Невена Паскалева

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

ПЛУВЕЦЪТ

 

Невена Паскалева

 

         Беше напълно сам.
         Не, всъщност не беше така - морето беше с него. Морето говореше с гласовете на стотици хора, всеки от които, с присмехулната провлаченост на мъдрец, разказваше историята на своя живот.
         Слушай ги, Кари . . . слушай ги.
         Той се взря в далечината. На хоризонта, надипленото на малки вълнички море бе тъмносиньо. Бялото небе рязко се отделяше от него и се стрелваше нагоре, като бялото постепенно добиваше синкав оттенък, който по- нагоре се насищаше до заслепяващо очите светлосиньо. Кари не виждаше слънцето - то бе зад гърба му - но усещаше как напича тила му. Сигурно наближаваше три часът.
         Искаше да въздъхне. Да изкрещи. Да се тръшне на земята и да зарита на воля с крака. Ако можеше да направи кое да е от тези неща, веднага щеше да се изпълни с енергията, която му трябваше. Но не можеше. Не можеше да протестира по друг начин, освен да умре.
         Мамка му. Мамка му. Не е честно. Кажете ми, обърна се той към гласовете, които го заобикаляха, честно ли е? Кажете ми - честно ли е?
         Но гласовете продължаваха да говорят за себе си и не го чуваха. И все пак Кари чувстваше, че не е сам. Може би когато започна да плува, бе бил сам, но сега не беше. Морето се бе просмукало във всяка клетка на тялото му и сега самият той беше морето.
         Водата, която изтласкваше с ръце и крака, беше хладна, тъмнозелена, прозрачна и пенеста. Кари плуваше с отворени очи и наблюдаваше малките вълнички, които избухваха като бомбички пред него и обливаха лицето му с мокри бели пламъци. Понякога поглъщаше вода, но ритъмът на движенията му не секваше. Първият път като погълна вода се бе паникьосал и бе загубил сума ти енергия. Вече не се паникьосваше.
         От време на време, Кари поглеждаше към хоризонта. Нямаше значение дали гледа напред, наляво или надясно или се е обърнал по гръб и се взира назад, откъдето бе дошъл. Хоризонтът бе навсякъде. Небето го захлупваше като огромен похлупак. Когато Кари плуваше по гръб, гледаше към хоризонта, който се отдалечаваше от него или пък очите му бяха обърнати към небето и изучаваха различните оттенъци на синьото в зависимост колко далече се намираше това синьо от слънцето.
         Той плуваше много бавно, едва-едва, колкото да се движи и поддържа правилната посока. Изкушил се бе да спре два пъти, но и двата пъти морето бе отнасяло отпуснатото му тяло далеч встрани от пътя и почиването се обезмисляше от факта, че после трябваше да се връща.
         По-добре бавно, но без да спира. Нямаше да спира повече. Чудеше се дали изобщо ще успее да спре, дори да реши. Краката и ръцете му се движеха сами. Той вече не командваше тялото си. Сигурно щяха да продължат да се движат, дори ако поискаше да спре. Струваше му се невъзможно да направи някакво движение различно от загреби, изтласкай, загреби изтласкай, загреби изтласкай, мозъкът му бе до такава степен възприел тези движения като единствен възможен начин на съществуване, че всяка различна команда, дадена от Кари, щеше да му се стори абсурдна и неприложима.
         Най-сетне, като стигнеше да острова, щеше ли да успее да се пребори с високите вълни и да се изкачи по скалите? Ами ако си разбиеше там главата, след всичко?
         Почувства се внезапно сигурен, че съвсем скоро ще види силуета на Скалистия остров в далечината. Ей-там, отсреща, където сега е хоризонта. Скалите ще са забулени във въздушна пара, най-високата ще е във формата на двуетажна къща с комин. Коминът ще изглежда, сякаш пуши. Как й викаха? "Колибата на дърваря".
         Обзе го вълнение; прииска му се да ускори темпото и с мъка се овладя. Но дишането му се бе разстроило. Поемаше си по-малко въздух и на по-кратки интервали и това наложи и неволна промяна на ритъма на движение. Кари изведнъж усети краката и ръцете си - те бяха пронизани от рязка, остра болка и той извика от ужас, защото ги усети как се вдървяват и спират да се движат и той бе абсолютно неспособен да ги помръдне и
         / Боже, умирам. Ето, най-сетне. Ето, след секунди морето ще покрие главата ми и докато потъвам, ще усетя как водата се сгъстява и става все по-студена; как светлината от повърхността остава далече, далече горе,на повърхността . . . и после . . . дробовете ми . . . О, Боже, как ще боли, ще боли адски, адски, о Боже /
         после тялото му се отпусна. Чувстваше го отново. Не заплува веднага; обърна се по гръб и се отпусна, като вдишваше дълбоко въздух и го издишваше бавно. Пред очите му тъмнееше, чуваше как сърцето му чука в слепоочията. Глупак, закрещя на себе си, паникьосан глупак! Ще умреш от шубе! Сам ще се натикаш на дъното! Морето няма да те удави - ти сам ще го направиш!
         Затвори очи и след известно време ги отвори отново. Небето се разстилаше, кристалночисто, над него. Слънцето се бе смъкнало още малко на запад. Бризът разхлаждаше лицето му и плискаше вълнички върху бузите му.
         Втори следобед, откакто плуваше. Ако плуваше във вярната посока, втора нощ не би трябвало да има. Но може и да се лъжеше. Сигурно плуваше дори по-бавно, отколкото си представяше. Мракът можеше и да го завари пак. И този път можеше да няма луна и звезди, по които да се ориентира.
         Дърк, не мога, каза Кари, не мога да плувам още една нощ. Просто няма да успея, разбираш ли, и при най-добро желание.
         Стори му се, че чува гласа на Дърк зад него - точно такъв, какъвто бе бил преди лодката да избухне и Дърк да се разлети навред заедно с парчетата желязо - нервен, възбуден, писклив.
         `Айде, Кари, един път ти се е паднало, направи си шоуто вместо да мрънкаш, бе, човек!
         Аз поначало не исках да ходя до тоя проклет остров, отвърна Кари, без да се обръща, с поглед впит в небето, ама хич даже; не мога да разбера какво удоволствие има в това да крадеш ладка, за да хвърчиш с нея сума ти мили насред морето и нито знаеш къде точно отиваш, нито дали не са хукнали след тебе . . .
         Знам те, Кари, каза Дърк зад него, такъв си ти. Помниш ли, едно време ти викахме Философа? Ама точно защото си такъв, ще стигнеш до моя остров. Бас хващам, ще стигнеш, човеко, ще видиш! И като идеш, искам да запалиш един огън в колибата на дърваря - за мен.

