Невена Паскалева

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

ПЪЛНО СЪЕДИНЕНИЕ

 

Невена Паскалева

 

         Отначало бяха само стъпките ми.
         После осъзнах, че съм мъж.
         Видях огромните мускули на бедрата си, които се напрягаха при движението и се очертаваха под тъмнозеления вълнен плат.Спрях и опрях длани върху тях. Бяха твърди като камък и трепереха спазматично. Дланите, които лежаха върху бедрата ми, бяха едри, широки, прибрани в ръкавици половинки. Чувах шумното си, учестено дишане, което ми се струваше оглушително в тишината. На гърба си имах нещо тежко. Посегнах назад и напипах твърд брезентов плат, издут до скъсване, под който изпъкваха някакви твърди форми. Улових кожените каиши през раменете си. После напипах някакво желязо отдясно и установих, че до раницата ми виси оръжие. Свалих го от рамото си и се загледах в мазолестите, големи ръце, които така удобно легнаха на приклада. Държах пушка.
         Усещах как с всеки миг нагаждам новото си тяло към себе си и когато най-накрая окачих пушката обратно на рамото си, владеех напълно движенията и сетивата си. Бях спрял да вървя и като се огледах, установих, че се намирам прилепен до стената на някаква порутена сграда.
         Беше плътна, черна нощ без звезди и луна. Очите ми бяха широко отворени и попиваха с лекота обкръжаващия ме пейзаж. Имаше широк площад, осеян с дупки и купчини отломки, който ме разделяше от отсрещната редица сгради, които приличаха на кооперациии - поне по това, което бе останало от тях, защото на повечето им липсваха горните етажи. Виждах призрачните очертания на оголени стълбища. Надолу, площадът се губеше в мрак и колкото и да напрягах очите си, не успях да видя накъде води.
         Въздухът беше мразовит, но усещах струйките пот, които се стичаха по лицето и гърба ми. Тогава усетих миризмата на спарена пот, с която бяха пропити дрехите и кожата ми.
         Как се бях озовала в това тяло? Ако сънувах, то не помня как съм заспала, защото последно бях у Мариана и оправях прическата й. Помня, че бърборехме и чакахме Поля да дойде и да излизаме да ходим на дискотека. Помня, че Мариана не хареса новата ми прическа, въпреки че аз много се харесвах и бях уверена, че тази вечер ще го срещна - НЕГО - него, когото не бях успяла да срещна все още, въпреки че наближавах двайстата си година. Превъзбуденото ми настроение, тръпчивият парфюм на Мариана, мирисът на ментова дъвка, който се носи от устата й, докато говори и после...
         Остро грачене, което се разнесе над главата ми, ме сепна, и в същия миг се намерих прилепен до стената на страдата, стиснал пушката в ръце. Очите ми се стрелкаха на всички посоки, времето бе забавило хода си, ударите на сърцето ми биеха извън мен; биеха като ударите на камбана, чийто звън оглушава целия град и отеква във вечността... После се успокоих, защото птицата прелетя във въздуха, разперила черните си като нощта криле. Обикновен гарван.
         Опрял буза в грапавата, олющена мазилка, си мислех, че ако сънувам, то следователно наяве са изникнали образи, които съм събирала през живота си и съм трупала дълбоко в подсъзнанието си. Образи, които са ме мъчили и от които мозъкът ми се опитва да се освободи. В такъв случай можех само да наблюдавам какво ще се случи и да очаквам да се събудя. Всеки знае, че в сънищата си, човек не контролира събитията, а е безпомощна жертва. Но как съм заспала? Защо не помня да съм заспивала?
         Дъхът ми излизаше на бели облъчета от носа и устата ми - сребристи пухчета мъгла в крака. Така прилепен до стената се чувствах комфортно, сигурно в тялото си. Бях като сянка, която пълзи в нощта и се слива с нея. Бях неуязвим. Бях гъвкав и пластичен като котка. Усещах треперенето на мускулите си. Защо в това тяло? Кой бях аз? Бягах ли от някого? Защото, тялото ми вибрираше от тревога, сетивата ми бяха изопнати до краен предел и аз определено /имах цел?/ се криех. Пълзях като предател до тази стена и може би наистина бях такъв? Бях сам, в нощта, далечен, самотен, самотен /самотна?/ чужд дори на самия себе си. Някъде се бях запътил? Къде се намирах? В кой град, в коя държава, в коя година?
         Разгледах се по-внимателно. Бях облечен в зимна военна униформа. Имах две нашивки, които не знаех какво означават. На главата си имах шапка. Нито видът на униформата, нито видът на оръжието, което носех, ми говореха нещо.
