Невена Паскалева

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

ПРЕДСКАЗАНИЕТО

 

Невена Паскалева

 

         Бях убедена, че в живота все нещо не ми върви. Все нямах късмет. Бях убедена, че е орисия, че е зла магия дори и то до такава степен, че когато една моя позната ми каза за гледачката Кия, която освен че познавала бъдещето, разваляла черни магии и баела за страх, а освен това взимала само по един лев, веднага реших да се пробвам. И без това отдавна имах мерак да ида на гледачка. Ей-така, интересно ми беше. Когато тръгнах към адреса, който ми посочи познатата ми, обаче, знаех, че тръгвам не само от интерес.
         Търсех последен изход.
         Какво да ви разказвам... малко доста вехто апартаментче на третия етаж на една стара, ама много стара кооперация. Вътре - куче и котка, и двете проскубани, сякаш по цял ден се дерат и хапат. Мирише на гадно. Едва не си запуших носа. На звънеца се отзовава дебела жена с къносана, навита на тила й коса, адски крещящо гримирана, отрупана със злато. Циганка, най-обикновена гледачка циганка. Погледна ме едно таквова свойски, както гледат циганите и ме покани да вляза.
         - Един лев имаш ли, девойче? - още не й бях казала за какво всъщност идвам, но явно при нея за друго не се ходеше. Дадох и един лев и влязох в приемната. Всъщност беше някаква ужасно разхвърляна и много затъмнена стая, с всякакви буклуци окачени по стените и наслоен мирис на прах, носещ се от тежките тъмнолилави пердета и дебелия килим на пода. Каза ми да седна и аз седнах. Тя се настани срещу мене на масата и извади една голяма бяла броеница.
         - Ти си нещо притеснена, девойче - рече - ама и идваш като не ми е ден. Аз гледам в четвъртък и събота най-добре. Я кажи какво те тревожи?
         - Не знам - отвърнах смутено, а тя сякаш изобщо не чу думите ми. Подозирах, че малко се интересува от мене и сега просто ще изпълни рутинното си надрънкване на глупости и ще ме изпрати по живо по здраво. Накара ме да броя на броеницата, докато отброя всичките мъниста. После я положи в ръцете си като някакво жертвоприношение и затвори очи.
         Отвори ги изведнъж, и то толкова широко, че ми заприлича на ония мъртъвци по филмите дето изведнъж отварят очи на масата в моргата. Броеницата се разпадна в ръцете й. Да, точно така - разпадна се. Не знам дали беше трик, но ако бе, то бе един много умел трик, защото докато броях, бях усетила колко здраво е шнурчето. А сега то извъднъж просто се скъса, без тя да го дърпа или нещо такова, и мънистата се разпиляха по масата. Подскочих и с тревога си помислих дали не съм дошла при някаква луда.
         После тя ме погледна с тия страшни, изцъклени очи и разбрах, че не е луда. Просто беше адски изплашена. Извъднъж осъзнах, че с тази жена се случва нещо, което досега никога не се беше случвало в практиката й. Тя просто беше парализирана от страх.
         - Смърт - откъсна се една писклива дума от устата й. Гласът й се беше променил неузнаваемо - видях . . . смърт . . .
         Станах веднага от стола. Тя не помръдна. Беше вторачила очите си в мен, сякаш бях някакво адско чудовище.
         - Из-извинете - заекнах със задушен глас.
         Ръцете й започнаха да треперят, а дишането й стана тежко и шумно, сякаш се бореше за всяка глътка въздух. Не ме изпускаше от погледа си. А на мен в мисълта ми беше единствено как да се измъкна от къщата. Помня как единственото, което осъзнавах, беше биенето на сърцето ми и как чувах собственото си паникьосано дишане, докато бързах - през стаите, по стълбите надолу, по улицата, към вкъщи. Осъзнах се напълно едва когато стигнах до входа на блока, във който живеех.
         Смърт . . . видях смърт . . .
         Какво значеше това? Че е видяла, че ще умра? Възможно ли е? Но къде, кога, как?
