Илия Николчин (20.05.1931 - 28.06.2011)

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

Десет дъски за легло

 

Илия Николчин

 

         Написах малка тъжна повест, ала не я отпечатаха и с годините я изгубих. Повестите затова се публикуват, за да им се вдъхне живот, а моята не видя бял свят и ето, сега прелиствам случайно откритите бележки, мъча се да ги свържа - напразно - и това ме изпълва с печал.
         Тогава бях беден учител и на леглото си вместо пружина бях наредил десетина букови дъски. Сутрин охранявах училището от ученички с незаконни прически, следобед вадех очите си над тетрадките. Покрай другото копаех царевица, косях, правех торови саксийки. Беше по онова време, когато всичко хукна да строи язовири и да засажда овощни градини. Сега дърветата дават плод, язовирите се изпълват с талог, а моята малка повест си остава малка тайна за света.
         Вечер преследвах любовта... И чак призори, когато заспиваха и най-лудите сърца, отделях време за моите хора. Те влизаха в малката стаичка, лягаха на моя дървен креват. Не помня какво работеха, но бяха много изморени. Отпочиваха си и тихо разговаряха:
         - Ох, тези дъски... Кръстът ме заболя - леко, без укор казваше тя. - Кога ще си купим спалня?
         - Ще си купим...
         Той я поставяше върху себе си, на меко, и нейната буйна копринена коса закриваше лицето му.
         - Адам и Ева са спали по-удобно - говореше коприната.
         - Ти си ненаситна - смееше се той.
         Двамата се смееха любовно, хилех се и аз над листа. Хитра повест беше, дявол да го вземе, но не я отпечатаха. Тогава печатаха тези, които киснеха в баровете, димяха в редакциите и членуваха в кабинета на младия писател. Те разбираха живота - разните там мастики, водки и уиски, - пък аз си пиех обикновено домашно вино. Кабинет ми беше полето, бар - класната стая. Не познавах редакторите, на които изпращах моите работи, и те си отмъщаваха за това.
         Вечер преследвах любовта. Имаше сред учениците престъпни натури, които поглеждаха към другия пол, търсеха усамотяване и дори се разхождаха на двойки по главната улица. Ние с колегите ги пъдехме от улицата, ревизирахме ги внезапно в квартирите и организирахме тайни засади. Избухнеше ли любов в моя единадесети "б", вината щеше да се стовари върху мене. Затова действувах. Малко време ми оставаше за любимите герои, но аз не се скъпях - отдавах им и последната минутка.
         Те се обичаха, разбира се. През деня работеха разделени и раздялата им тежеше. Каква радост, когато се зърнеха отдалеч. Усмихваха се, махаха с ръце, сякаш нямаше повече да се видят, а когато се озоваваха един до друг, търсеха начин да се притиснат, да се слеят. С голямо усилие отлепяха пламналите си тела. Бяха нежни и добри един към друг.
         Връщаха се от работа. Тя шеташе, той й помагаше или четеше. Сетне сядаха, разговаряха. Като всички влюбени те присвиваха очи, взираха се в това, което ги очакваше, мъчеха се да го предугадят.
         - Мое мило, малко мъжле - галеше го тя. - Хората се издигат, не чакат, а ние... Кога ще ни провърви?
         - Ние се обичаме, нали?... Останалото е лесно.
         Тя обвиваше ръце около врата му:
         - Ти си... Аз затова те обичам. Ти не си като другите. Но при удобствата... и обичта ни ще вирее по-добре.
         - Удобства... Ти знаеш: има хора, които можеха да тънат в разкош, но не сядаха на мека мебел... Удобства. Тази дума ме омаломощава.
         Двамата разговаряха до късно, намесвах се и аз, ала през това време се развиделяваше, отвън се дочуваха бодри гласове. Това бяха моите ученици. Учениците и влюбените се избягваха. Когато се усамотявах с тях, не допусках учениците; когато бях с класа си, двамата не ме навестяваха. Но понякога, докато изпитвах, те се прокрадваха и влизаха в класната стая, озаряваха ме с щастието си или подхвърляха на мека за дървеното легло. Аз се отплесвах по тях и докато класът ме гледаше втрещен, завъртах на отличника двойка, на слабия - шест.