         Бръкнах в джоба на панталоните си. Напипах пакет измачкани цигари, кибрит и късче хартия. Хартията беше твърда на пипане. Извадих я и като я завъртях в ръцете си, установих, че е снимка.
         Беше тъмно, но ако драснех клечка кибрит, щях да я видя. Но да паля тук светлина, на открито? Инстинктът ми подсказваше, че е опасно, а аз се страхувах за тялото, което вече бе станало мое. Със снимката в ръка, запристъпвах надолу покрай стената. Наближих входа на сградата, която представляваше дупка, от която се виждаше потънало в мръсотия стълбище. Усещах как тялото ми се бунтува, не иска да влиза в този вход, опасно ли беше тук? Не знаех, но исках по-скоро да намеря някое безопасно кътче. Трябваше да видя тази снимка.
         И така, като стъпвах на пръсти и едва едва докосвах земята, с пълното съзнание, че ако разместя нещо и се чуе шум, това може да означава край за мен, прекосих трите метра до стълбището и се сврях зад него. Така удобно настанен, запалих клечка кибрит и осветих снимката.
         От жълтеникавото мръсно късче фотография ме гледаше собственото ми лице! Моето женско лице!
         Бях същата, каквато бях, когато се приготвях с Мариана за дискотеката. Не със същата прическа - прическата ми на тази снимка бе старомодна - коса, разделена на път по средата, със ситни къдри, прибрана плътно зад ушите. Но лицето ми бе същото. Големите очи, малкото носле, малката чувствена уста, с които толкова се гордеех. Гледах малко тъжно, както гледам винаги. Фотографията, както забелязах, бе от едновремешните, чернобели, които приличаха повече на рисунки, отколкото на снимки.
         Клечката догоря и опари пръстите ми, и аз я хвърлих с внезапно, неовладяно изохване. В този миг усетих ....... разбрах, че някой ме гледа. Замръзнах в мрака, страх ме беше да дишам. Тук имаше някой, той бе видял запалената клечка кибрит, бе видял и мен. И сега ме гледаше.
         В този миг, който се равняваше на вечност и в който очаквах всеки миг да дойде краят, сърцето ми се успокои. Съзрях мъждукаща светлинка над главата ми, после очертанията на една висока фигура и той седна до мен зад стълбището. Запали цигарата, която държеше между пръстите си, от клечката кибрит и за миг видях лицето му - осветено от пламъчето - беше мръсно, безлично и уморено, с две трескаво светещи черни очи. После той духна пламъка и го угаси.
         - Цигара? - прошепна ми и в същия миг ми подаде и запали нова клечка. Пръстите ми трепериха и трудно улучих пламъка. Накрая си дръпнах предпазливо. Цигарата беше отвратителна и едва се сдържах да не се разкашлям.
         - Помислих те за шваба - каза той - за ей-толкова да те гръмна - показа за колко с палеца и показалеца си - бягаш ли?
         Колко неща исках да го разпитам, но мълчах и се преструвах, че пуша. По-добре да го оставя той да говори.
         - Бягаш, нали? - каза той - познавам ли те? От моя полк ли си?
         Полк? Да бягам? За какво говореше? Може би, това, което разправяше бе вярно. Бягах. Бягах, за да стигна до снимката, която държах в ръката си. Бягах, за да намеря себе си.
         - Ти от кой полк си? - попитах в отговор, и чух ниския си, дрезгав, мъжки глас. Мъжки глас! Мъжко тяло! Бягах! Бягах с все сила, бягах и ме беше страх, бягах към себе си!
         Стиснах длани в юмруци, като държах снимката и цигарата между пръстите си. Усетих страхотната сила на мускулите си и всичко, което можеха да направят тези мускули. Но вътрешно ... бях жена ....
         - Втори - каза той - бях. Вече не съм. Вече съм от заблудените души. Вече съм в царството на призраците.
         - И аз съм от втори - отвърнах и добавих - не съм те виждал.
         За малко за кажа "виждала", но се усетих навреме. Чух го как си дръпва дълбоко от цигарата.
         - Накъде мислиш да вървиш? - попита ме.
         Свих неопределено рамене в мрака.
         - Не говориш много, а? Мен пък не ми пука. Швабите вече ходят с нашите униформи. Вчера застрелях един. Изпсува на немски и го чух. Но някои псуват на френски.
         - На френски - повторих.
         - Псуват, не се шегуват - той ме гледаше мрачно в тъмнината - ще си платят - добави - ще си платят, слушай ме. Всички немци, до един! Слушай, накъде ще вървим? Имам познат, който може да ни прехвърли през реката. Как смяташ да минеш границата?
         - Не знам - казах - може ли да ти задам един много безмислен въпрос?