         Глупости, заповтарях си, пълни, пълни глупости! Гледачките не казват такива неща! Дори и да са ги видели, което не е така в този случай, съвсем не е така, защото тя въобще не е видяла такова нещо! Забрави я! Луда! Ох, само да намеря Антоанета и ще й счупя врата, задето ме праща при такива откачалници!
         Обаче факт беше, че сърцето ми не преставаше да бие като полудяло и се задъхвах и едва не се препънах по стълбите от усилието по-скоро да се прибера вкъщи, да си отида в стаята, да се успокоя. . .
         У дома нямаше никого, като се качих и аз влязох право в стаята си и седнах на леглото. Помъчих се да подредя мислите си, не ми се отдаде. Без да се събличам, станах, отидох до бюрото, после до леглото на сестра ми, после до библиотечката и прокарах несъзнателно пръсти по книгите. Стаята ми изведнъж ми се видя страшно малка, страшно тясна, почувствах, че се задушавам. Излязох на терасата, но от там се виждаше само гърба на друга кооперация и мръсния й заден двор. Обиколих целия апаратамент. Имах чувстото, че се задушавам. Усещах как кърша ръце точно като отчаяна героиня от латино американски сериал.
         Трябваше да отида някъде, да отида някъде, но къде?
         Беше ме обзела непреодолима нужда да се скрия, да се завра някъде на спокойно място, за да помисля, но изведнъж сякаш целия свят се беше превърнал в малка клаустрофобична стаичка, която заплашваше да ме смачка.
         Повярва й, нали? Тая проклетия те накара да й повярваш, и сега, край, сега какво ще правиш!
         Работата беше там, че аз не й вярвах, но инстинктът ми за самосъхранение й беше повярвал - беше повярвал не на авторитета, с който се славеше, дори не на скъсаната броеница, а на онзи страх в очите й, който не можеше да бъде лъжа. Усещах как ме облива пот, и как умът ми панически се мъчи да намери изход, мъчи се, мъчи се.
         Забрави го! Забрави го!
         Но реакцията й означаваше не просто смърт . . . тя означаваше скорошна смърт . . . иначе не би се уплашила толкова. Тя е видяла нещо, което вече ме е погълнало . . . което ще се случи след седмица, може би, утре, вдругиден. . .
         Господи!
         Втурнах се да обикалям пак из стаите като луда, свивайки и разпускайки юмруци; цялата пламнала и потна. После за малко сякаш се успокоих, защото успях да седна на едно място на леглото в стаята си и седях дълго време, но всъщност не можех да мисля за нищо.
         После се осъзнах и пак си заповтарях, че не е вярно и просто да го забравя и да си го избия от главата и че като легна тази нощ и утре като се събудя, вече всичко ще ми се вижда наистина като пълна глупост. Помня как дойде сестра ми, с която живеехме заедно тогава, плащахме една квартира и взе да ме разпитва бях ли на гледачката, а аз едва успявах да говоря с нея, толкова зле се чувствах. Но я излъгах, че не съм била и всъщност съм се отказала да ходя. Легнах си в леглото, казах й, че ми е лошо и да ме остави на мира, обаче всъщност се почувствах още по-зле като ме остави сама и отиде да гледа телевизия в хола.
         Дълго време стоях в някакво странно, полу-будно състояние, докато накрая се унесох от нервно изтощение.
         Когато се събудих след три часа и си припомних положението, казах на сестра ми, която все още гледаше телевизия, да се обади на Антоанета, с която имах среща вечерта, и да й каже, че съм болна и не мога да излязя. Сестра ми ме изгледа много особено, но направи каквото й казах. Тя открай време ме смята за луда. Сигурна съм, че и малко не може да ме понася, може би защото вече й дължа около шестотин лева за наема, и си развявам задника и не се хващам на по-сериозна работа. Този следобед благодарях на Бога, че нямам сериозна работа, която щеше да ме принуди да изляза от вкъщи. Навън - между колите, които ревяха на всяка крачка и всяка една от които си представях, не, усещах, как ще впие металните си зъби в гърдите ми и ще изпие кръвта ми. Между стотиците откачалници, всеки от които може да изкара нож и да ме наръга ей-така, без даже да се усетя какво е станало. Циганите, пияниците, крадците. Или всички тия дупки по пътищата, паважи, бордюри, огради, издат кни, камъни, в които можех да се спъна, да се ударя, и кра й на всичко.