         Какво ли не се трупаше на бедната ми учителска глава. Големи грижи ни създаваше торовата течност. Копаехме ями, не ями - артезиански кладенци, облицовахме ги с цимент като бункери, а тя се изхитряше, намираше вратичка и изтичаше, течността й с течност. Обявявахме ударни дни, вдигахме по тревога бригади и паралелки, ала така и не успявахме да я канализираме към блоковете. Затова пък на двамата им провървя - купиха си пружина.
         Спестиха малко левове и - направо в магазина. И аз присъствах, когато я взеха - то беше цял празник. Ние, двамата мъже, я носехме, а тя подтичваше покрай нас и в очите й прозираше желание да я опита. Изхвърлихме дъските, поставихме пружината. Те седнаха и започнаха да се друсат като деца: първо тя, сетне и двамата. Пружината ги подхвърляше и те се заливаха от смях. Бях там и когато легнаха на нея, но това не описах, само го загатнах. Редакторите не обичат такива автори, сякаш са заченати като Исус - с блага вест. Не го описах и при все това повестта ми не видя бял свят. А беше хубава, хубава, тази тъжна, тъжна, тъжна малка повест.
         От десетте букови дъски младият човек си изкова етажерка. Дотогава трупаше книгите накуп в ъгъла, сега ги подреди на етажерката. Цялото си свободно време отдаваше на книгите и беше малко странно, че денем работеше, а нощем прекарваше над думите, но защо да го упрекваме? Нещо зрееше у него - тайно, дори жена му не знаеше. Може би това му помогна и през пролетта го назначиха на друга работа, която не помня, но хубава работа беше, с прилична заплата и всички решиха, че на младите им провървя.
         Тъкмо по това време в училището заловихме една любов. Не подозирах, че най-добрият ми ученик има порочна душа. Хванахме го да се целува със своя съученичка, а никъде в правилниците не е казано, че абитуриентите могат да се целуват. Директорът призова да се изскубне коренът на порока и ние го изскубнахме. Натирихме разбойника в другия край на страната, разбойничката разобличихме, намалихме й поведението и я преместихме в друга квартира.
         Наскоро след това моите хора за първи път ме огорчиха - скараха се. Не помня как стана всичко това. Имаше някакво плюшено ковьорче - безвкусно и излишно, имаше укор, че къщата се задръства от ненужни вещи, и кавгата избухна. Това ме отблъсна и за известно време ги изоставих.
         Изникна друга причина - назначиха ме директор на гимназията в близкия град. Учебната година беше завършила, абитуриентите хванаха света. Моят разбойник се ожени за разбойничката си и за всеобщо удивление се записаха да следват. Ученици и учители се разпиляха на ваканция, а аз се подготвях за новата учебна година. С дежурните учители боядисахме класните стаи и чиновете, подовете намазахме с подово масло. Черните дъски станаха още по-черни. Училището светна и чак тогава се върнах при моите скарани приятели.
         У тях също всичко светеше. Трябва да отбележа, че двамата се бяха преместили в града и живееха в нов апартамент. Спяха на лъскава спалня с пухени дюшеци и всеки си имаше нощно шкафче и нощна лампа. Освен това си имаха: хладилник "Мраз", пералня (вносна, от подобрения модел), телевизор със стабилизатор, телефон, домофон и радиограмофон, да не говорим за електрическите дреболии. В центъра стоеше тоалетното огледало, което отразяваше това семейно щастие.
         Големи грижи ми отвориха двамата с кавгите си. Не помня кой пръв хвърли вируса на раздора. Дете си имаха, връзки с други нямаше нито тя, нито той. Като че ли от безвъздушното пространство се пораждаше някаква нетърпимост. Навън големият град се въртеше като динамо. Хората се издигаха и падаха, женеха се и се развеждаха, сетне отново се женеха. В Евроазия идваха на власт истинските демократи, сетне ставаше преврат и ги заменяха същинските демократи. В света ставаха космически събития, а тук, в спалнята, винаги той и винаги тя. Променяха се само вещите, растяха, набъбваха, изместваха въздуха от стаите.