         - Давай - каза той.
         - Ние във Франция ли сме?
         В тъмнината, той замълча. Усетих, че се колебае.
         - Да - отвърна накрая - ние сме в наш'та майка Франция. Че е моя майка, в това съм сигурен, а че е твоя не съвсем, макар и да говориш без акцент.
         Значи, помислих изумен, ние говорим на френски. Не бях разбрал. Бях мислел, че говоря на български.
         - Благодаря - казах - искаше ми се да ми кажеш, е сме на Луната, но уви.
         Той се захили.
         - Няма по-интересно място от Франция, другарче. Всяка нощ заспивай с молитва на благодарност, че си се родил тук.
         В гласа му имаше както ирония, така и известна топлота. Запалих клечка кибрит и му показах снимката.
         - Познаваш ли това момиче?
         Той ме погледна.
         - Твоето момиче ли е?
         Това съм аз! Помогни ми да се намеря! Кажи ми накъде да се търся! Искам да се върна .... да се върна обратно ...
         - Моето момиче - отвърнах и усетих как гласът ми трепери - моето ...
         Навън се чуха стъпки. Той духна пламъка и двамата се сгушихме зад стълбището, като сдържахме дъха си. Бяха няколко души и стъпваха отривисто, но предпазливо.
         - Дори и да влязат във входа - прошепна той едва чуто в ухото - няма да ни видят. Не мърдахме, чакахме, нервите ни опънати до скъсване, телата ни мъртви. Бяха съвсем близо ... чувах ги как ги говорят. Говореха на немски. Той се напрегна до мен. Побутна ме и аз го погледнах - сочеше ми с очи към тясната дупка в стената, малко по нагоре над нас. Разбрах го - искаше да се изкатерим, да се промушим оттам и да излезем от другата страна на сградата, докато немците са отсам. В противен случай, ако се заемеха да търсят по-сериозно и ни откриеха, зад това стълбище бяхме като плъхове в капан. Дупката беше доста високо.
         - Ще те повдигна - прошепна той - качваш се, оглеждаш хоризонта и ме издърпваш.
         С негова помощ се издърпах нагоре. През процепа огледах улицата от другата страна. Не се виждаше никой. Прехвърлих се и се обърнах с лице към него. Тъкмо протягах ръце надолу, когато проехтяха изстрели....
         Стоях като парализиран, гледах как тялото му се срутва на купчина зад стълбището и чувах бързите стъпки, високите гласове, които крещяха нещо на немски ... отнякъде, падна стъкло и за миг, видях отражението си на него, осветено от лъчите на фенерчето - призрачно, бяло лице, с издължени скули, тънък нос, големи очи и остра брадичка. Долната ми устна бе странно увиснала - навярно от ужас ....
         Само да се върна .... да се върна.... да се върна....
         Отворих очи. Над мен стоеше Мариана и ме гледаше. Гледаше ме неотклонно, тревожно.
         - Как си? - попита тя - добре ли си?
         Дишах тежко. Погледнах ръцете си - бяха слаби, бели и нежни, ноктите бяха лакирани с червен лак. Изправих се и се огледах. Бях на леглото на Мариана облечена с дрехите, с които щях да ходя на дискотека - тесен панталон и ризка с къс ръкав. Бях аз.
         - Пи ли нещо у вас, преди да дойдеш? - попита Мариана. Гласът й звучеше истерично - а? Какво пи? Какво си взела?
         Поклатих глава отрицателно. Още чувах изстрелите, виждах отражението си /му/ в парчето стъкло.
         - Говореше пълни глупости - каза Мариана - държеше се като луда. Какво ти стана? Адски ме уплаши. Все едно не беше ти! Ккво ти стана?
         Опипвах тялото си. Не, това не бях аз. Това не бях аз. Къде бях аз?
         - Дършеше се като някакъв мъж - говореше Мариана - даже гласът ти се промени. Обикаляше, вървеше като някакъв мъж. Говореше някакви глупости. Погледна се в огледалото и взе да се хилиш като луда ... приказваше някакви идиотщини от рода на: Пълно съединение. Пълно съединение. И прегръщаше огледалото - Мариана почти крещеше - чуваш ли ме! Кажи ми нещо нормално! Обадих се да дойде лекар! Ще пристигне всеки момент!
         Станах и без да й обръщам внимание, отидох до огледалото. Оттам ме гледаше хубавото момиче от снимката, която французинът бе държал. Той бе имал моя снимка и ме бе познавал. В онзи живот, някога, ние се бяхме познавали? А сега? Къде ли бе той сега? Помислих си, че не ми остава нищо друго, освен да го намеря, защото вече знаех как изглежда.
         Бях видяла отражението му в парче стъкло.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. ноември 2002 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]