         Вариантите бяха безбройни. Главата ми просто се замайваше от всички тия вероятности. Всяка една крачка навън беше потенциална смърт.
         Стоях в стаята си, защото не исках сестра ми да ме гледа как стоя свита в леглото със свити до тялото си ръце, които стискам ли, стискам. Не знаех какво ще правя оттук нататък, не ме интересуваше. Сега мислех изход.
         Апартаментът не беше по сигурен от улицата.
         Ами ако ме удареше ток като включех компютъра, докато правя мизерните си преводчета, от които изкарвах пари колкото да ям и да обещавам на сестра ми, че ще й върна парите от наема; и на който драскам тъпите си разказчета, с които уж се усъвършенствам за великия си роман? Ако компютърът гръмнеше? Ако гръмнеше бойлерът, докато се къпех? Ако печката гръмнеше? Или телевизорът? Всичко можеше да гръмне, къщата беше една потенциална бомба. Можеше и да се хлъзна на теракота и да си счупя главата, можеше ей-така, както си седя и да тръсне едно земетресение и да потроши всичко, включително и мен.
         И какво още?
         Всичко.
         Хората умират от всичко.
         Легнах на леглото и се загледах в черния монитор на компютъра, който стоеше на бюрото точно срещу леглото. Стори ми се, че ми се зъби. Сякаш гледах в раззинала се черна паст.
         Вслушах се в силното биене на сърцето ми. После опрях ръка на гърдите си, обзета от внезапен непоносим ужас.
         И моето тяло.
         И в него не можех да се скрия.
         Бях на двадесет и пет, но беше ли това гаранция, че това сърце, както си бие ей-така, няма да реши, че е било достатъчно? Или да се преумори, или изнерви прекалено много? Възможно ли бе да умра от страх? От страх от това, което ми беше казала гледачката?
         Разсмях се гласно при мисълта - пискливият ми смях отекна в стаята.
         Каква ирония. И това ако не ставаше за написване на разказ.
         Вслушвах се в звуците на тялото си и се мъчех да определя дали нещо не му беше наред. Същевременно стоях като на тръни, защото очкавах всеки момент стаята да прокънти от тътена на земетресението.
         Или от воя на самолет- бомбардировач.
         Или от светкавица, която ще я разцепи на две.
         По лицето ми се стече студена пот.
         Боже, какво да правя?
         Никъде не можех да избягам. Просто нямаше къде. Единственото, което можех да направя, беше да стана и да си заблъскам главата в стената.
         Иди при гледачката! Иди при тъпата гледачка и я питай, какво, по дяволите имаше предвит с това! Същевременно можеш и да я удушиш!
         За нищо на света!
         Нищо, нищичко не би ме накарало да стъпна пак в онзи апартамент! Ако ще да умра!
         Ами тогава?
         След като лежах повече от час, осъзнах, че не мога да прекарам остатъка от живота си - колкото и къс да беше той - на това легло, свита по този начин, без да мърдам. Станах и отидох при сестра ми в хола. Тя гледаше "Йосиф, властелинът на сънищата". Хвърли ми полу-заспал поглед.
         - О? Оздравя ли? - рече.
         - Това не си ли го гледала? - попитах със свито гърло. Изведнъж осъзнах, че я гледам, както никога досега не я бях гледала. Всяка гънчица и резка на лицето й се очертаваше необичайно ярко пред мен. Всяко изражение се запечатваше в главата ми с почти болезнена сила. Усмивката й - проблясването на белите й зъби - безразличие - умора - доброта - а, там, на екрана, един нарисуван герой сади за стотен път своето зелено дърво в затвора.
         Дръпнатите завеси прошумоляха леко от вятъра, който подухна от отворената врата на терасата.