 

Уважаеми читатели! Електронното издание „Литературен клуб“ спешно се нуждае от вашата подкрепа, за да продължи
да съществува! Ако желаете да помогнете, можете да използвате следната банкова сметка:

 

Първа инвестиционна банка,
BIC FINVBGSF BG62 FINV 9150 10BG N0HC K1
Емилиян Антонов Николов

 

Без вашата помощ изданието няма да може да продължи да съществува - включително и да се поддържа наличното съдържание в Интернет.

 

Сърдечно благодарим за разбирането и за съпричастността!

 

         Младият човек тъгуваше по простото дървено легло. Една вечер не издържа, смъкна онова ковьорче, първото, и спокойно го пусна в кошчето за боклук. Тя не изфуча като котка, нито го нарече канибал. Просто извади от библиотеката книгата, която той най-много ценеше, и акуратно я разкъса.
         - Дървен философ! - каза нежно.
         - Еснафка.
         Мъжът стоеше до тоалетното огледало, което отразяваше килимчетата и ковьорчетата, цялото им семейно щастие. Все така внимателно, културно той ритна огледалото и семейното щастие се посипа по лъснатия паркет.
         Неудобно ми беше да ги слушам. Назоваваха се с най-обидни думи, които бяха чували, приписваха си качества, които всъщност не притежаваха. Те, най-близките хора, се нагрубяваха, както никой друг не беше ги нагрубявал. Това продължаваше няколко дни, след което следваше нощно помирение. В просъница той мушваше коляно между бедрата й, тя, също насън, се прехвърляше в неговата територия от кревата. Сънят беше освежил нервите, обидите бяха позатьмнени. В отчаяна близост двамата търсеха начин да спасят това, което вече не съществуваше.
         И ето че моята повест отива към тъжния си край. Мъчно ми е за двамата. Добри хора бяха и се обичаха, обикнах ги и аз, но защо не сполучиха? Бавно отиваха към раздяла.
         Хубава повест стана, тъжна и аз я изпратих в редакцията. По пощата я изпратих. Не я занесох на ръка, бях страшно зает, не се запознах с редакторите. Имах хубаво домашно вино - дори и вино не им предложих. Какво общо имат дамаджаните с изкуството? Наивник! След това удари първият звънец. Учениците - в черни фуражки и черни обувки, ученичките - в черни престилки... Песни, фанфари... Животът отново ме грабна, понесе ме. Малко време ми оставаше да мисля за повестта, докато тя потъна в бездните на оная редакция и аз постепенно я забравих. Повестите затова се публикуват, за да им се вдъхне живот, а моята така и не видя бял свят. Сега се мъча да си обясня тъжния й край - напразно - и това ме изпълва с печал.
         А хубава беше, дявол да го вземе, тази моя малка повест. Прелиствам последното листче на случайно откритите бележки. Двамата немеят в големия апартамент. Той се заключи в кабинета си, опита се да работи, ала главата му не намери нито една свежа мисъл. Тя грабна парцала за прах, заизбърсва мебелите. Това не беше обикновено почистване, а някакво настървение, сякаш заедно с праха от вещите можеше да изтрие и онова наслоение вътре. Ето, сега жената се подпря с едната си ръка върху тоалетката, останала без огледало, другата отпусна безсилно. Замисли се.
         Тъгуваше ли и тя по простото дървено легло, когато нямаха нищо, но се обичаха и това им стигаше?
         Вещите не отговаряха.

Електронна публикация на 19. май 2007 г.
Публикация в сб. „Железни хризантеми“, Илия Николчин, Изд. „Български писател“, С., 1971 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]