         През достатъчно огън мина, Дърк, каза му Кари, за какъв дявол ти е още?
         Но Дърк не му отговори. Кари почака, взрян в небето, но Дърк мълчеше.
         - Да, бас хващам, че ще отида, Дърк - каза Кари, после се обърна внимателно по гръб, погледна слънцето през рамо и раздвижи натежалите си крайници. Сякаш го раздраха остри ножове. Пренебрегна болката и продължи да плува. Беше се отклонил и трябваше да се върне на вярното място, преди да продължи напред. После плуваше и плуваше много добре, даже смени от брус на кроу и набързо измина двеста фута без дори да се задъха. Реши да опита и бътерфлай и установи, че раменете му изобщо не се затрудняват, а водата се плъзгаше така леко около него, че му се стори странно и тогава погледна ръцете си и видя, че са покрити с дълги, сребърни люспи. Бяха се смалили и се бяха прилепили до тялото му, което бе придобило вретеновидна форма и бе също покрито с люспи. Всъщност не плуваше бътерфлай, а пореше водата с перките, които се бяха появили на мястото на ръцете му, също както моторната лодка, с която с Дърк тръгнаха към острова, пореше морето. Разбра, че се е превърнал в риба. Значи сега със сигурност щеше да стигне до остров а, но нямаше да може да запали огън в колибата на Дърваря. Поне ще го видя, Дърк. И това е нещо. Но трябва да благодарим на морето - ако не беше то, да се погрижи за мен, със сигурност щях да се удавя. А сега, гледай - гледай Дърк - дишам под вода! Чудо! Наистина го правя! Мога да сляза колкото надълбоко си поискам. Ето - гледай! Гледай ме, Дърк!
         Но рибите бяха единствените, които проследиха с немигащите си очи бавното спускане на тялото му към дъното.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. ноември 2002 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]