво ли е да бъда на нейното място?
         После с баба ми се върнахме по студените, сковани от скреж улици до нашата къща. Гледах хората по улиците, докато вървяхме и се чудех какво ли е да бъда на тяхно място. Какво ли е да живея тук, в тази тишина, и всички тези къщи и магазини, и пресечки да ми бъдат толкова познати, че да не ги забелязвам.
         Върнахме се вкъщи, преоблякохме се и се сгушихме на леглото в топлата стаичка, увити в одеяла. До края на деня четох. После вечеряхме и си легнахме.
         Петте дена минаха в странен унес за мен. Бях изпаднала в летаргия, както при животните, които през зимния сезон се свират някъде и изкарват студовете със забавен метаболизъм и притъпени за реалността сетива. Бях забравила коя съм и откъде идвам. Възприемах всичко около мен ясно и отчетливо, но не го свързвах с нищо, което се отнасяше до мен самата. Аз бях само наблюдател, сякаш бях невидима; никой не ми обръщаше внимание и можех да вникна необезпокоявана в най-скритите кътчета на човешката душа.
         Четях, ядях, спях, излизах на разходки с леля ми и бебето, с баба ми чистехме двора, готвехме; пак четях, пак ядях и пак спях. Когато дойде време да си тръгвам, се почувствах, сякаш въобще не бях идвала тук. Сякаш, в самия си сън, още преди да се събудя, бях осъзнала, че сънувам и че предстои да се събудя и че след като отворя очи нищо от това няма да е истина.
         На гарата си взех билет за София и излязох отвън на перона да чакам влака. Беше мрачен следобед, небето забулено в сиви облаци; духаше силен, мразовит вятър. Увих шала около лицето си и пъхнах облречените си в ръкавици ръце в джобовете. Гледах надолу, където линиите се пресичаха и смаляваха и светофарът светеше червено; оттам трябваше да дойде влакът. Когато пристигнеше и спреше, с пронизителния си, оглушителен писък, аз щях да се кача, да седна в отопленото купе и след три часа ритмично тракане щях да съм в София. И след като веднъж се озовех там, съвсем скоро щях да забравя напълно за тези пет дни. Нищо от тях нямаше да остане в главата ми, освен упойващата миризма на града, която бях усетила на гарата; и жената, която ме бе попитала къде е Военния дом. И може би това щяха да са двете неща, които щяха да ме върнат пак там.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. ноември 2002 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]