         Отново проговорих, а гласът като че ли не беше моят.
         - Няма ли да излизаш днес?
         - Не ми се излиза - промърмори сестра ми - и аз съм болна. Ей, много ме кефи тоя фараон.
         - Това не е фараонът - казах.
         - Да де. Ама е същия като него.
         Пристъпих колебливо към креслото и седнах. Само след минута обаче, усетих, че просто не мога да се задържа на едно място, изправих се и отидох до боксчето, където си налях чаша вода. Стиснах чашата с все сила.
         - Няма ли да го гледаш? - каза сестра ми с проточен глас.
         Не отговорих нищо, а отидох пак в моята стая. Светнах лампата, защото вече бе притъмняло.
         Когато докоснах ключа за включването на осветлението, ми се стори, че пластамсата е като жива и откликва на докосването.
         Стори ми се, че плюшените ми играчки, наредени на леглото, ме гледат, и ми казват нещо с безмълвните си очи.
         Изведнъж ми се прииска да изкрещя.
         Може да нямах надежда за бъдещето, но имах нещо друго и в това друго нещо беше спасението.
         Имах мига.
         Имах сега.
         Може би последното, може би единственото сега, което ми оставаше.
         И аз се вкопчих в него отчаяно, с безумието на влюбен, който знае, че нощта, която прекарва с любимата си, е последната нощ.
         Трябваше да свърша всичко - бързо, бързо, да не изпускам и секунда, а пък после каквото ще да става.
         Но не трябваше да губя дори и секунда.
         И си спомних за това, което бе осмисляло живота ми - което си бях мислела, че ще осмисли живота ми - само дето досега и крачка не бях направила към него, защото все чаках - чаках да го премисля по-добре - чаках да натрупам повече житейски опит, да ми се случат повече работи, които после да използвам - чаках да се почувствам по-уверена в себе си - въобще, знаете, чаках да настъпи онзи момент, който бях уверена, че ще усетя, щом дойде - и ще хвана тогава перото, или по скоро клавиатурата - и ще драсна първата дума - най-величествения момент в написването на един велик роман.
         Уви, повече не можех да чакам.
         Знаех, че не съм подготвена както трябва, че има все още какво да науча, но вече нямаше време за подготовка. Трябваше да вложа максимално от това, което имах като знания сега.
         Трябваше да започна сега.
         И в последвалите дни - какви ти дни, седмици бяха, месеци даже - околния свят престана да съществува. Зарязах си преводите, казах на работодателката си, че си взимам отпуск и даже не обърнах внимание на тона й, който намекваше след отпуската да си търся друга работа. Престанах да излизам, престанах да говоря със сестра ми и с който и да било друг. Пишех денонщно, разбирате ли. Лягах с мисълта за тази книга и ставах с нея. Ровех се в библиотеката за помощни материали, триех, поправях, мислех, конструирах, вдъхновявах се от собствените си усилия, и всичко това все бързо, бързо, бързо, имах чувството, че мозъкът ми летеше. Като трябаше да отида до тоалетната, или да ям - и това се случваше от време на време - или да се изкъпя - да, и се къпех май веднъж в седмицата - или да отида до библиотеката - все тичах, всичко правех тичешком. И сега, само като си припомня за това време, направо ме побиват тръпки. Накарай ме сега да напиша така някой роман.
         Помня, че като я свърших - книгата - и я прочетох, и пооправих, даже не можах да повярвам, че съм успяла да я свърша, че ми е стигнало отреденото време на тоя свят да я свърша. Сякаш изведнъж се оттърсих от транс. И по някакво чудо, даже имаше време и да я покажа на едно издателство, и те- даже да ми я харесат.
         После даже успяха да я публикуват.
         И всичко останало, знаете - това, дето хич даже не съм го предполагала. Наградите, известността и така нататък. Май след всички тия работи за първи път успях да осъзная, че в крайна сметка, въпреки предсказанието на гледачката, не умрях. И както виждате - минали са вече тридесет години от тогава - все още не съм умряла.
         Но затова пък написах книгата си.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. ноември 2002 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]